Нашият език, толкова склонен към многобройни оттенъци по много въпроси, е по-скоро оскъден по отношение на видовете самота. Предлага ни само една дума за тях – именно самота.

Англосаксонците напротив, правят разлика между loneliness  – вътрешната самотност на онзи, който не намира компания, и solitude – физическото уединение на онзи, който доброволно се отделя от другите. 

Първият вид самота е тъжен резултат на един изострен егоизъм. В човешката вселена не липсват „черни дупки“, личности, които ненаситно всмукват в себе си всичко, което ги заобикаля, включително излъчванията на своята собствена душа. Човек, който не свети, от когото не струи светлина, е пренебрегван от всички. За щастие, за този тип тъжна самота е на разположение едно ефикасно лекарство: щедростта.

Друга е възхваляваната от мъдреците на всички времена самота, която, противно на предишната, не е източник на печал и безнадеждност, а задължителна врата за достъп до мистериите на вътрешния свят. Разбира се, всяко нещо идва с времето си и който още не е готов, по-добре да дорасне до това постепенно. Би могъл да опита на кратки периоди, които в най-лошия случай ще предизвикат нетърпимо безпокойство, защото ситуацията изисква издръжливост и най-вече пресищане от нещата на живота.

В началото се случва съзнанието да се уплаши, защото липсата на външни дразнители прекалено прилича на представата за смъртта. От друга страна, констатирането на вътрешния хаос, който човек забелязва, когато се взре в себе си, също е плашещо. Това е ирационален страх, подобен на онзи, който изпитват мнозина при пътуване със самолет. Вярват, че сигурността им е само на твърдата земя, но не е ли всъщност тази планета един кораб в пространството, увиснал в празнина между звездите? Не е ли в същото време нашият живот едно самотно приключение, което протича редом със самотата на други? Защо тогава е този страх от самотата?

За самотния търсач обществото е само лъжливо развлечение, мираж за сигурност, а понякога и опит да се прикрие собствената нищожност. Играта на човешките взаимоотношения с техните променливи и понякога съблазнителни емоции очарова като калейдоскоп. Така за повечето от хората животът не е нищо повече от това: променлива амалгама от конфликти, амбиции, ревност, омраза, малко щедрост, много лицемерие и огромно количество егоизъм, смесен с минимални дози солидарност, доблест, честност и достойнство. Една игра на страсти и усещания, която задържа индивида далеч от покоя, в изтощителен и почти стерилен кипеж.

Трябва да се признае, че нещо все пак се научава, но светският живот с целия му драматичен и възбуждащ товар не е нищо друго, освен предучилищна детска градина. Истинският зрял живот започва после, когато човекът, преситен и без илюзии, решава да се изправи лице в лице с големите енигми, които обгръщат съществуването му. Това е същинската самота: абстрахиране от дребното и преходното и потапяне в търсенето на най-висши преживявания.

Самотата е също толкова естествена, колкото и дишането, за онзи, който е живял достатъчно, за да знае, че остатъкът от пътя вече преминава през абстрактната, макар и също безкрайна вътрешна вселена.

Само невежите и малодушните се опитваме да уплашим страха с думи, емоции и усещания, с викове и смехове, със сълзи и илюзии. Мъдрецът напротив, затваря вратите на своите чувства за световната глъчка и се задълбочава спокойно във фините пространства на същностното – като величав крал, обърнал течението на живота към търсенето на изворите, на онова място, откъдето извират щастието, знанието и безсмъртието. Това са и трите най-пламенни въжделения на всяко разумно същество. Те съжителстват, претопени в безкрайната маса на космическото съзнание.

из „Нещата, които научих от изтока“

Формиран интелектуално вън от академизма, Франсиско Лопес-Сейване е човек с много образи и таланти, дарен и изключително светъл ум, който винаги се стреми да се изрази с един-единствен глас – своя собствен. Дълбок познавач на източните мъдрости, той посвещава част от живота си на разпространяването по света на техниките за човешко усъвършенстване. Неуморен пътешественик и голям комуникатор, той е говорил от престижни трибуни като Университета „Райс“ в Хюстън и главната квартира на ООН в Ню Йорк.

Нещата, които научих от изтока“ е оригинална и проникновена творба, обединяваща уроците, усвоени от автора, който още много млад, с помощта на един гуру, решава да се потопи в изучаването и практикуването на източните философии.

Вижте още: Как можете да давате обич, ако сте нищожество? – УЕЙН ДАЙЪР