Силвия Плат е американска писателка, най-широко известна със своята поезия. През 1982 г. е наградена посмъртно с „Пулицър“ за поезия.

Ражда се в Бостън, в семейството на германския изселник, зоолога Ото Плат. Пише поезия от осемгодишна възраст.От 1955 г. учи в Кеймбридж, където се запознава с английския поет Тед Хюз и на следващата година се омъжва за него.

След проблемна връзка и раждането на две деца, Хюз напуска Плат заради друга жена, съпругата на канадския поет Дейвид Уивил.

Силвия Плат страда от тежка депресия и след няколко опита за самоубийство от юношеството си нататък и все пак успява да си отнеме живота с газ през 1963 г., когато е едва 30-годишна, само две седмици след излизането на романа й „Под стъкления похлупак“.

(През 1969 г. жената, заради която Хюз е изоставил Силвия, Ася Уивил, убива себе си и момиченцето си от Хюз, също с газ.)

Гробът на Силвия Плат се намира в Йоркшир и е известен с това, че нейни почитатели редовно заличават името Хюз от надписа Sylvia Plath Hughes на надгробната плоча.

На 16 март 2009 г. Никълъс Хюз, синът на Плат и Тед Хюз, се обесва в дома си в Аляска в резултат на депресия.

През 2003 е направен биографичен филм за нея – „Силвия“ с Гуинет Полтроу в главната роля.

ВСИЧКИ МЪРТЪВЦИ, КОИТО СА НИ СКЪПИ

В Археологическия Музей в Кеймбридж се намира каменен ковчег от IV в. от н.е., съдържащ скелетите на жена, мишка и земеровка. Глезенната кост на жената е леко проядена.

Овързана, скована по гръб,
гранитно-ухилена,
тази антична музейно опакована дама
лежи, придружена от непристойните
останки на мишка и земеровка,
които от глезена й добре похапнаха веднъж.

Тези трите, без маска сега, са невъзмутими
свидетели
на противното ядене-игра,
ще си затворим очите, ако не чуем
звездите да стриват троха по троха
мливото ни по изпитото й лице.

Как се вкопчват в нас на плиткото и дълбокото,
тези малки мъртви миди!
Тази дама тук не ми е
роднина, но е родственица все пак: ще изпие
кръвта ми и мозъка от костите ми ще изсмуче,
за да го докаже. Като мисля сега за главата й,

от огледалото с живачно покритие
майка, баба, прабаба
протягат старчески ръце да ме издърпат,
а образ се раздвижва под езерната повърхност,
където малоумният баща слезе
с крака оранжево-патешки, развявайки косата си –

Всичките отдавна споминали се скъпи нам – се
завръщат, дори скоро,
скоро – било за струвания, сватби,
раждане на дете или за семейно барбекю –
всяко докосване, привкус, натрапчив
мирис са за онези от отвъдното, за да препуснат до вкъщи
и до храма – като се настаняват в креслото
между тик-
такането на часовника, докато ние напредваме,
всеки от нас, пиратски Гъливер,
прояден от духове, да легне
мъртъв с тях, пускайки корени, докато люлката се люлее.

ЛЕЙДИ ЛАЗАР

Направих го отново.
Щом минат десет години и готово –
успявам. –

Едно ходещо чудо, кожата ми –
ярка като нацистки абажур,
десният ми крак –

преспапие,
лицето – ми безличен, фин
еврейски лен.

Обели салфетката
о, мой враг.
Ужасявам ли? –

Носът, очите, всички зъби?
Киселият дъх
ще изчезнат за ден.

Скоро, скоро плътта,
която гробът погълна, ще бъде
у дома на мен,

а аз една усмихваща се жена.
Само на трийсет.
И като котките имам девет пъти да умирам.

Този е НОМЕР ТРИ.
Какъв боклук,
за да унищожи всяко десетилетие.

Колко много влакънца.
Тълпата, хрупаща фъстъци
се блъска вътре, за да види

как ме оголват от глава до пети –
големият стриптийз.
Господа, дами,

това са ръцете ми,
коленете ми,
може да бъда кожа и кости,

но така или иначе съм същата, същата тази жена.
За пръв път се случи, когато бях на десет.
Беше нещастен случай.

Втория път възнамерявах
въобще да не се върна и така да приключа.
Люлях се затворена

като мидена черупка.
Трябваше някак да ме отключат
и да събират червеите от мен като лепкави перли.

