Имало едно време един беден човек, който се казвал Франтишек Крал, но така му викали само когато го арестували за скитничество и полицаят го завеждал в участъка, където го записвали в една дебела книга и го оставяли да преспи на нара, а сутринта го изпращали по етапен ред по-нататък. В полицията значи му викали Франтишек Крал, но останалите хора го наричали с най-различни имена — странника, скитника, безделника, лентяя, бродягата, вагабонтина, досадника досаден, парцаливкото, дрипльото, пройдохата, бедняка, чешита, оня човек, еди-кой си, някой си, беглеца, вечния пътник, хабиобущата, никаквеца, некадърника, гладника, голтака, оная измет… и какви ли не други имена му давали. Ако всяко от тях струваше поне една крона, той можел да си купи за тия пари жълти обувки, че даже и шапка, но така той не си купил нищо и имал само това, което му давали хората.

Както става ясно, Франтишек Крал не се ползувал с особено добро име и наистина бил най-обикновен скитник, който си губел времето на вятъра и не умеел нищо друго, освен да къркори. Знаете ли какво значи това? То се прави така: сутрин човек няма какво да тури в устата си, на обед няма какво да хапне, а вечер, вместо да се набамка, чопли зъбите си с клечка и червата му започват да къркорят. Франтишек Крал умеел да къркори така, че можел да изнася и концерти, ако поискал. Иначе си бил добра душа. Кажи-речи, само една душа имало у него — отде да се вземе месото? Когато му давали парче хляб, изяждал го, когато му подхвърляли лоша дума, и нея преглъщал — толкова бил гладен. А когато се случело да не получи нищо, лягал зад някоя ограда, покривал се с тъмнината и помолвал звездите да внимават, че да не му открадне някой капата.

Такъв един скитник знае какво ли не за света — знае къде ще получи нещо за ядене, знае къде може да го изгонят или къде има зли кучета, които имат зъб на скитниците, и то повече, отколкото на самите полицаи. Но трябва да ви кажа, че едно време имаше едно куче, не си спомням в момента как се казваше… аха Фокс. И то, горкото, не е вече между живите. Та тоя Фокс служеше в замъка в Хижа и имаше такъв един особен характер, че щом зърнеше скитник, започваше да джафка от радост и да подскача около него, и го завеждаше право в кухнята на замъка. Но когато в замъка дойдеше някой големец, например някой барон, граф или княз, или дори пражкият архиепископ, Фокс започваше да лае като бесен и беше готов да го разкъса, ако кочияшът не го затвореше веднага в конюшнята. Както виждате, и между кучетата ги има всякакви. Да не говорим за хората.

Тъй и тъй сме почнали за кучетата — деца, знаете ли защо кучето върти опашка? Сега ще ви кажа. Когато бил създаден светът, създателят тръгнал от едно божие създание към друго и питал всички дали са доволни от тоя свят, дали не се оплакват от нещо и тъй нататък. Стигнал до първото куче на земята и го попитал дали не му липсва нещо. Кучето поискало да завърти глава — с други думи, слава богу, всичко е наред. Само че точно в тоя миг душело нещо извънредно интересно, объркало се и завъртяло усърдно опашката си. Оттогава кучето върти опашка за разлика от другите животни като коня и кравата, които поклащат глава като хората. Само прасето не умее нито да кима, нито да върти глава. Когато създателят го попитал дали е щастливо и доволно на тоя свят, то продължило да рови със зурлата си из желъдите и само помръднало припряно опашчицата си, като че искало да каже: „Пардон, един момент, сега нямам време“. Оттогава прасето все така помръдва с опашката си, докато е живо, и за наказание опашката му и до днес се яде с хрян или горчица, за да му люти и след смъртта. Така е още от сътворението на света.

Но аз исках да ви разправя не за това, а за скитника, който се казвал Франтишек Крал. Та ви казвам, обикалял той целия свят — ходил чак в Трутнов, и в Храдец Кралове, и в Скалица, и даже във Водолов и Маршов, и в други далечни градове по света. По едно време служил и у дядо ми в Жернов, но нали знаете — скитникът си е скитник, взел си торбата и тръгнал пак — за село Старкоч или за някой друг край на света и пак сума, време никой не го чул, ни видял — толкоз немирна му била кръвта.

Вече ви казах, че хората го наричали скитник, дрипльо, лентяй и как ли не още, но понякога за него казвали, че е и джебчия, крадец, негодник или разбойник, а това било много несправедливо. Франтишек Крал никому нищо не бил взел, нито свил, нито откраднал и никого с пръст не бил пипвал. Честна дума! Тъкмо защото бил толкова честен, станал по-късно много прочут и това е, което искам да ви разкажа всъщност.

