Луната, съвсем тънък резен, е престанала да свети и да оказва каквато и да било помощ. Къщата е обгърната с гъст мрак. Дълга и тъмна вечер ще се приплъзне насам – ще се приплъзне в нещо още по-тъмно. Надолу, надолу и по-тъмно.

Ако тук има сърце, то е самотно. Сърцето си е самотно, така е създадено. И постепенно става това, което наистина и без съмнение е.

Самотно. До другия има голямо разстояние и там цари неизвестност. Така пътят до него се удължава още повече.

Самотна става и къщата. Какво е в нея денем, сега няма никакво значение. Сега властват съвсем други закони и има други пътища, друг фарватер. Ако по-рано днес наблизо е имало светещи прозорци, вече ги няма. Осветените правоъгълници от стъкло липсват и не играят никаква роля.

Няма ли тук някакъв ред?

Има, и то във все по-голяма степен.

Там, където примигващата светлинка сетне угасна, там всичко беше както трябва. Прозорците изчезнаха и очите притвориха натежали клепачи. Няколко тихи потропвания и после – сън. Лампа след лампа е сега както сън върху сън. Това действа напълно според своите правила навред.

Със самотно сърце никой не се чувства сигурен в къщата. То има единствено себе си, ако и него има. В настъпващата нощ не може да се разчита на това.

Не притежава ли човек сърцето си накрая?

За това не се знае твърде. То е едно от многото несигурни неща.

Тази вечер нищо не е сигурно. Затова не си притворил с клепач окото си.

То трябва да е сигурно.

И казва:

Добре виждаш, че твоето сърце лежи оголено на пътя и се е озовало там по собствено желание. Много добре го знаеш, ала се опитваш да го държиш в тайна.

Измореният следва да отговори:

Да, истина е.

Именно сърцето лежи оголено на или покрай големия път, когато над него се спусне мрак. Не е първата вечер, в която това става. То очаква някого. Излиза, ляга край пътя, треперейки от храброст. Нощем такова нещо винаги може да се направи. На никого не вреди и никой няма да си даде труда да пита.

В тъмното, когато всичко е непознато.

Как завършва, е вълнението на всяка нощ и от него просто не можеш да се въздържиш.

Денем оттук към света поемат четири пътя. Нощем те стават неизброими. Тук има всичко и нищо относно пътищата. Не помага да си мислиш, че четирите посоки извеждат оттук, сякаш се намираш в мъртвата точка на големите пътища, откъдето си тръгнал. Не, спрял си тук, полагайки своето открито сърце, защото не си стигнал по-надалеч. Всъщност през цялото време си бил в къщата.

Оголено край непознатия път всяка нощ.

И защо оголено? Защо тъкмо тази дума?

Защото явно се чувства така. В мрака дрехите не означават много.

Беззащитно?

Също. Усещане за беззащитност.

Но със сляпото желание да бъдеш там. Да срещнеш това, което иде към теб.

Да стоиш беззащитно тъкмо когато трябва да се пазиш. Има ли връзка между двете? Никой не е казал, че трябва да се пазиш. Да свалиш от себе си всичко, което си навлякъл, и то край големия път, където движението не секва.

Големият път минава право през мрака, но няма смисъл да се пита за каквото и да било. Не ще получиш никакви сведения. Очаква се да проявяваш храброст и да мълчиш.

Много ти се иска обаче да се провикнеш, напук на всичко:

Само ела!

Но не го правиш. Измисляш си го, когато по себе си усещаш, че не можеш и няма да го направиш.

Никой не се провикна и никой не дойде.

Сърцето е в своята камера, лежи край пътя, лежи и в къщата, която е също край пътя. Едното не пречи на другото. Сърцето се удря в стените. Сигурно ли е, че тази нощ няма да стане нещо?

Не се знае.

Във всеки случай това е една нощ край пътя повече, отколкото е бивало досега.

Ала какво е това?

Потропване по стената.

Сърцето поспира, силно е развълнувано. Отвън се дочу глухо потропване на дърво о дърво. Меко изхлопване на лодка, която удря в стената под напора на вятъра. Може ли да е истина?

Да не би внезапно да се окаже, че навън има море. И една привързана лодка, която се блъска в стената на къщата.

