Едната му ръка разсеяно гасеше фаса в пепелника, докато другата се навърташе около запалката. Шайбата отвори още една кутия червен Viceroy и запали 32-та си цигара за деня. После започна да разхожда мръсните си бели чорапи из апартамента – кухнята, коридора, кръгче в хола и пак обратно, както правеше винаги, когато обмисляше нещо важно. А това беше важно, мамка му! Т’ва си бяха от 40 до 50 бона чисти пари. Само за една вечер, без никакви усложнения. Този път просто нямаше как да се прецакат.

Кухнята беше неговата територия. Иван не му даваше да пуши в хола и стаята. Пискаше постоянно за празните бирени бутилки, които се въргаляха по пода, и правеше физиономии, когато Шайбата поканеше повече от 5 човека вкъщи. Общо взето Иван беше тъпо копеле – мазното му фризьорче! Обаче трябваше да дели с някой наема. Такъв беше шибаният живот, винаги трябваше да споделяш с някого – жените си, наркотиците, дори последната глътка бира.

При тази мисъл Шайбата се ядоса и отхвърли бретона си с глава, а лявото му око се сви два пъти конвулсивно. Имаше този нервен тик още от малък. От времето, когато му измислиха прякора Шайбата, защото можеше да напъха в устата си цяла хокейна шайба, а след това да изпие шише бира. Имаше русолява, тънка коса, която в краищата се събираше на отделни кичури. Те от своя страна завиваха муцуните си нагоре и приличаха на стадо любопитни къртици. Очите му бяха светли, почти безцветни и се губеха сред хилядите лунички, посипали цялото му лице.

Въпреки че беше на 28, тялото му изглеждаше като на 16-годишен хлапак. Тежеше 57 килограма, а не е като да не хапваше. Ядеше поне по кило месо на ден, мамка му. Но за всичко бяха виновни наркотиците. Наркотиците и шибаният метаболизъм, наследен от майка му. Просто нямаше начин да тежи повече, колкото и да ядеше.

На вратата се позвъни два пъти. Шайбата замижа с едно око и през шпионката видя раздутия образ на дебелия Вини. Всичко вървеше по план. Ключалката прищрака три пъти и мръсните чорапи срещнаха калните черни кецове Етнис.

– Копеле, кое е толкова важно, че да не мога да си догледам мача? – изсъска Вини, докато набутваше своите 119 килограма в коридора.

– Манчестър ще ги разплачат, копеле. Няма к’во да гледаш! – вдигна рамене Шайбата и затвори вратата.

– Ами точно това е! Искам да ги гледам как плачат.

– Заложи ли нещо?

– Естествено!

– Добре, слушай сега. Имам перфектния план! – започна Шайбата и запали още една цигара, за да спечели време. – Нали се сещаш за моя съквартирант?

– Онова педалче фризьорът ли?

– Аха. Той бачка в един от най-скъпите салони в София. По цял ден прави некви мутреси и чалги за луди пари. Оборотът им е поне едно 40-50 бона на месец.

– Искаш да ми кажеш, че един фризьорски салон изкарва толкова пари?

– Ако е от скъпите – да.

– Копеле, иде ми да вкарам няколко шута в женския коафьорски гъз на тоя Иван.

– И на мене. Обаче така или иначе той не взима парите. Всичко отива при дебелата му шефка… Освен ако не го прецункаме ние.

– И как ще стане това?

– С моя перфектен план.

Дебелият Вини не каза нищо. Вместо това погледна през прозореца. Навън небето беше махмурлия. Сивите облаци бяха накацали ниско над панелите и телевизионните антени ги бодяха в слабините.

– Последната ти блестяща идея беше оня безистен, в който куките за малко не ни гепиха. На всичкото отгоре дънките бяха за деца от 6 до 12 години. Обрахме шибан детски магазин, копеле!

– Тогава беше различно, Вини. Сега съм измислил всичко. Следиш ли ме? – разтвори зеници Шайбата, докато гасеше фаса в пепелника. – Оборотът се събира всеки последен петък на месеца и го оставят в училището за фризьори, което е точно до салона. Дебелата свиня идва в събота сутрин и го прибира оттам. Но не и ако ние сме минали първи.

– И как ще влезем в това училище за педали?

– Това е най-добрата част – имам ключ оттам. Направих дубликат от този на Иван.

– И в този момент Манчестър вкарват гол в последната минута!

– Именно. Перфектният удар е това, копеле! Казвам ти! Само половин час работа ни делят от 6 месеца живот ей така – каза Шайбата и сви ръцете си настрани като куче, което чака стопанина да го почеше по корема.

– СОТ има ли? – попита дебелият Вини, докато отваряше прозореца. В този помиярник не можеше да се диша от цигарен дим.

– Естествено. Обаче той пристига от 3 до 5 минути. Точно затова ми трябваш ти – намираме парите възможно най-бързо и се омитаме за по-малко от минута. Пичовете даже няма да разберат откъде им е дошло.

– Окей – навит съм. Кога го правим?

– Нашият петък е след два дни. Ще мина да те взема в 1 през нощта. Отиваме до Попа с такси, а после пеша до салона.

– Добре, Шайба. Звучи добре. Ще те чакам в нас и гледай да не закъсняваш – погледна го изкосо дебелият Вини.

След това вдигна своите 119 килограма и ги изнесе от апартамента. И без това повече не можеше да понася миризмата в тази дупка.