И така скитникът Франтишек се спрял веднъж в Подместечко и се замислил дали да иде у Вълчкови за една кифла, или у стария господин Проуза за курабийка. В това време край него минал някакъв важен господин — навярно чуждестранен турист — и носел кожено куфарче. Изведнъж духнал силен вятър, свалил шапката, на господина и я подгонил по пътя.

— Я подръжте малко това — извикал господинът и подхвърлил коженото куфарче на Франтишек и докато тоя разбере какво става, чужденецът изчезнал в облак прах подир шапката чак някъде към Сихров.

Стои значи Франтишек Крал с куфарчето в ръка и чака да се върне господинът. Чака половин час, чака цял час — господина го няма никакъв. Франтишек не се решава дори да изтича за кифлата от страх, че може да се размине с господина. Чакал два часа, три часа и за да не скучае, почнал да курка с червата си. Господинът все не се връщал, а вече започнало да се мръква. По небето заблещукали звездички и цялото градче заспало, свито като котка край печка — а-а да замърка. Толкова добре му било под юрганите. А скитникът Франтишек все още стоял, треперел и гледал звездите, и чакал да се върне господинът.

Часовникът тъкмо ударил дванайсет пъти, когато зад него се чул страшен глас:

— Какво правите тука?

— Чакам един чужденец — рекъл Франтишек.

— А какво е това в ръката ви? — попитал страшният глас.

— Това е куфарчето на същия човек — обяснил скитникът. — Трябва да го подържа, докато се върне.

— Ами къде е този човек? — попитал за трети път страшният глас.

— Изтича да си хване шапката — отговорил Франтишек.

— Охо — рекъл ужасният глас, — това е много съмнително! Тръгвайте с мене!

— Не може — възпротивил се скитникът, — аз трябва да го чакам тука.

— Арестувам ви в името на закона! — ревнал страшният глас и тогава Франтишек разбрал, че това е стражарят Боура и че трябва да се подчини. Почесал се, въздъхнал и тръгнал с господин Боура за участъка. Там го записали в дебелата книга и го хвърлили в ареста, а куфарчето прибрали и заключили, за да го покажат сутринта на господин съдията.

Сутринта завели скитника при съдията Шулц, лека му пръст, и той е покойник вече.

— Гледайте го това нищожество, тоя лентяй и ленивец — рекъл господин съдията. — Ти пак ли си тук, бе?! Няма месец, откак те бяхме затворили за скитничество. Мъчен човек си ти и туйто! Е, какво, пак ли за скитничество?

— А, не, господине — казал скитникът Франтишек. — Господин Боура ме арестува, защото стоях.

— Видя ли сега, негоднико — рекъл съдията, — кой те биеше по главата да стоиш?! Ако не беше стоял, нямаше да те арестуват! Но чувам, че у тебе намерили някакво куфарче. Така ли е?

— Моля ви се, господин съдия — отговорил скитникът, — това куфарче ми го даде един непознат човек.

— Аха — извикал съдията, — знаем ги ние тия непознати господа! Когато някой открадне нещо, все тая песен пее: „Даде ми го един непознат човек“. Само така няма да се разберем! Какво има в куфарчето?

— Не знам. Честна дума! — рекъл скитникът. Франтишек.

— Тарикат! — казал съдията. — Няма значение, и сами можем да видим.

Господин съдията отворил куфарчето и подскочил от изненада. То било натъпкано с пари и когато ги преброил, излезли един милион триста шейсет и седем хиляди осемстотин и петнайсет крони и деветдесет и два халера[1], а освен тях имало и една четка за зъби.

— Брей да му се не види! — викнал съдията. — Къде можа да го откраднеш всичко това?!

— Моля ви се — отбранявал се Франтишек Крал, — чужденецът ми даде куфарчето да го държа, а той отиде да гони шапката си, дето му я отнесе вятърът…

— Гледай го ти крадеца с крадец! — извикал съдията. — Да не мислиш, че ти вярвам?! Много съм любопитен да чуя кой ще повери на такъв дрипльо като тебе цял един милион триста шейсет и седем хиляди осемстотин и петнайсет крони и деветдесет и два халера и една четка за зъби! Марш в ареста! Ще разберем ние от кого си откраднал куфарчето!