Блъска се в стената на къщата поради буря. Каква буря? Привързана за стената, лодката се удря в нея поради буря.

Навън няма никаква лодка. Няма дори вода за такава, само градина.

Градина?

Какво знае човек за онова, което може да се намира навън в нощ като тази? Защо да не е едно безбрежно море. И пристан за лодката. И тогава малка лодка е привързана там и чака.

Нощните светлини са запалени, вижда се всичко освен пътя. Лодката, която се удря в стълбовете поради вятъра. Лодката, която е привързана в своя железен обръч и която понякога се блъска не в стълба, а в стената. Такова тропане си чувал много пъти и сега веднага долавяш, че съдейки по звука, то отеква сякаш хиляди мили надалеч оттук.

Привързана за обръча на стената на моята къща. Там никога не е имало вода и никога – нито лодка, нито обръч. Сега обаче лодката се удря в стената, тласкана от бурята.

Да, така е. Не питаш, само констатираш. Така е край големия път.

Но сърцето веднага усеща, че тук става тясно. Това е край непознатия път – по суша или по море, какво означава тогава? Изобщо нищо. Нощем водата залива брега и затова лодката трябва да се привърже в обръча. Излинялото сърце долавя съвсем отчетливо, че лодката е привързана съвсем наблизо.

Може би тогава някъде около къщата има колове за привързване на лодки. Колове за лодки беше някога приятно словосъчетание. Кой би дръзнал да се изтъпани, отричайки, че водата се надига към сушата, та в тъмните нощи лодката трябва да е привързана в обръч. Кой би дръзнал да заяви, че такава буря няма. И ухилено да твърди, че всъщност тропа някой добър съсед?

Излизаш при голямата магистрала, където всичко е възможно. Предположенията се трупат едно връз друго. Не ги изричаш на глас, но ги оставяш да живеят.

Не можеш да се принудиш да го кажеш на висок глас. Сърцето е затупало отново. Истина е това, което не е истина и тогава то трябва бързо да се заеме с нещо, скоростно да започне да се разширява.

Да се разширява там вътре, където е тясно отпреди. То тупка с тежки удари.

Но все още е мое.

Това си казваш ей така, напосоки, с малко неясен адрес. Казваш го напук.

Тази нощ е другояче.

Така е. Вярно, навън сега стават различни неща, но то си е във всеки случай мое.

По-голямо е, но си е мое и ще продължи да е мое и по-нататък.

Това е съвсем напук и около сърцето ще става все по-тясно, а то ще трябва да бие ли, бие. Сърцето, което винаги иска разширяване, ще трябва вместо това да се чувствува по-натясно откогато и да било, отбивайки своите удари.

Същевременно навън дърво се удря о дърво и обръчът дрънчи, докосвайки стената.

Там няма никакви граници. Можеш да си представиш например далечни брегове. Широки, дълги пътища, пристанища на неизвестното. Вледеняващото неизвестно.

То не удря по собствените си тесни стени. Сърцето е по-голямо от своята камера. В нея то става горещо.

Желязна ръка ли го сграбчва?

За това не се говори.

И не че стаята е станала по-голяма внезапно от нежност към някого, но го притеснява някакъв вид уплаха, притеснява го рязкото разширяване, при което трябва да се отвори място за всичко полузабравено, дето паметта неочаквано изважда и иска да е там. Всичко това внезапно бива съживено и нахлува към сърцето. Животът нахлува към сърцето с нещо, което надали притежава име, но което сега получава тежест.

По неизвестни причини?

Не.

Сърцето е край пътя, няма къде другаде да е. Късно е и трябва да излезе оголено.

То не е неочаквано, предпоставено е отдавна. И въпреки това става прекалено бързо и прекалено рано.

Носът на лодката се удря в стената, удря се в къщата, а времето не е нищо друго освен тънка чертица край изхода. Навън бушува дъждовна буря. Самотната лодка, дъждът и бурята, ударите по стената и онзи, който трябва да излезе гол, хвърля дреха подир дреха, чувайки всичко като сурова многоцветна песен за времето, което не достига, за оскъдното време. Лодката удря в шума на оскъдното време. Лодката, която я няма, в морето, което го няма, и шумът около оскъдното време. Тази песен не може да продължава, но я има сега, тъй като страхът е привързан към къщата и къщата – към страха, а обръчът е привързан към сърцето от цялото могъщество на вятъра, дъжда и бурята.

