Тъгата, чедо, живее в очите на людете.

Пълни ги с едни хе такива сълзи – същи езера ги сторва, аха да прелеят!

Ама не преливат, чедо.

Колкото по-дълбока е мъката, толкоз по-дълбоко потъва у душата на човека.

И се не излива.

Навътре дави и свят я не вижда.

Щото никой не гледа по очите, ами у крака си – да се не спъне.

А се е спънал!

Спънал се одавна у липсата си на човещинка!

Щото и звяра ти гледа в очите, ама не и човек у човека да надникне!

Гаче огън ще го изгори, ако рачи да пипне туй, що мъчи другия.

А не е всякога тъй… Не е.

Тъгата, чедо, се минува кога чужда ръка на рамо усетиш и някой ти чуе приказката.

Кога добро ти стори и от комата си ти отчупи, па като ти напълни търбуха и душа ти пълни!

Разказаната беда е половин беда.

Чутата болка по не боли. Ама да чуеш, първо тряба да видиш.

Чувай какво ти думам, да се научиш.

Хората всякога в очите да гледаш!

Там и мъката, и истината дом си сторват.

И обичта.

По очите всичко мож позна и по тях никога не мож сбърка що на врата ти иде да похлопа.

из „Гласове в тихото“

редактор: Лилия Щерева

Вижте още: Да се върнеш към нещо, чедо, първо трябва да го напуснеш – ВАЛЕНТИНА ЙОРГОВА