Затворили отново бедния Франтишек в ареста и го държали там много дълго време. Минала зимата, минала пролетта и все още не се намерил никой, който да каже, че парите са негови. Тогава съдията Шулц, стражарят Боура и останалите господа от съда и полицията решили, че Франтишек Крал, скитник без покрив над главата си и без постоянна работа, няколкократно осъждан и изобщо — негодник от класа, — сигурно е убил неизвестния господин, закопал го е някъде и му е взел куфарчето с парите. И тъй, след като изтекла една година и един ден, изправили Франтишек Крал пред съда за убийство на неизвестен човек и за присвояване на един милион триста шейсет и седем хиляди, осемстотин и петнайсет крони и деветдесет и два халера и една четка за зъби. Страшна работа, деца — за такова нещо намазваш въжето като нищо!

— Хищнико, убиецо, престъпнико неден — казал съдията на подсъдимия, — крайно време е да признаеш къде си убил тоя човек и къде си го заровил! Ако си признаеш, ще висиш поне по-спокойно на бесилото!

— Че аз не съм го убил — възразил горкият Франтишек. — Той се втурна да гони шапката си и хоп! — изчезна в прахта. Тичаше като подгонен заек, а това куфарче ми го тикна значи в ръцете.

— Е, няма как — въздъхнал съдията. — Щом си решил така, ще те обесим и без да си признаеш. Хайде господин Боура, обесете с божия помощ тоя закоравял престъпник!

Едва изрекъл това, и вратата се разтворила и там застанал някакъв непознат човек, потънал в прах и запъхтян.

— Намери се! — извикал той.

— Кой се намери? — попитал строго съдията.

— Шапката — рекъл чужденецът. — Ей, хора, нямате си представа каква суматоха беше! Вървя си аз преди една година из Подместечко и изведнъж вятърът ми духва шапката. Хвърлям си куфарчето в ръцете на някого — хич и не видях кой беше — и хайдее, полетявам след шапката. А шапката, мръсницата с мръсница, се търкулва по моста към Сихров, след Сихров към Залеси и Рътиня, и през Костелец към Збечник, и през целия Хронов към Наход, а оттам — към границата. Аз — все след нея. Малко остана да я хвана, обаче на границата ме спира един митничар — защо съм бил тичал. „Зарад шапката“, викам. Докато да му обясня работата, шапката пак се скрива в праха. Няма как — налага се да пренощувам и на сутринта поемам пак след шапката — към Левин и Худоба, дето е тая, вмирисаната вода…

— Чакайте — прекъснал го съдията, — това тука е съд, а не урок по география!

— Тогава ще бъда съвсем кратък — рекъл чужденецът. — В Худоба научих, че шапката ми изпила чаша вода, купила си бастун и взела влака за Свиднице. То се знае, тръгнах нататък. В Свиднице тая шантава шапка преспала в един хотел и отпътувала неизвестна къде, без дори да си плати сметката. След дълги издирвания научих, че се разхожда из Краков и че даже решила да се омъжи за един овдовял каскет. И тъй, тръгнах за Краков.

— А защо толкова сте я гонил? — попитал съдията.

— Ами тя беше още почти нова — казал чужденецът. — И не само това, ами под панделката й бях пъхнал же пе билета, с който трябваше да се върна от Сватоньово в Старкоч. Зарад тоя билет беше цялата работа, господин съдия.

— Е — казал съдията, — това е друго нещо.

— И аз тъй мисля — продължил чужденецът. — Няма да си купувам билет два пъти я! Къде бях стигнал аз? Аха, бях тръгнал за Краков. Добре, ама докато пристигна, шапката, тая негодница, се представила за дипломат и заминала за Варшава с първа класа!

— Че това е измама! — провикнал се съдията.

— Именно! Аз съобщих за това в полицията — рекъл чужденецът — и полицията от Краков телефонира във Варшава да я арестуват. Но през това време мойта шапка си купила кожух — току-що започваше зимата, — пуснала си дълга коса и поела на изток.

Аз, разбира се, по петите й. В Оренбург взела влака и заминала за Омск, а после прекосила целия Сибир. Не щеш ли — в Иркутск отново й загубих следите. После я срещнах случайно на една улица във Владивосток, но тя, хитрушата, офейка и се търколи през цяла Манджурия, та чак до Китайското море. Настигнах я чак на брега на морето, защото се страхуваше от водата.

— Значи я хванахте най-сетне! — зарадвал се съдията.

— Ами, хванал съм я — казал чужденецът. — Затичвам се към нея на брега на морето, но в тоя миг вятърът се обръща и шапката се търкулва пак на запад. Аз — след нея. И така съм я гонил през целия Китай и Туркестан, къде пеша, къде на носилка, на кон или на камила, докато в Ташкент тя се качи отново на влака и замина обратно за Оренбург. После за Харков и Одеса, оттам пък за Унгария, после сви към Оломоуц, Чешка Требова и Тинище и най-после се върна тук. Преди пет минути я хванах на площада тъкмо когато се канеше да влезе в ресторанта, за да хапне един гулаш. Ето я на. При това показал шапката. Тя била съвсем охлузена; но иначе никой не би помислил, че е такава отракана тарикатка.