Сърцето е привързано към стаята, която непрестанно се стеснява, защото в нея бурно нахлува все повече живот. От пътищата надалеч в мъглата, от всички времена, от всички поражения и мигове на радост, от своя собствен срам. Винаги тук откъм пътищата, които неизменно са били многобройни, вятърът и дъждът отново и отново, всичко профучава през сърцето и прилича на песен.

Кой отърсва от себе си онова, което иска да влезе и го отрича: тук няма река, няма никаква морска буря, няма изобщо вода с неизвестни пътища, нито пък лодка, подготвена за отплаване, защото нощта си е нощ и утре е ден. Не, твърде късно е да се припява това. Всичко е установено, обръчът е здраво закрепен за стената, лодката се удря в него, твърде късно е да се пее така.

Ето я и първата желязна хватка. Изпробва силата си. Желязото си е желязо, но твърде късно е да се пее така. Когато хватката отпуска ръка. Когато сърцето е на пътя и е хем прекалено голямо, хем прекалено тясно. Прекалено късно сърцето разбира, че ще е сега, че тъмните потоци и желязната хватка изпитват силата си.

Вятърът и лодката се блъскат взаимно. Широкият път на вятъра е открит, свободен, идва откъм неизвестното, отива към неизвестното. Волен.

Лодката потръпва на въжето си. Изплашената къща е част от уплашеното сърце, пътят насам е бил открит, лодката удря рамката на вратата от нетърпение. Къщата е само място, където се спи край големия път, какво може да направи сърцето, то няма за това никаква вина.

Твърдения по принуда.

Сърцето не е невинно, то си е сърце. Сгорещено е сега, не невинно. Било е част от един човешки живот. Невинно е всичко останало.

Но онова, дето нахлува обратно, иска да му се отреди място. Сърцето не може да се противи, трябва да го приеме, трябва да се разшири. Не може да се затвори, тази нощ нищо не е затворено, илюзия е, че това или онова могат да се затворят. Напротив: то трябва да е отворено за всичко, което иска да влезе, никой не иска разрешение за това, никога не е било извършвано нещо толкова ужасно, че да не може да се предяви искането да бъде прието. Приеми, разширявай се. Непонятно е всичко, което човек си е мислел за погребано.

И то ли ще дойде?

Да.

И то също?

Да.

Така е през цялото време.

Трябва да се освободи пространство, но стените не могат да се разгънат повече, отколкото вече е направено. Сърцето се обръща с мъка. Повече просто не може.

Говори като невинно сърце.

Говори на бурята и тъмнината и на онова, дето няма и не може да притежава име. Безуспешно произнася своите безполезни твърдения. Железни ръце го сграбчват.

Вятърът бе донесъл по-тежък дъжд. Навън започва бурно фучене, а вътре фученето е не по-малко от всичко, което нахлува. В същото време лодката се удря и напомня, че е там, но сега по-бавно, отколкото в началото, та да се разбере.

И пространство за дишане между железните хватки, та наистина да се разбере.

Вятърът издухва дъжда, както и трябва да стане на земята. Отначало това действа съвсем успокоително. Човек може да си помисли, че сега вали проливно в празната лодка, че прогизват седалките, почернявайки от водата. А почернели в мрака, те са двойно по-черни. Но вятърът е издухал също натрапчивите спомени, докато е блъскал лодката, докато седалките чернеят. Спомените хвръкват в объркани ята.

Навън пороят продължава. Удря по борда. Въжето за привързване става все по-твърдо там, където е завързано в обръча.

Добре познато и уютно. Малко пространство за поемане на дъх.

Само сърцето може да се затвори в себе си. То не бива да го прави, защото ще бъде изпълнено до взривяване от спомени, натежало от образи и ще се спаси като се захване здраво за дреболии като въжето за привързване и слабия кисловат дъх на корабно въже. Мирисът на хубавия делник.

