„Подозирам, че границата между рок звезда и
психично болен човек е нищожно малка.“
Брайън Молко

Съучениците Брайън Молко и Стефан Олсдал се срещат по време на катастрофа в Южната метро станция в Кенсингтън през 1994 г. и решават да сформират група. Музиката, която правят и имиджа, който си изграждат, също се оказват истинска катастрофа. Когато през 1996 година излиза едноименния първи албум на PLACEBO, музикалните журналисти наричат стила им „поп-пънк за отложени самоубийства“, а тях самите „най-мръснишката банда на Британия“.

Текстовете на фронтмена Брайън Молко приличат на „брутализиран дневник“, в който открито говори за биполярното си разстройство, клиничната депресия и съзидателната сила на скръбта. Степента на откритост е в ярък контраст със стигмата, която тегне над душевните заболявания. Откровено описва пристрастеностите и желанията си, срама, като логично тяхно следствие, тежестта на взаимоотношенията си с „другите“, както и битката с душевните болести и творческия импулс, който му дават.

PLACEBO е музика за аутсайдери, правена от аутсайдери. Концертите ни са като конгрес на отхвърлените, което е прекрасно.

Молко решава напълно да заличи границите между женското и мъжкото начало и се появява в образа на андрогинно същество, чиято полова принадлежност е невъзможно да бъде определена.

Аз съм два пъти повече мъж, отколкото ти някога ще бъдеш и по-готина жена, отколкото някога ще имаш.

Исках хомофобите да ме погледнат и да си зададат въпроси за собствената си сексуалност, защото аз вярвам, че сексуалността е флуидна. Според мен тя не опира до пола, а до хората.

Чувствам се чудесно с начина, по който изглеждам и още по-чудесно с объркването, което предизвиквам в умовете на хората.

Най-красивата част от тялото ми, определено е моят мозък.

Сексуалността се намира между ушите, не между краката.

Хубавият разговор е това, което ме възбужда, връзката между двама души, на първо място духовната.

Молко е потомък на банкерско семейство, и естествено от него се очаква да продължи потомствената професия. Противопоставя се, приемайки двуполов образ, като носи черни рокли, изрязани блузки, с мъртвешки бледо лице, тежък грим и слушайки пънк.

Аз съм черната овца на семейството. В него има много банкери, но когато станах на 11 исках да се занимавам само с театър и драма. Самата идея да работя в офис ми се струваше толкова ужасяваща, че реших да направя всичко възможно, това да не стане. Започнах своя личен бунт, който продължи до формирането на PLACEBO.

„Пласибо“ е симулирано, медицински неефективно лекарство или интервенция, което се назначава с предполагаемо терапевтично въздействие, каквото всъщност няма. В превод от латински означава „Аз ще нося удоволствие“. И е така – мрачният глас на Молко, тежките китарни рифове, запомящите се силно провокативни текстове, наистина носят особен вид извратено удоволствие.

Има ирония в това как се нарекохме. В средата на 90-те имаше купища банди, които се кръщаваха на някаква дрога, като Кодеин примерно. Пласибо ни прозвуча добре. И после, когато видях 40 хиляди души да крещят високо името ни, си помислих, че това е забавно, защото уж вървяхме срещу тълпата, кръщавайки се на дрога, която всъщност не действа.

Ако е възможно да съществува словосъчетание „екзалтирана меланхолия“, то може спокойно да се приложи към музиката на PLACEBO. Красивата идея, че сами създаваме собствените си катастрофи и че съзидателните сили в нас способстват за това, мрачният фон на настроението, необяснимият копнеж към нещо неопределено, лудостта и хаоса, съюза между ярост и отчаяние, забвение и загуба, тайнствената и необяснима тъга, са издигнати в култ тук. Способността да приемеш меланхолията като естествена част от себе си и спокойно да съществуваш, въпреки неконтролируемите й набези, е това, което прави музиката на Молко толкова ободряваща. Осъзнаването, че бог ни е дал неотменимото право да бъдем тъжни, е това, което прави самоубийствата „отложени“ и идеята за тях повод за забавление и търсене на нови и неочаквани изживявания.

Никога не съм бил екстроверт, но някак си все още дишам.

Хората ме карат да се смея, а аз ги карам да плачат.

Повечето музика, която пиша е меланхолична. Защото използвам писането на песни като начин да се справя с реалността и да се канализирам собствената си меланхолия. Защото самият аз съм депресивен и меланхоличен характер. Всички емоции, които изливам – всичко това е, защото използвам музиката като вид терапия.

Когато хората чуят думата „красиво“, очакват нещо да е хубаво. Истината не винаги е красива и красотата не винаги е истинска. Но красотата съществува на места, които може изобщо да не са хубави.

Дейвид Бауи силно се възхищава от тях. Групата е поканена да свири на 50-годишнината му на Madison Square Garden. По-късно, през 1997 г., заедно изпълняват „20th Century Boy“ на живо на наградите Брит. През 1998 г. записват и друга дуетна песен с Бауи – Without You I’m Nothing.

THERE ARE TWENTY YEARS TO GO

THE BEST OF ALL I HOPE:

ENJOY THE RIDE,

THE MEDICINE SHOW

Тази година PLACEBO отбелязват 20-годишнината си със световно турне. За това време са издали седем студийни албума, които са се оказали достатъчно да ги държат на върха през цялото това време. 

Имитацията е най-висшата форма на ласкателство. Но тези, които ни имитират са схванали грешно идеята ни, защото ние приветстваме индивидуалността и гордостта от това да бъдеш себе си.

Моето най-добро оръжие е устата ми… на всичкото отгоре имам микрофон!

източник: Lunatic.bg

Вижте още: КАВЪР ВЕРСИЯТА СРЕЩУ ОРИГИНАЛА – PLACEBO & ARCHIVE И FUCK U