— Сега да видим — извикал чужденецът — дали под корделата й стои още билетът, с който трябва да се върна от Сватоньовице в Старкоч.

Бръкнал под корделата и извадил билета.

— Тука е! — извикал победоносно. — Сега поне ще пътувам до Старкоч без пари.

— Ама чакайте — рекъл съдията, — билетът ви отдавна е пропаднал!

— Как така? — учудил се чужденецът.

— Ами обратният билет важи само три дни, а вашият, както виждам, е издаден преди цяла година и един ден. Това значи, че не важи.

— Ай да му се не види макар! — завайкал се чужденецът. — Как не съм се сетил! Сега трябва да си купувам нов билет, а вече нямам нито грош. — Чужденецът се почесал по главата. — Чакайте, чакайте, аз бях дал куфарчето си на някакъв човек да го подържи, докато настигна шапката.

— Колко пари имахте в него? — попитал веднага съдията.

— Ако не се лъжа — отговорил чужденецът, — в него имаше един милион триста шейсет и седем хиляди осемстотин и петнайсет крони и деветдесет и два халера и една четка за зъби.

— Точно толкова! — рекъл съдията. — Куфарчето ви е тук, а в него са всичките ви пари и четката за зъби. Ето и човека, на когото сте дал куфарчето. Казва се Франтишек Крал и ние с господин Боура току-що го бяхме осъдили на смърт заради това, че ви е ограбил и убил.

— Виж ти — обадил се чужденецът, — значи сте го държали цялото време в затвора, горкия човек! Е, поне не е изхарчил всичките пари, дето са в куфарчето!

Тогава съдията станал и заявил тържествено:

— Едва сега виждам, че Франтишек Крал не е откраднал, не е задигнал, не е отчуждил, не е пипнал и не е бутнал, а също така и не е взел от поверените му пари нито грош, нито стотинка, нито петак и нито гологан, въпреки че, както бе установено по-късно, той самият не е имал нито за баничка, нито за поничка или кифла, нито за хляб и други тестени произведения и лакомства, наречени още пекарски произведения или цереалиа на латински. С настоящото аз провъзгласявам, че Крал Франтишек е невинен по обвинението за убийство (на латински хомицидиум), за убиване, заравяне на трупа, грабеж, насилие, кражба и изобщо — за джебчилък. Напротив — той е чакал ден и нощ на определеното място, за да може честно и почтено да върне непокътнати един милион триста шейсет и седем хиляди осемстотин и петнайсет крони и деветдесет и два халера и една четка за зъби. Ето защо заявявам, че обвинението се снема от него. Амин. Ама че се разбъбрих и аз, момчета, а?

— Ами да — рекъл чужденецът. — Ха сега дайте думата на този почтен скитник.

— Хм, какво да кажа? — обадил се скромно Франтишек Крал. — Откакто се помня, не съм откраднал от никого никъде нито копче. Такъв си ми е характерът.

— Ехееее — заявил чужденецът, — та вие сте истинска бяла врана между скитниците и останалите хора!

— И аз така викам — добавил полицаят Боура, който досега не отворил уста, както сами сте забелязали.

И тъй, Франтишек Крал излязъл пак на свобода. Като награда за неговата честност чужденецът му дал толкова пари, че с тях Франтишек можел да си купи къща, маса за къщата, чиния за масата и един горещ кренвирш за чинията. Но тъй като джобът на Франтишек бил скъсан, той загубил парите и пак нищо не му останало. Тъй че тръгнал където му видят очите и червата му не преставали да куркат по пътя. Но бялата врана не му излизала от главата.

През нощта влязъл в една изоставена колиба и заспал като окъпан. Когато си показал главата на сутринта, целият свят бил поръсен с блестяща роса, а на тарабите пред колибата била кацнала една бяла врана. Франтишек никога дотогава не бил виждал бяла врана, та я гледал в почуда. Даже дъхът му секнал от смайване. Тя била бяла като току-що паднал сняг, очите й били червени като рубини, а крачката й — розови, и си почесвала крилата с човка. Когато забелязала Франтишек, крилата й трепнали, сякаш искала да литне, но останала където си била и с едното си рубинено око започнала да оглежда недоверчиво рошавата глава на Франтишек.