Поемане на дъх между железните хватки. Те скоро ще са тук. Просто трябва да се вкопчиш в най-простото. Нищо няма да стане, усети мириса на въжето, което е прогизнало от вода. Благословено в своята обикновеност.

Спокойно, спокойно,
както прогизнали от влага въжа.

Няма смисъл повече. Пристягането в сърцето се усилва. Вятърът бе издухал каквото никой не искаше. Тежкият ритъм навън става още по-тежък, преминава в усилено думкане по стената. Едно е ясно: лодката ще остане при къщата. С почернели седалки или не, тя ще чака тук.

Но защо?

Така, ще чака тук.

Тук никой няма да пее.

Но пък и никой не желае да реве. Може би едното е също тъй просто, както другото? Чувството обаче подсказва съвсем друго.

Помисли за това.

Не мога.

Преди бе тъмно, сетне придойдоха облаците и дъждът. По-мрачно от това няма да бъде. Стаята се опитва да се разшири, но железните стени не й позволяват. Скоро ще стане по-тясна. Лодката отново ще дава знак, че е навън, ако се наложи. Празните седалки, дъждът и вятърът танцуват заедно в непрогледната нощ.

Какво се образува тук?

Това не е сън, това е сега. Часът настъпи.

Както си го знаеше и както се бе очертала една трудна и мъчителна нощ.

Бурята прави дъждовните струи полегати. Старите и отдавна небоядисвани дървени стени навън отдавна са почернели от пороя. Това не се вижда и няма ни най-малко значение, логично е къщата ми да е черна.

Да, стари стени и пороен дъжд – нека му отворим място. Делник и мокри стени на къщата, така трябва да е. В една песен. Беше ли мъчително? Сега е приятно да си го спомняш. Да го съхраняваш в сърцето си като любов. Имаше някога една любов, някога, в заскрежена пролетна вечер. Къщите в нощта тъмнеят. Едно момиче стоеше под поройния дъжд, а сега е мъртво. Какво стана с него? Сърцето се разширява, но не получава отговор. То е голямо и уплашено от спомените.

Хубавото, което изчезна, получава своето място вовеки, но вечното време е сякаш за другите.

Голямо и уплашено от спомените. Забравя, че няма място, и железните ръце непрекъснато му го напомнят. Сърцето отвръща със силно и ужасено хлопане. И какво е това?

Напряко на онова, което инак върлува и запълва. Тъмната буря се отдръпва. Железните ръце не са те пуснали и едно ново око, което се е отворило към теб насред всичко това, прави тъй, че ти виждаш как и пороят навън се оттегля.

Стените не пречат. В теснотията пак се отваря ново око. Знаеш го и едновременно го гледаш. Въпреки всички препятствия виждаш по-тъмното в тъмното да се издига към вятъра.

Това никой не е можел да го разкаже. Издига се към бурята. Междувременно откъм лодката се разнасят силни удари. Оловнотежкото от дъното се е вдигнало към бурята. Какво иска?

Що е?

Човек има някои и други предположения относно това, но не желае да признае, че разбира. Издигането в бурята бе знакът. Тъмният поток ще набъбне и ще се изкачи като вятъра, докато не просветне отдолу. Ще свети през нощта над пътищата и над прогизналата от дъжда лодка, и над пътя, и пак над лодката. Готовността на лодката да отплава трябва да стане очевидна, макар и досега да не е била, но не бива да се държи в тайна.

Така сега е твърде късно да се пее.

Сърцето се разширява, става все и все по-голямо между стените, които не оставят място и взривът е неизбежен. Течението се е вдигнало и лодката сякаш е разцепила уста към къщата, но бурята не стихва и седалките танцуват с пороя. Всичко е ясен знак, че сега е твърде късно да се пее.

Пороят отново се спуска надолу, но скоро ще се вдигне отново. Ти беше чувал нещо за извисяване, но не го вярваше. Носеше извисяване у себе си, което се опитваше да изпратиш навън като послание. То бе изчезнало. Сърцето е в затруднение – така разкъсано, каквото е, тъкмо то повдига пороя с гола и бяла долна част срещу буря и дъжд.

И предизвиква тръпка: аз знам нещо във всеки случай.

О, не.

Знае нещо във всеки случай!