Да умираш
е изкуство, като всичко друго
владея го до съвършенство.

Владея го, така че да не изпитате блаженство.
Владея го, така че то да е реално.
Предполагам, бихте казали, това е моето призвание.

Достатъчно лесно е да го направя в килия.
Достатъчно лесно е да го направя и да застина.
Това е театралното

завръщане посред бял ден
на същото място, към същото щастие и същия
радостен възглас:

„Чудо!“
Това ме разкъсва.
има цена,

за да гледате моите белези, има цена,
за да чуете сърцето ми –
то наистина бие.

И има цена, доста висока цена,
за някоя дума или докосване,
или някоя капчица кръв,

или кичур от косата ми и къс от моите дрехи.
Така че, Хер Доктор.
Така че, Хер Враг,

аз съм вашата творба,
аз съм вашата скъпоценност,
непорочното златно създание,

което се разтваря в крясък.
Обръщам се и в огън се превръщам.
не мислете, че подценявам загриженото ви отвръщане.

Пепел, пепел –
ровиш и разбъркваш.
Плът, кости, няма нищо вече –

парче сапун,
венчален пръстен,
златна пломба.

Хер Бог, Хер Луцифер,
бдете
бдете.

От пепелта
се вдигам с коси червени и развети
и както въздуха поглъщам ги мъжете.

КОЛОСЪТ

Не ще успея да те събера в едно,
да те сглобя, скрепя, залепя.
От огромните ти устни излизат
грухтене, магарешки рев, куткудякане.
По-зле е от обор.

Навярно се броиш за оракул,
за глашатай на мъртвите или някакъв бог.
От трийсет години се бъхтя
да изчегъртам от гърлото ти утайката.
Все толкова ми е умът.

С качета туткал и кофи лизол пълзя
по стълбички, като мравка в траурни одеяния,
през буренясалата степ на челото ти
да реставрирам черепа ти, да лъсна
плешивите и бели могили на очите ти.

Едно небе, директно от Орестия,
се изкорубва отгоре ни. О, татко, ей тъй, сам,
си пълен с мая и история като форум.
На било с черни кипариси разгъвам обяда си.
До хоризонта чак си пръснал канелюрните си кости

и акантовите си коси – в старата им анархия.
Светкавица не би могла
да удари така разрушително.
Нощем клеча на завет в лявото
ти ухо – същински рог на изобилието.

Броя червените звезди и другите – с цвят на слива.
Слънцето изгрява в полите на езика ти.
Часовете ми са женени за сянка.
Не чакам вече да застърже кил
по плочите на пустата площадка.

ОГЛЕДАЛО

Аз съм сребърна и точна. Без пристрастия.
Попадне ли ми нещо, глътвам го
каквото е – не ме помътва ни омраза, ни любов.
Не съм жестока. Достоверна съм –
око на малък бог, четириъгълно.
Вторачила съм се в отсрещната стена.
На точици е, розова. Така отдавна гледам,
че вече е частица от сърцето ми. Но тя потрепва.
Лица и мрак периодично ни разделят.

Сега съм езеро. Една жена над мен претърсва
пределите ми за това, което е.
За миг след туй извръща поглед
към някой от лъжците – свещите или луната.
Гърба й виждам и го отразявам точно.
В замяна получавам сълзи, разтревожени ръце.
Трябвам й. Тя идва и си тръгва.
Лицето й замества всяка сутрин мрака.
Удавила е в мен момиче и сега от мен една старица
се издига ден след ден към нея – като ужасна риба.

ДОТУК

Жената е сега съвършена.
Мъртвото й

тяло се усмихва уталожено.
Древногръцка уж-неотменност

прелива в диплите на тогата й.
Босите й

нозе сякаш шепнат:
Вървяхме дълго, свърши се.

Две мъртви деца като бели змии –
по едно на всяка

кана мляко, вече празна.
Тя ги е свила

обратно в тялото си както розата
събира цвят, ако градината

се втвърди и рукнат алени мириси
от уханните дълбоки гърла на нощното цвете.

Луната няма за какво да тъжи,
тъй както се е вторачила изпод костната си качулка.

Тя е свикнала с тия работи. Креповете й
пращят и се влекат.

Превод: Владимир Трендафилов, Петя Глеридис

Вижте още: И утре е нощ – ПЕТЯ ДУБАРОВА