— Ей — продумала тя, — да не ме удариш с някой камък?!

— Няма — рекъл Франтишек и чак тогава се учудил, че враната говори. — Как може — ти знаеш да говориш?!

— Чудо голямо — рекла враната. — Ние, белите врани, всички говорим. Черните врани само грачат, а аз мога да ти кажа, каквото поискаш.

— Не думай! — учудил се още повече скитникът Франтишек. — Я кажи дюкян.

— Дюкян — рекла враната.

— Кажи трак — продължил Франтишек.

— Трак — повторила враната. — Видя ли, че мога да говоря? Ние, белите врани, не сме какви да е! Обикновената врана може да брои само до пет, а бялата — до седем. Слушай: едно, две три, четири, пет, шест, седем. А до колко можеш да броиш ти?

— Ами… почти до десет — рекъл Франтишек.

— Хайде де! Брой!

— Ами… девет-десет баби, хилаво дете.

— Охооо! — извикала бялата врана. — Ти си бил много умна птица! Иначе ние, белите врани, сме най-свестните птици. Забелязал ли си, че хората изписват в църквите си големи птици с гъши крила и с човешки човки?

— Аха — рекъл Франтишек, — имаш предвид ангелите?

— Да — отговорила враната. — Виж какво — те са всъщност бели врани, само че малцина са виждали някога бяла врана. Ние сме много малко.

— Да ти кажа право — рекъл Франтишек, — и за мен разправят, че съм бил бяла врана.

— Хайде де — усъмнила се враната. — Не си кой знае колко бял. Кой ти каза, че си бяла врана?

— Вчера ми го казаха в съда съдията Щулц и един чужденец, и стражарят Боура.

— Гледай ти! — учудила се бялата врана. — А кой си ти всъщност?

— Аз съм Крал. Франтишек — рекъл скромно скитникът. — Франтишек Крал.

— Крал ли? Ти си крал? — извикала враната. — Само че лъжеш, нали? Никой крал не ходи такъв дрипав.

— Какво да се прави — казал Франтишек, — аз съм дрипавият Крал.

— А в коя земя си крал?

— Амче навсякъде съм си Крал. Тук съм Крал, а когато съм в Скалице, и там съм Крал, и в Трутнов също…

— А в Англия?

— И в Англия ще си бъда Крал.

— Ама във Франция не.

— Във Франция също. Навсякъде съм Крал Франтишек.

— Не е възможно — казала враната. — Кажи честна дума.

— Честна дума — повторил Франтишек.

— Кажи да се продъни земята под краката ми… — настояла бялата врана.

— Да се продъни земята под краката ми, ако не е истина — рекъл Франтишек. — Да ми изсъхне ръката, ако лъжа.

— Достатъчно — прекъснала го враната. — А наемаш ли се да бъдеш крал между белите врани?

— И между белите врани — рекъл той — ще си бъда Крал Франтишек.

— Чакай тогава — казала враната. — Днес в Кракорка заседава нашето Народно събрание, на което трябва да изберем крал на всички врани. Крал на всички врани става винаги една от белите врани. А тъй като ти си бяла врана, а освен това си и истински крал, може да изберем тебе. Почакай тука до обед. Ще дойда да ти кажа как са свършили изборите.

— Добре, ще почакам — съгласил се Франтишек Крал.

Бялата врана разперила белите си криле и по пътя й за Кракорка се разляло чудно сияние.

Франтишек Крал чакал и се препичал на слънцето. Както знаете, деца, при всички избори се изприказват сума приказки. Тъй и белите врани се карали, заяждали и дълго не могли да се споразумеят — чак докато фабричната сирена в Сихров изсвирила за обяд.

Едва тогава враните пристъпили към избора на крал и наистина избрали Франтишек Крал за крал на всички врани.

Но Франтишек Крал се уморил да чака, пък бил и гладен, и затова следобед взел, та отишел в Хронов при моя дядо воденичаря за резен пресен дъхав хляб.

Когато бялата врана долетяла да му съобщи, че е избран за крал, той бил вече далеч, далеч зад планини и долини.

Враните се завайкали, че кралят им се загубил. Белите врани поръчали на черните да летят по целия свят и да го търсят, да го викат и да го доведат на врания трон, който се намира в гората на Кракорка.

Оттогава враните летят по света и все крещят: „Крал! Крал!“

Особено зиме, когато се събират по много на едно място, изведнъж всички си спомнят за него и литват над поля и гори, и започват да крещят: „Крал! Краал! Крааал! Краааал!“

Вижте още: КОСТАС МОНТИС: Едно куче между две села