Франсис Бейкън е автор на едни от най-иконичните изображения на раненото и травматизирано човечество в поствоенното изкуство. Вдъхновен от сюрреалистите, филмите, фотографията и Старите майстори, той си изгражда неповторим стил, който го прави най-разпознаваемият артист в изкуството на 40-те и 50-те години и един от най-значимите творци от края на 20 в.

Може би най-точният коментар за картините му е този на Стефан Иванов:

Картините му да изглеждат така, сякаш през тях е минало човешко същество, оставило следа от присъствието си и спомен от минали събития, също както охлювът оставя своята слуз.

Изолирани, оковани души, изтезавани от екзестенциални дилеми, стремежът към саморазрушение и загубата на цел, посока и смисъл, катастрофално насилие, безбожие, нихилизъм и болка, са изображенията, чрез които ни тревожи английският художник. Фигурите и лицата на героите му са гротескови, деформирани, кошмарни. Същества с оголени кости, които използват вътрешностите си за грим и крещят толкова силно, че пронизителните звуци излизат от рамката и влизат в ушите.

Бейкън винаги ги рисува върху негрундирано, необработено, сурово платно – сякаш за да подчертае суровата сила на живота и смъртта. Някои от най-известните му цитати напълно подкрепят визуалните му изображения:

Животът не е нищо повече от раждане, секс и смърт.

В края на краищата всички ние сме потенциални трупове, разфасовани и провесени на ченгели – разпятието не е нищо повече от това.

Планетата ни е кланица на ръба на унищожението.

Жаден съм за живот; и съм жаден като артист. Жаден съм за това, което се надявам, че шансът може да ми даде отвъд всичко, което може да се пресметне логически. И отчасти тази моя жажда ме направи това, което някои наричат – да живееш на късмет – жажда за храна, за пиене, за това да съм с хора, които харесвам, жажда за ентусиазма от случващите се неща. Същото нещо се отнася за работата ми.

Илюстративната форма, чрез интелигентността ти казва незабавно за какво се отнася, докато неилюстративната форма първо преминава през усещанията и след това бавно се просмуква обратно във фактите.

Артистите, които се възхищават и вдъхновяват от творчеството на Бейкън не могат да се изброят, но е влиянието му върху съвременното изкуство е безспорно.

В първия „Батман“ на Тим Бъртън Жокера и неговата банда лунатици опустошават художествена галерия. Почти всички произведения на изкуството са вече осквернени и обезобразени, но когато един от престъпниците замахва за пореден път, за да разпори картина, Джак Никълсън го спира – „Нещо я харесвам тази – остави я, Боб“.

Думите се отнасят за „Фигура с месо“ на Бейкън, поредно прераждане на мотива за крещящите папи, в което завесите са заменени от висящо месо.

Деймиън Хърст с възхищение казва за него:

Той е последният художник.

Великият режисьор и художник Дейвид Линч споделя не по-малко възхищение:

Бейкън не е просто художник, а герой за мен. Бях на негова изложба през 60-те и това все още е едно от най-силните неща, които някога съм виждал. При него стилът и идеята са обединени, сплетени, перфектни. И пространството, и бавното, и бързото, и текстурата, всичко. Обикновено обичам определен период на даден художник, но харесвам всичко на Бейкън. Той просто знаеше как се правят нещата, нали разбирате?

През ноември 2013 творбата му Three Studies of Lucian Freud е продадена на аукцион за сумата от 142,4 милиона долара – най-високата цена на аукцион за произведение на изкуството, без да се отчита инфлацията. Лусиан Фройд е негов приятел и колега, не по-малко обезпокоителен художник, внук на бащата на психоанализата Зигмунд Фройд.

Франсис Бейкън

Франсис Бейкън и Уилям Бъроуз

Франсис Бейкън според Джон Дийкин, 1952

Франсис Бейкън в студиото си в Лондон

автор: Ана Каренина
снимков материал: Pinterest

Вижте още: САНТЯГО КАРУЗО – МРАЧНИЯТ СИМВОЛИСТ