Не, късно е да се пее сега.

Тясната камера със своите многобройни стари гости. Те са готови да поемат в редица обратно. Така е, когато то затихва.

Какво става всъщност?

Няма отговор.

Това, което става, е тайно.

Че сърцето трябва да стане по-голямо, но не може. Скоро трябва да се взриви.

Редицата трябва да спре.

Редицата не спира.

Сърцето я иска. Иска всичко, което е било, всяко нещо, и лошо, и хубаво, само както е било. Раздава се сигналът, който призовава тук всички. От това редицата се увеличава, нахлува. Стаята скоро ще се пръсне, но изпраща сигнал на всички. Редицата нахлува, невъзможно е да се запуши, щом няма повече място, значи няма повече място, но редицата продължава и сърцето изпраща сигнали без прекъсване за още по-плътен строй.

Всичко, което е било забравено, загубено или пренебрегнато – не е било никога съвсем загубено и сега то знае откъде идва и чие е. Чува сигнала. Не пита дали има място. Просто нахълтва.

Напрежението е тъй огромно, че то повдига пороя навън като тъмни гърбове. Сърцето, което не може да бие, изпраща топли вълни през земята и камъните, и водата. Сигнали. То иска да е отворено за всички. Вместо това обаче трябва да се свие, да се смали и вцепени.

Но елате, елате.

Елате всички, които бяхте, които сте били тук, у дома, които си отидохте оттук.

Навън дъждът е като че още по-тежък. Разхлабените седалки в лодката може би са отнесени. Нейният нос вероятно е съвсем потрошен.

Никакво внимание от страна на онези, които бяха повикани обратно. Бе нададен сигнал за най-голяма опасност и тук те прииждат в редици, искайки да влязат. Това, че пространството става все по-тясно, е неизбежно, за това, че на сърцето става все по-трудно, нехаят всички – щом домът го иска, ще бъде така.

Силно напрегнато, то се стяга и ги приема.

Задушавайки себе си, то се пристяга в желязото и може да се взриви.

Сигналът обаче не престава: идвайте!

Има ли там навън още някой, който да не е дошъл. Всички трябва да влязат.

Нощ е.

Борба е. Сигналът се раздава на тласъци във всички посоки. Улавя и води обратно. Обратно с хиляди забравени дреболии. Въпреки болката смазаното не може да не продължи да зове. Поне да разпрати посланието си. С ослепителна яснота то бива сега възстановено в спомена, посетено и изпратено насам. Сърцето изобщо не желае да се предаде, то работи с взривена камера и предсърдия. Животът е бил много разнообразен, с какви ли не багри.

Елате, елате.

Такъв беше животът.

Сега се води самотна борба между спомените. Повече спомени!, отеква повик. Това е оръжие. Но те го правят все по-тясно.

Сляпа борба и все по-малко пространство.

Не, не сляпо. Сигналите не го сочат.

Плътни редици назад. Все по-големи трудности. Смали се, свий се, за да отвориш пространство.

Трябва да има някаква граница, до която това е възможно, без то да се пръсне, и тя е вече близо. Пороят от дъното се надига заплашително и светлата му долна страна проблясва през мрака. Издига се все повече. Тъмното сияние не прекъсва. Тъмният поток се отцежда. Пътят към тъмните порои.

То се пръсна.

Пръсна се?

Не. Този път не.

Само така изглеждаше.

Само така се усещаше то в един невъзможен момент. Че се пръска напук, разтоварвайки се. И преодолявайки цялото време. Повиканите тук си отидоха, откъдето бяха дошли.

Като победител ли ще излезеш сега?

Не, това не е възможно.

Никога като победител.

Но човек и ще побеждава, и няма да побеждава.

Засега.

Разполага с голям резерв, който е в готовност.

Познаваш ги сега, знаеш, че ще дойдат начаса щом чуят сигнала. Тогава не ще си самотен повече и болката заема второ място. Повече от много ще откликнат.

Засега, сякаш това би било невъзвратимо, сърцето лежи край пътя към тъмни порои. Оголено и в очакване на следващото. Каквото и ще да е то.

редактор: Виктор Иванов

Вижте още: In Utero – ИВАН ДИМИТРОВ