Чък Паланюк е американски трансгресивен писател и журналист на свободна практика.

Най-популярният му и награждаван роман е „Боен клуб“, по който по-късно е направен филм, режисиран от Дейвид Финчър и с участието на Брад Пит, Едуард Нортън и Хелена Бонъм Картър. Живее край Портланд, но често отсяда в родния си щат Вашингтон в близост до Сиатъл.

Паланюк се е занимавал с доста работа като доброволец в различни организации, докато смъртта на пациент, към който се е привързал, го кара да престане.

В зрялата си възраст е бил член на бунтовническо общество и редовен участник в техни събития. Участията му в тези дейности са вдъхновили много от творбите му и най-вече са били основата за проекта „Хаос“ в „Боен клуб“.

Разликата между това как човек изглежда и това как си се представя сам е огромна. Сигурно затова вампирите живеят вечно, защото не могат да се видят в огледалото.

Не си специален. Не си красива и уникална снежинка. Ти си същата разлагаща се органична материя, както всичко останало. Ние всички сме част от една и съща купчина тор.

Хората забравят, че и пътят към нищото, също започва с първата крачка.

Хората не искат животът им да потръгне. Никой не иска проблемите му да секнат. Драмите му. Лудостите му. Да разплете конците на историите си. Да разчисти кашите си. Защото какво ще му остане? Само голямо страшно неизвестно.

Хората се влюбват толкова дълбоко в болката си, че не могат да я изоставят. Същото е с историите, които разказват. Сами се пленяваме.

Миналото ти е само един разказ. Веднъж като го осъзнаеш, то няма повече власт над теб.

Можем да прекараме целия си живот, оставяйки света да ни казва кои сме. Или да си решим сами.

Хората трябва наистина да се настрадат преди да поемат риска да правят това, което наистина обичат.

Само ако можехме да простим това, което са ни сторили… да простим това, което ние сме сторили на другите… ако можехме да оставим всичките си истории в миналото. Ролите си на злодеи или жертви. Само тогава, може би, ще спасим света.

За това пиша, защото на живота може да се гледа само в ретроспекция. Не можеш да контролираш живота, но поне можеш да контролираш твоята версия за него.

Най-добрия начин да забравиш за целта – втренчено разгледай детайлите.

„Ако не знаеш какво искаш“, каза портиерът, „ще имаш много от това, което не искаш“.

Истинските ни открития идват от хаоса, от там където всичко изглежда и грешно и глупаво и безумно.

Без истинския хаос няма да имаме истинска хармония. Докато нещата не могат да отидат на зле, не могат и да отидат на по-добре.

Не искам никога да бъда завършен. Не искам никога да бъда доволен. Не искам никога да бъда перфектен.

Намери ценното в безполезното. Виж доброто в това, което целия свят нарича зло.

Може би самоусъвършенстването не е отговорът. Може би самоунищожението е отговорът.

Подходящо е да се разплачеш в задушния мрак, когато виждаш, че всичко, което си постигнал, ще свърши на боклука. Всичко, с което се гордееш, ще бъде изхвърлено. Всички, които обичаш, ще те отхвърлят или ще умрат.

Без значение колко много обичаш някого, ще се дръпнеш назад, когато локвата му с кръв се приближи прекалено близо.

Можеш да сториш на любимите си хора и по-лоши неща от това, да ги убиеш. Най-лесно е да гледаш как светът го прави.

Онзи, когото обичаш, и онзи, който те обича, никога, никога не са един и същи човек.

Всичко, което прави Господ, е да наблюдава и да ни убива, когато му станем скучни. Никога, никога не трябва да бъдем скучни.

Купуваш си мебели. Казваш си, че това е последният диван, от който някога ще се нуждаеш в живота си. Купуваш си дивана и за следващите няколко години, независимо какво се обърка в живота ти, поне ще си доволен, че си оправил проблема с дивана. Тогава идва и точният комплект чинии. После перфектното легло. Завесите. Килимът. След това се оказваш в капана на прекрасното си гнездо, а нещата, които преди притежаваше, сега притежават теб.

Сега хората виждат реклама за чипс с извара, тичат в магазина да си купят и наричат това свободна воля.

Никога не си виждал разпятие, на което Исус да не е полугол. Никога не си виждал дебел Исус. Или космат Исус. На всяко разпятие, което си виждал, той би могъл да е гол до кръста модел, рекламиращ дизайнерски дънки или мъжки одеколон.

Всички гледаме едни и същи телевизионни програми… Повтарят едно и също един на друг. Няма изненади. Всичко е повторение… Много скоро всички ще мислим едно и също по едно и също време. Синхронизирани. Обединени. Уеднаквени. Точни. Като мравките. Насекомите. Овцете.

Векът на Просвещението благополучно завърши. Ние живеем във века на Мрачното Невежество.

Ключът към спасението е вниманието, което привличаш. Колко си популярен. Какъв е зрителския ти дял. Колко хора разпознават името ти. Шумът.

Телевизионните състезания са измислени, за да ни накарат да се чувстваме по-добре относно случайните и безполезни факти, останали от нашето образование.

Можеш да придобиеш власт над хората, като се преструваш на слаб. Контрастът кара хората да се чувстват толкова силни. Да спасяваш хора, като ги оставиш те да те спасят.

Хората действително са готови да продадат всичко, ако цената ги устройва.

Когато не знаем кого да мразим, мразим себе си.

Най-добрият начин е не да се борим, а да отминем. Не се опитвайте постоянно да оправите нещата. Това, от което бягаш, остава с теб най-дълго. Когато се бориш срещу нещо, само го правиш по-силно.

Може би човек не отива в ада за онова, което е сторил. Може би отиваш в ада заради това, което не си направил. За нещата, които не си довел докрай.

Дали вечното щастие в Райската градина е било толкова отегчително, че изяждането на ябълката е било оправдано?

Когато никой не те поглежда, можеш да пробиеш с поглед дупка в хората. Забелязваш всички онези дребни подробности, върху които никога не би се спрял достатъчно дълго, ако и другият си направи труда да те погледне. Това… това е твоето отмъщение.

Толкова е трудно да забравиш болката, но е още по-трудно да си спомниш сладостта. Нямаме белег, който да напомня за щастието.

Предполагам, че е успокояващо, може би някакво чувство за самоконтрол, да си причиняваш по-лоши неща, отколкото светът някога би посмял да направи.

Раждането ти е грешка, която се опитваш да коригираш през целия си живот.

Стоим на ръба на покрива, а дулото на пистолета е в устата ми. Чудя се колко чист е този пистолет.

източник: lunatic.bg

Вижте още: Колко тежи животът ти? – ДЖОРДЖ КЛУНИ