Човек се ангажира в своя живот, очертава своя облик и извън това няма нищо друго.

Очевидно тази мисъл може да се окаже за някой мъчителна, ако той не е успял в своя живот, но, от друга страна, тя дава възможност на хората да разберат, че е валидна само реалността, че посредством мечти, очаквания и надежди човек може да бъде определен като измамлив сън, като пропаднали надежди, като напразни очаквания, т.е. че това го определя отрицателно, а не позитивно.

Когато човек си казва: „Ти не си нищо друго освен своя собствен живот“, това не означава, че артистът ще бъде преценяван само според неговите художествени произведения, защото още хиляди други неща ни дават възможност да го определим.

Това, което искаме да кажем, е, че човек не е нищо друго освен серия от начинания, че той е сумата, организацията, съвкупността от отношенията, формиращи тези начинания.

При това положение онова, за което ни упрекват, е по същество не нашият песимизъм, а по-скоро непоколебимият ни оптимизъм.

Ако хората упрекват нашите романи, в които описваме същества малодушни, слаби, страхливи и понякога направо лоши, то е не само защото тези същества са мекушави, слаби, страхливи или лоши, понеже, ако кажем като Зола, че те са такива по наследственост, поради средата, обществото, органични или психологически причини, тогава тези хора ще се успокоят и ще си кажат: ето, такива сме си и нищо не може да се направи.

Екзистенциалистът обаче, когато описва някой страхливец, казва, че този страхливец е отговорен за страхливостта си.

Той е такъв не защото има страхливо сърце, бели дробове или мозък, не защото има точно такава физиологическа организация, а понеже е станал страхливец чрез своите действия.

Вижте още: Мразя жертвите, които уважават своите екзекутори – ЖАН-ПОЛ САРТР