–
„Подозирам, че границата между рок звезда и
психично болен човек е нищожно малка.“
Брайън Молко
Съучениците Брайън Молко и Стефан Олсдал се срещат по време на катастрофа в Южната метро станция в Кенсингтън през 1994 г. и решават да сформират група.
Музиката, която правят и имиджа, който си изграждат, също се оказват истинска катастрофа.
Когато през 1996 година излиза едноименния първи албум на PLACEBO, музикалните журналисти наричат стила им „поп-пънк за отложени самоубийства“, а тях самите „най-мръснишката банда на Британия“.
Текстовете на фронтмена Брайън Молко приличат на „брутализиран дневник“, в който открито говори за биполярното си разстройство, клиничната депресия и съзидателната сила на скръбта.
Степента на откритост е в ярък контраст със стигмата, която тегне над душевните заболявания. Откровено описва пристрастеностите и желанията си, срама, като логично тяхно следствие, тежестта на взаимоотношенията си с „другите“, както и битката с душевните болести и творческия импулс, който му дават.
PLACEBO е музика за аутсайдери, правена от аутсайдери. Концертите ни са като конгрес на отхвърлените, което е прекрасно.
Молко решава напълно да заличи границите между женското и мъжкото начало и се появява в образа на андрогинно същество, чиято пoлова принадлежност е невъзможно да бъде определена.
Аз съм два пъти повече мъж, отколкото ти някога ще бъдеш и по-готина жена, отколкото някога ще имаш.
Исках хoмофобите да ме погледнат и да си зададат въпроси за собствената си сeкcуалност, защото аз вярвам, че сeкcуалността е флуидна. Според мен тя не опира до пoла, а до хората.
Чувствам се чудесно с начина, по който изглеждам и още по-чудесно с объркването, което предизвиквам в умовете на хората.
Най-красивата част от тялото ми, определено е моят мозък.
Сeкcуалността се намира между ушите, не между краката.
Хубавият разговор е това, което ме възбужда, връзката между двама души, на първо място духовната.
Молко е потомък на банкерско семейство, и естествено от него се очаква да продължи потомствената професия.
Противопоставя се, приемайки двупoлов образ, като носи черни рокли, изрязани блузки, с мъртвешки бледо лице, тежък грим и слушайки пънк.
Аз съм черната овца на семейството. В него има много банкери, но когато станах на 11 исках да се занимавам само с театър и драма. Самата идея да работя в офис ми се струваше толкова ужасяваща, че реших да направя всичко възможно, това да не стане. Започнах своя личен бунт, който продължи до формирането на PLACEBO.
„Пласибо“ е симулирано, медицински неефективно лекарство или интервенция, което се назначава с предполагаемо терапевтично въздействие, каквото всъщност няма.
В превод от латински означава „Аз ще нося удоволствие“. И е така – мрачният глас на Молко, тежките китарни рифове, запомнящите се силно провокативни текстове, наистина носят особен вид извратено удоволствие.
Има ирония в това как се нарекохме. В средата на 90-те имаше купища банди, които се кръщаваха на някаква дрoга, като Кодеин примерно. Пласибо ни прозвуча добре. И после, когато видях 40 хиляди души да крещят високо името ни, си помислих, че това е забавно, защото уж вървяхме срещу тълпата, кръщавайки се на дрoга, която всъщност не действа.
Ако е възможно да съществува словосъчетание „екзалтирана меланхолия“, то може спокойно да се приложи към музиката на PLACEBO.
Красивата идея, че сами създаваме собствените си катастрофи и че съзидателните сили в нас способстват за това, мрачният фон на настроението, необяснимият копнеж към нещо неопределено, лудостта и хаоса, съюза между ярост и отчаяние, забвение и загуба, тайнствената и необяснима тъга, са издигнати в култ тук.
Способността да приемеш меланхолията като естествена част от себе си и спокойно да съществуваш, въпреки неконтролируемите й набези, е това, което прави музиката на Молко толкова ободряваща.
Осъзнаването, че бог ни е дал неотменимото право да бъдем тъжни, е това, което прави самоубийствата „отложени“ и идеята за тях повод за забавление и търсене на нови и неочаквани изживявания.
Никога не съм бил екстроверт, но някак си все още дишам.
Хората ме карат да се смея, а аз ги карам да плачат.
Повечето музика, която пиша е меланхолична. Защото използвам писането на песни като начин да се справя с реалността и да се канализирам собствената си меланхолия. Защото самият аз съм с депресивен и меланхоличен характер. Всички емоции, които изливам – всичко това е, защото използвам музиката като вид терапия.
Когато хората чуят думата „красиво“, очакват нещо да е хубаво. Истината не винаги е красива и красотата не винаги е истинска. Но красотата съществува на места, които може изобщо да не са хубави.
Дейвид Бауи силно се възхищава от тях. Групата е поканена да свири на 50-годишнината му на Madison Square Garden.
По-късно, през 1997 г., заедно изпълняват „20th Century Boy“ на живо на наградите Брит. През 1998 г. записват и друга дуетна песен с Бауи – Without You I’m Nothing.
THERE ARE TWENTY YEARS TO GO
THE BEST OF ALL I HOPE:
ENJOY THE RIDE,
THE MEDICINE SHOW
Тази година PLACEBO отбелязват 20-годишнината си със световно турне. За това време са издали седем студийни албума, които са се оказали достатъчно да ги държат на върха през цялото това време.
Имитацията е най-висшата форма на ласкателство. Но тези, които ни имитират са схванали грешно идеята ни, защото ние приветстваме индивидуалността и гордостта от това да бъдеш себе си.
Моето най-добро оръжие е устата ми… на всичкото отгоре имам микрофон!