В петък точно в 12:20 вечерта Шайбата редеше пасианс на компютъра си и обмисляше всичко за последно. Този път нямаше да изпусне нито един шибан детайл. На вратата се позвъни дълго и истерично. Това го подразни. Срита няколко празни бирени бутилки в коридора и отвори вратата рязко.

– Братле, кво става? – ухили се насреща Райберът.

– Нищо, копеле. Имам си работа – отговори му Шайбата, докато го гледаше как влиза.

– Окей, няма да те бавя. Вчера се върнах от Амстердам и реших да мина. Донесъл съм ти подарък – каза Райберът и внимателно разгъна вестник, свит на топка. Вътре имаше няколко белезникави гъби. – Във всяка една от тях се е скрил Господ, братле. Във всяка една!

– Райбер, на мен тези неща отдавна не ми действат, нали знаеш? – погледна го безразлично Шайбата и смели крехкото месо на гъбите между жълтите си зъби.

– Ако мина след час и пак успееш да кажеш цяло изречение, значи Господ отдавна се е отрекъл от теб, сине.

– Да, да – махна с ръка Шайбата. – Бон воаяж, падре.

– До скоро, братле. Звънни да пием по бира! – се чу гласа на Райбера от другата страна на външната врата.

Шайбата остана отново сам и се почувства по-добре. Този тип го изнервяше. Освен това винаги се появяваше в най-неподходящите моменти. Сякаш имаше някакъв дяволски компас „Кога да не идвам” и го използваше всеки ден, за да изкарва акъла на хората. Вече няма свестни хора в квартала, помисли си той и окото му се сви два пъти ковулсивно. Погледна часовника си – 12:45. Точно навреме. Понякога нещата просто се нареждаха от самосебе си. Облече якето си за сноуборд и излезе навън. Валеше суграшица.

Половин час по-късно двамата с дебелия Вини стояха пред кооперацията на фризьорския салон. Оставаше им само да действат. Шайбата се усещаше лек като снежинка. Само ръцете му бяха оловни и го дърпаха към бетонените плочки. Цялото земно притегляне се беше вселило в тях и му пречеше да полети. По пръстите му се стичаше пот и го гъделичкаше. Шайбата се озъби доволно.

– Т’ва май действа, а? – каза той повече на себе си.

– Моля? – погледна го дебелият Вини.

– Нищо! Давай да влизаме!

– Копеле, добре ли си?

– Много ясно, бе, Вини. Просто от миризмата на пари се вдетинявам – изсъска тихо Шайбата и тръгна напред. Стигна до входа на фризьорското училище и бавно отключи.

Веднага щом вратата зейна пред тях, алармата писна оглушително. Една минута, изкрещя дебелият Вини и връхлетя навътре да претърсва шкафовете. Отваряше ги един по един, бързо и енергично, а от тях летяха кърпи и шампоани. Училището имаше формата на огромен коридор. Навсякъде висяха подвижни огледала, закачени за бели релси на тавана. На миниатюрни шкафчета бяха поставени глави с перуки, а по земята стояха отворени метални куфари с ножици и различни по размер гребени.

Шайбата стоеше по средата на помещението и скърцаше с погледа си по предметите. Топли вълни тръгваха от главата му, караха косъмчетата по цялото му тяло да настръхват и го удряха в петите. После излизаха през ноктите. Той ги виждаше как се цедят на дълги, светли снопове. Краката му омекнаха. Крайници от каучук и олово. Ето това беше той.

Стените около него бяха тапицирани от гигантски снимки на жени с тежък грим и велурени, пурпурни ръцавици до лакътя. Всички изглеждаха така, сякаш са излезли от карнавал на ужаса. Шайбата не можеше да спре да ги гледа. Момичето от стената срещу него също го наблюдаваше. С малките си лъскави очички. Седеше и му се смееше нагло, малката гад! Мислеше се за нещо повече от него. Само защото имаше путка и амбиция, големи колкото света. После той изведнъж разбра – това беше бившето му гадже.

– Шибана свиня! – изкрещя Шайбата, грабна един от куфарите и го хвърли с всичка сила напред. Той се удари в огледалото, разби го на малки парченца и се посипа по земята заедно с тях.

– Луд ли си, бе, копеле? К’во правиш?! – изкрещя дебелият Вини и очите му изскочиха напред – големи и кръгли като бузите на задника му.

Шайбата гледаше момичето от стената и въобще не го чуваше. Тя продължаваше да си стои там – цяла и невредима. От малък не знаеше как да се оправя с жените. Никога не можеше да ги накара да страдат, така както го правеха те. Бездушни алчни създания! Потърси с поглед още един куфар, вдигна го и го метна още по-силно. Отново не уцели.

– Копеле, осъзнай се! – изпадна в истерия дебелият Вини, отиде до него и го разтърси с двете си ръце.

От допира на чуждо тяло Шайбата изтръпна. Имаше чувството, че някой пуска ток по вените му и се опитва да го убие. Замахна с юмрук и удари дебелака в лицето. Вини отскочи назад и се хвана за устата. Цялата му ръка се напълни с кръв.

– Психопат! Ненормален изрод! – разтрепери се той и изчезна от салона.

Докато тичаше надолу по стълбите, от устата му капеше кръв и оставяше малки червени петънца по пътя. Като шибаните Хензел и Гретел, помисли си той. Когато стигна до първия етаж, инстинктивно погледна през прозореца. Долу, пред входа, два джипа на СОТ тъкмо пристигаха.

liternet.bg

Вижте още: АГАТА КРИСТИ: Злополука