Името на Стиг Дагерман не е достатъчно популярно на българския читател, може би с изключение на легендарния му разказ „Да убиеш дете“ или книгата „Нощни игри“. Нека погледнем съвсем накротко в автобиографията на този фин и забележителен човек, чийто житейски път е изключително кратък. Умира само на 31 години.

Стиг Дагерман (5 октомври 1923 – 4 ноември 1954 г.) е шведски журналист и писател. Той е един от най-изтъкнатите шведски автори от края на Втората световна война, но екзистенциалните му текстове надхвърлят времето и мястото и продължават да бъдат широко публикувани в Швеция и в чужбина.

Той е роден в Алкарлеби, щата Упсала. В продължение на пет години, 1945-49, се радва на феноменален успех с четири романа, колекция от кратки разкази, книга за следвоенната Германия, пет пиеси, стотици стихове и сатирични стихове, няколко есета за бележки и голямо количество журналистиката.

След това, с очевидна внезапност, млъква. През есента на 1954 г. Швеция е потресена да научи, че Стиг Дагерман, въплъщение на своето поколение писатели, е намерен мъртъв в колата си: затваря вратите на гаража и пуска двигателя.

Работите на Дагерман изследват универсалните проблеми на морала и съвестта, сексуалността и социалната философия, любовта, състраданието и справедливостта. Той се промъква в болезнените реалности на човешкото съществуване, разсейва чувството на страх, вина и самота. Независимо от мрачното съдържание, той показва и ужасно чувство за хумор, което от време на време превръща неговото писане в бурлеска или сатира.

Нещата на Стиг Дагерман са преведени на много езици, а работите му продължават да вдъхновява читатели, писатели, музиканти и режисьори. През 2008 г. наградата „Стиг Дагерман“ бе връчена на френския писател Дж. М. Г. Льо Клезио, който по-късно получи Нобелова награда за литература.

Британският писател Греъм Грийн казва за него:

Дагерман пише с красива обективност. Вместо емоционални фрази той използва набор от факти, като тухли, за да изгради емоция.

За Стиг Дагерман може да бъде писано изключително много, но нека все пак да отделим нужното внимание към една от най-фрагилативните негови истории „Да убиеш дете“. Тази история от седемдесет и пет крони е била възложена от Националното дружество за пътна безопасност да напише предупредителна история като част от кампания, целяща да накара шведските шофьори да забавят магистралите, когато високата скорост стана все по-труден социален проблем със сериозни последици за обществената безопасност.

Да убиеш дете

Приятен ден е, а слънцето стои косо над равнината. Скоро звънват камбаните, защото е неделя. Между две ръжени ниви двама млади са намерили пътека, по която не са минавали никога, а прозорците на трите села в равнината блестят. Мъже се бръснат пред огледала, поставени на кухненските маси, тананикайки, жени режат кейка за кафето, а децата седят на пода и си закопчават ризките. Това е щастливото утро на един лош ден, защото точно на този ден в третото село едно дете ще бъде убито от един щастлив мъж. Детето все още седи на пода и си закопчава ризката, а мъжът, който се бръсне, казва, че днес ще се разходят с лодката по реката. Жената си тананика и поставя току-що нарязания кейк в синя чиния.

Никаква сянка не пада в кухнята, въпреки че мъжът, който ще убие детето, вече е застанал до червената бензинова колонка в първото село. Това е един щастлив мъж, който държи пред очите си фотоапарат, а през окуляра се вижда малка синя кола и до нея младо момиче, което се усмихва. Докато момичето се усмихва, а мъжът прави хубавата снимка, човекът от бензиностанцията завинтва здраво капака на резервоара и казва: „Ще имате хубаво време днес.“

Момичето сяда в колата, а мъжът, който ще убие детето, изважда портфейла си и казва, че те пътуват до морето, там ще наемат лодка и ще гребат далече навътре. През отворените стъкла момичето чува това и притваря очи, като през затворените клепки вижда морето и мъжа до себе си в лодката. Той не е лош човек, а е радостен и щастлив и преди да се качи в колата, застава за момент пред радиатора, който блести на слънцето, и се наслаждава от мириса на бензин и смрадлика. Никаква сянка не пада върху колата и по лъскавата броня няма никакви грапавини, нито пък капки кръв.

