Еволюцията не е завършила; разумът не е последният израз, нито пък разсъждаващото животно – върховният образ на Природата. Така както човекът се появи от животното, така от човека се появява свръхчовекът.

Човекът е в едно преходно съществувание. Той не е последен. Стъпката от човек до свръх-човек е следващото наближаващо осъществяване в еволюцията на земята. Неизбежно е, защото е едновременно стремежът на вътрешният дух, а и логиката на природните процеси.

Мисълта не е незаменима за съществуването, нито пък е негова причина, но тя е инструмент за изграждането; аз ставам това, което виждам в себе си. Мога да направя всичко, което мисълта ми подсказва; мога да стана всичко, което мисълта разкрива в мен. Това трябва да е непоклатимата вяра на човек в себе си, защото Бог го обитава.

Мисълта представлява една стрела, изстреляна към истината; тя може да уцели една точка, но не покрива цялата мишена. Само че стрелецът е твърде презадоволен от успеха си за да иска нещо повече.

Защо Бог бие така свирепо своя свят, тъпче го и го меси като тесто, толкова често го хвърля в кървавата баня и червената адска горещина на пещта? Защото човечеството в масата си все още представлява твърда, груба и необработена руда, която не би могла да бъде претопена и оформена другояче: какъвто е материалът Му, такъв е и методът Му. Нека помогнем той да се преобразува в по-благороден и по-чист метал, тогава отношението Му би било по-нежно и по-сладко, много по-възвишено и по-честно използването му.

Промените, които виждаме днес, са интелектуални, морални, физически в своя идеал и намерение: духовната революция изчаква своя час и междувременно създава вълни тук и там. Докато не дойде тя, смисълът на другите не може да бъде разбран, а дотогава всички обяснения на настоящите събития и прогнози за бъдещето на човека са напразни неща. Понеже нейната природа, сила, случване са това, което ще определи следващия цикъл на човечеството ни.

Духовността не представлява някаква висша интелектуалност, нито идеализъм, нито етична насоченост на ума или морална чистота и суровост, нито религиозност или разпалена и екзалтирана емоционална пламенност, нито дори съвкупността на всички тези превъзходни неща; умственото убеждение, вероучение или вяра, емоционалната аспирация, регулирането на поведението съгласно някоя религиозна или етична формула не представляват духовно постижение и преживяване. Тези неща са със значителна стойност за ума и живота; те са важни за самата духовна еволюция като подготвителни движения, които дисциплинират, изчистват или дават подходяща форма на природата; но те все още принадлежат към умствената еволюция – началото на духовната реализация, преживяване, промяна все още не е налице. Духовността в същността си е пробуждане за вътрешната реалност на нашето същество, за духа, себето, душата, която е различна от нашия ум, живот и тяло, една вътрешна аспирация да опознаеш, да почувстваш, да бъдеш това, да влезеш в контакт с по-голямата Реалност отвъд вселената и проникваща през нея, която също обитава и собственото ни същество, да си в общение и единение с Нея, и едно насочване, преобръщане, трансформиране на цялото ни същество като резултат на аспирацията, на контакта, на единението, растежът или събуждането в едно ново раждане, ново съществуване, ново себе, нова природа.

Това, дето освободеният вижда в душата си по върховете на планините, герои и пророци изникват в материалния свят за да провъзгласят и осъществят.

Понеже някой добър човек умира или се проваля, а злото живее и триумфира, значи ли тогава, че Бог е зъл? Не съзирам логиката на следствието. Първо трябва да бъда убеден, че смъртта и провалът са зло; понякога си мисля, че когато те дойдат, те са нашето най-висше моментно добро. Но ние сме жертви на сърцата и нервите си и спорим, че това, което те не харесват или не искат, трябва разбира се да е зло!

Да си отвъд доброто и злото не означава да извършваш с безразличие грях или благородство, а да достигнеш до едно висше и универсално добро.

Заклех се, че няма да страдам от скръбта, глупостта, жестокостта и несправедливостта на света и направих сърцето си твърдо и издръжливо като воденичен камък, а умът ми – като полирана стоманена повърхност. Вече не страдах, но и насладата си отиде. Тогава Бог разби сърцето ми и разора ума ми. Издигнах се през жестока и непрестанна болка до блажена безболезненост и през мъка, възмущение и бунт – до безкрайно познание и устойчив мир.

Някои смятат за презумпция да вярват в специално провидение или да гледат на себе си като на инструмент в ръцете на Бога, но аз откривам, че всеки човек има специално провидение и виждам, че Бог използва лопатата на трудовака и брътвежите в устата на едно малко дете.

Провидението не е само това, което ме спасява от корабокрушението, в което всеки друг е затънал. Провидение e също това, което докато всички други са спасени, дръпва последната ми сигурна опора и ме удавя в самотния океан.

Европа се гордее със своята практическа и научна организация и ефикасност. Аз чакам докато организацията й стане съвършена; тогава едно дете ще я разруши.

Рабиндранат Тагор лично пише писмо до него, в което казва: „Рабиндранат, O Ауробиндо, се прекланя пред теб! O приятелю, приятел на моята родина, O Глас въплътен, свободен, От душата на Индия….Огненият пратеник който с факлата на Бога идва…Рабиндранат, O Ауробиндо, се прекланя пред теб“.

Шри Ауробиндо е индийски революционер, философ, писател и духовен учител. В периода 1902 – 1910 година се занимава активно с революционна дейност, прекарва година в затвора, където в килията получава поредица от духовни преживявания, променили посоката на живота му.

След кратък политически устрем, в който става един от лидерите на ранното движение за Независимост на Индия от Британско господство, Шри Ауробиндо се обръща към изследването на фините сфери на човешкото съществувание и като резултат от това се оформя един нов духовен път, наречен от него Интегрална йога. През 1910 г. той се установява в Пондичери и около него се заформя ашрам (духовна обител), заедно с  Мира Алфаса, наричана Майката, която е е първият човек дошъл от Запад и признат на Изток за индийски гуру.

Мира Алфаса

В Литературното приложение на Таймс пише за Ауробиндо: „Всъщност, той е нов тип мислител, който комбинира усърдието и готовността на Запада с просветеността на Изтока. Да изучавате неговите литературни произведения, означава да разширите границите на това, което имате като познание…Той е йогин, който пише, сякаш застанал изправен под звездите в компанията на небесните съзвездия.“

Шри Ауробиндо отрича една от главните концепции в индийската философия, според която Светът е Мая (Илюзия), а животът в себеотрицание е единственият път за освобождение от тази илюзия. Твърди, че е възможно не само да надминем човешката примитивност, но и да я трансформираме и да живеем в света както като освободени, така и като развиващи се човешки същества с ново по-висше съзнание и нова същност, която спонтанно да възприема действителните неща и да продължава във всяка същина, основана на вътрешната цялост, любов и светлина.

Вижте още: Бог е в раздялата: пак ти намига за нова зора – РАБИНДРАНАТ ТАГОР