Съблазняваната не може да излезе на улицата, без да я преследват мъже. Още ненаправила и три крачки, вече са я забелязали и тръгват подире й; заради нея някои прекосяват улицата.

Тя няма представа на какво се дължи това, може би на походката й, но в походката си тя не намира нищо особено. Не поглежда към никого, та да се каже, че предизвиква мъжете с поглед.

Не е облечена екстравагантно, не употребява специален парфюм – изящна, такава е тя, изящна и изтънчена, а косата й… може би пък причината е в косата? Е, тя не си е избирала косата, но я носи по безподобен начин.

Тя си пожелава единствено спокойствие, но глътка въздух все пак трябва да вземе и не винаги успява да избегне улицата. Сегиз-тогиз се спира пред някоя витрина и веднага зърва в стъклото мъж, застанал зад гърба й с намерението да й досажда – и ето че наистина я заговаря. Тя изобщо не го слуша, може да си представи какво й приказва той и не отвръща веднага, това би означавало прекалена чест. Но когато мъжът стане дотам нахален, че вече е невъзможно да се отърве от него, тя изведнъж се извръща и съвсем отблизо гневно просъсква в лицето му, тъй близо, че косата й докосва вратовръзката му:

– Но какво искате от мене? Не ви познавам! Не ми досаждайте! Аз не съм някоя си!

На какво се надяват всички? Защо не й вярват? Тя изобщо не вдига очи, дори не знае как изглеждат тези мъже. Ала думите й не намаляват нейното обаяние, а мъжът става все по-нахален, може би поради въздействието на косата й върху неговата вратовръзка. Но тя трябва да му го каже съвсем отблизо, за да не привлече вниманието. Иначе какво ще си помислят хората, ако чуят гневните й думи?

Но мъжът се държи тъй, сякаш тя е някоя си и погалва с ръка косата й. Да не бяха хората, сега той щеше да си получи плесница. Но съблазняваната знае какво дължи на себе си, сподавя гнева си и се спасява пред следващата витрина. Ако й сега не се отърве от мъжа, мълчаливо го оставя да крачи с нея от витрина на витрина, вече не го удостоява и с една думица, а внимава да не идва отново прекалено близо до вратовръзката му. Накрая обезсърчен, той се отказва. Но съблазняваната все още чака да й кажат:

– Извинявайте, виждам, че не сте някоя си.

Съблазняваната е жена, тя все пак държи на външността си и не може да си позволи да се лиши от витрините. Сменила е парфюма си, за да намери спокойствие, ала нищо не помага. Дори косата си боядисва различно, изпробвала е вече всички цветове, но мъжете винаги искат от нея едно и също, всички постоянно я преследват.

Тя има нужда от рицар, който да я брани от тези мъже, къде ли ще го намери?

„Съблазняваната“, 1974, Елиас Канети

превод: Венцеслав Константинов

изображение: ©BRUNO DAYAN

Елиас Канети (1905-1994) е австрийски белетрист, есеист и драматург от еврейски произход, роден в Русе. През 1911 г. семейството му се преселва в Манчестър, Англия, където на следващата година умира баща му.

Ученическите си години момчето прекарва в Австрия, Швейцария и Германия. През 1924 г. Канети става студент по химия във Виенския университет и в 1929 г. завършва докторат.

Влияние над него упражняват също Франц Кафка, Георг Бюхнер и психоаналитичната школа на Зигмунд Фройд. Основни теми в творчеството му стават смъртта и агресията.

През 1938 г. след присъединяването на Австрия към нацистка Германия и започналите гонения на евреите Канети е принуден да се пресели в Англия. Отнесъл в Лондон своите видения от детството в крайдунавския град Русе и младежките си преживявания главно във Виена, той се заема да осмисли човешкото съществуване, проблемите на властта, масовите движения, смъртта, безумието и в Лондон започва да работи над своите философски произведения.

През 1981 получава Нобелова награда за литература за цялостното си творчество. 

Вижте още: Жената винаги ни подканва да я гледаме така, както иска тя – МИРЧА ЕЛИАДЕ