Обаче в същото време, когато мъжът в първото село включва стартера на колата, в третото село жената отваря кухненския долап и не намира никаква захар. Детето е закопчало ризката си, завързало е връзките на обущата си и седи на кухненската пейка. То наблюдава реката, която се вие между елхите, вижда и черната ладия да лежи изтеглена на тревата. Мъжът, който ще загуби детето си, току-що се е обръснал и тъкмо прибира огледалото. На масата са наредени чашите за кафе, кейкът, сметаната; там са и мухите. Липсва само захарта и майката заръчва на детето си да изтича до Ларшонови и да заеме от тях няколко бучки. И докато детето отваря вратата, мъжът му извиква да побърза, защото лодката чака на брега, а им предстои да отплуват много надалеч. Докато тича през градината, детето мисли през цялото време за реката и за рибите, които пляскат из нея, и никой не му нашепва, че има да живее още осем минути и че ладията ще остане на мястото си през целия ден и още много дни.

Не е далеч до Ларшонови, само трябва да се пресече шосето, и докато детето тича, малката кола навлиза във второто село. То е малко село с червени къщички и току-що събудили се хора, които седят в кухните си, надигат кафените чаши и виждат как колата профучава край стоборите и вдига цели облаци прах. Скоростта е много голяма и мъжът на кормилото вижда тополите и намазаните с катран телеграфни стълбове като сиви петна, които се мяркат отстрани. Летният вятър се удря в предното стъкло, с бясна бързина те оставят селото зад себе си, плъзгат се устойчиво и сигурно по средата на шосето и са сами на пътя, все още сами. Чудесно е да пътуваш съвсем сам по мекото, широко шосе, а навън в равнината всичко е наред. Мъжът е щастлив и силен и с десния си лакът чувствува тялото на жената. Той не е лош човек. Само бърза към морето. Не би сторил зло и на мравка, но въпреки това след малко ще убие дете. Докато се втурват в третото село, момичето отново затваря очи и си казва на шега, че няма да ги отвори, докато не стигнат до морето. И в такт с леките полюлявания на колата мечтае за блестящата морска повърхност.

А животът е устроен безмилостно. Една минута преди да убие детето, щастливият мъж е все още щастлив и една минута преди да изкрещи от ужас, жената все още може да мечтае със затворени очи за морето, и през последната минута от живота на едно дете родителите му могат да седят в кухнята, да очакват захарта, да говорят за белите зъби на детето си и за пътуването с лодка, а то самото в същото време може да затваря една порта и да се готви да пресече шосето, като държи в дясната си ръка няколко бучки захар, увити в бяла хартия, и през тази последна минута то не вижда нищо друго освен дългата, блестяща река с големите риби в нея и широката ладия с неподвижните гребла.

След това вече е твърде късно. След това синята кола стои напреки на шосето, жената изкрещява и дига ръка към лицето си, а от ръката тече кръв. След това мъжът отваря вратата на колата и се опитва да стъпи на краката си, въпреки че носи в себе си празнината на ужаса. След това няколко бучки захар се търкалят безсмислено всред кръвта и пясъка, а детето лежи неподвижно по корем, плътно притиснало лице върху настилката. След това двама души с бледи лица, без да са изпили кафето си, тичат през отворената порта и виждат една гледка, която няма да забравят никога.

Защото не е истина, че времето лекува раните. То не лекува раните на едно убито дете и много трудно лекува болката на някоя майка, която е забравила да купи захар, а праща детето си да изтича през улицата да вземе малко назаем, и също така трудно лекува съвестта на щастливия някога човек, който го е убил.

Защото, който е убил дете, не отива до морето. Който е убил дете, пътува бавно и мълчаливо към къщи, а до него седи една занемяла жена с превързана ръка и във всички села, през които минават, не могат да видят нито един весел човек. Всички сенки са прекалено тъмни, а когато се разделят, те ще сторят това съвсем мълчаливо и мъжът, който е убил детето, знае, че мълчанието е негов враг и че трябва да минат много години от живота му, за да победи този враг, като си казва постоянно, че не е бил виновен.

Но знае, че това е лъжа, а в мечтите на безсънните си нощи ще желае да получи обратно една-единствена минута от своя живот, за да я устрои другояче.

Но животът е така безмилостен към тези, които са убили дете, че след това всяко нещо идва твърде късно.

АВТОР: Слави Томов


Слави Томов живее в Бургас. Изследва експерименталния тип литература. Интересува се от хибридни, мултидисциплинарни жанрове или визуално-токсични метафори, които размиват границите на установените лимити. Превес към една нова синтактична структура, където историята и сюжета са потънали в мълчание…

 

Вижте още: Мъжете са непоносими, жените са изтощителни – ФИЛИП СОЛЕРС