Въпреки годините на страдание в лагерите на смъртта, където загиват всичките му близки – майка му, баща му, брат му и бременната му съпруга, – Виктор Франкъл не престава да вярва, че животът има смисъл. Дори и в най-ужасните обстоятелства, когато сме изгубили всичко, когато страдаме от глад и студ и сме подложени на нечовешко отношение, дори тогава, според него, вътрешната сила на човека може да го издигне над външната му участ.

Опитът си в лагера Освиенцим Виктор Франкъл излага в книгата си „Човекът в търсене на смисъл“, една от най-влиятелните книги на 20 век:

Една от особеностите на човека е, че може да живее само като гледа към бъдещето. И в това е спасението му в най-трудните моменти от неговото съществуване, макар че понякога трябва принудително да настрои ума си за тази задача.

Лагерникът, загубил вяра в бъдещето – своето бъдеще, бе обречен. Със загубата на вяра видното той губеше и духовните си устои. Оставяше се да западне и го обземаше физически и психическо разложение. Обикновено това ставаше изведнъж, под формата на криза, чиито симптоми бяха познати на опитния лагерник. Всички се страхуваме от този момент – не за самите нас, което би било безпредметно, а за нашите приятели. Обикновено всичко започваше някоя сутрин с отказ на лагерника да се облече и да се измие или да излезе на плаца за развод. Нито молби, нито удари, нито заплахи даваха резултат. Той просто си лежеше, едва помръдвайки. Ако тази криза бе причинена от болест, той отказваше да бъде заведен в къща за болни или да направи каквото и да е, за да си помогне. Просто се предаваше. Оставаше да лежи върху собствените си изпражнения и вече нищо не го тревожеше.

Лагерниците в Освиенцим

Веднъж наблюдавах драматична демонстрация на тясната връзка между загубата на вяра в бъдещето и това опасно предаване. Ф., старши отговорник на моя блок, доста известен  композитор и либретист, един ден ми довери:

-Бих искал да ти кажа нещо, докторе. Сънувах странен сън. Един глас ми каза, че мога да пожелая нещо. Трябва само да кажа какво искам да знам и ще бъде даден отговор на всички мои въпроси. Какво мислиш, че попитах? Че бих искал да знам кога ние, нашият лагер, ще бъдем освободени и ще дойде краят на страданията ни.

-Кога ти се яви този сън? – попитах.

-През февруари 1945 г. – отговори той.

Беше началото на март.

-И какво ти отговори гласът в съня ти?

-Тридесети март – прошепна ми той.

Когато Ф. Ми разказа това, все още беше изпълнен с надежда и убеден, че гласът от съня му ще излезе прав. Но с наближаването на обещания ден военните новини, които достигаха нашия лагер, сочеха, че е твърде малко вероятно да бъдем освободени на посочената дата. На 29 март Ф. внезапно се разболя и вдигна висока температура. На 30 март, деня, на който според неговото пророчество войната и страданията за него щяха да свършат, той изпадна в делириум и загуби съзнание. На 31 март почина. Според всички външни белези бе умрял от тиф.

Онези, които знаят колко тясна е връзката между състоянието на човешкото съзнание – неговата смелост и надежда или липсата им – и състоянието на телесния имунитет, ще разберат, че внезапната загуба на надежда и кураж могат да имат смъртоносен ефект. Основната причина за смъртта на моя приятел бе, че очакваното освобождение не дойде и той бе жестоко разочарован. Това рязко снижи телесната му устойчивост срещу латентната инфекция от тиф. Вярата му в бъдещето и волята му за живот бях парализирани и тялото му стана жертва на болестта – и така гласът от съня му в крайна сметка се оказа прав.

Наблюденията върху тези отделни случаи и заключенията, изведени от тях, са в съотвествие с факт, към който привлече вниманието ми главният лекар на нашия концентрационен лагер. Смъртността в лагера през седмицата между Коледа на 1944 г. и настъпването на новата 1945 година се увеличи повече от когато и да било. По негово мнение обяснението за това не се криеше в по-трудните работни условия, във влошаването на хранителните продукти, в промяната на времето или в нови епидемии. Просто голяма част от лагерниците живееха с наивната наджда, че за Коледа отново ще си бъдат у дома. С изтичане на времето и при липсата на обнадеждаващи новини те губеха кураж и бяха завладявани от разочарование. Това оказа опасно въздействие върху съпротивителните им сили и голям брой от тях умряха.

Както вече казахме, всеки опит за възстановяване на вътрешната сила на човек в лагера трябваше най-напред да се основава на някаква бъдеща цел. Думите на Ницше„Този, който има защо да живее, може да мине почти с всякакво как“ можеха да бъдат водещо мото на всички психотерапевтични и психохигиенни усилия, насочени към лагерниците. Винаги когато имаше възможност за това, някой трябваше да им даде едно защо – една цел – за техния живот, за да им влее сили да понесат жестокото как на тяхното съществуване. Горко на онзи, който не виждаше вече смисъл в своя живот, не виждаше цел и предназначение и следователно нямаше защо да продължава. Той скоро биваше загубен. Типичният отговор, с който такъв човек отхвърляше всички окуражаващи доводи, бе: „Не очаквам повече нищо от живота“. Какво можеше да му се отговори?

Това, от което истински се нуждаехме, бе основна промяна в отношението ни към живота. Трябваше да научим себе си, а след това и отчаяните хора, че от истинско значение е не какво ние очакваме от живота, а какво животът очаква от нас. Трябваше да спрем да се питаме за смисъла на живота, а да помислим за себе си като за онези, пред които животът всеки ден и час поставя въпроси. Отговорът ни не трябваше да се изразява в разговори и съзерцание, а в правилно действие и правилно поведение. В крайна сметка да се живее означава да се поеме отговорност за намиране на правилния отговор на проблемите и да се изпълнят задачите, които животът постоянно поставя пред всеки индивид.

Тези задачи и следователно смисълът на живота се различават както при различните хора, така и в различните моменти. Затова е невъзможно да се определи смисълът изобщо. Гръмките изявления никога не могат да бъдат отговори на въпросите за смисъла на живота.

Живот не значи нещо смътно, а нещо съвсем реално и конкретно, така както са реални и конкретни житейските задачи. Те формират човешката участ, която е различна и уникална за всеки индивид. Един човек и една участ не могат да се сравняват с друг човек и друга участ. Нито една ситуация не се повтаря и всяка се нуждае от различно решение. Понякога човек се оказва в ситуация, която може да изисква от него сам да оформи съдбата си чрез действие. Друг път за него е по-изгодно да използва възможността за съзерцание и по този начин да извлече полза. Понякога от човек може да се иска просто да приеме съдбата, да носи своя кръст. Всяка ситуация се различава по своята неповторимост и винаги има само един верен отговор на проблема, поставен от тази ситуация.

Когато открие, че неговата участ е да страда, човещ ще трябва да приеме страданието като своя задача, своя единствена и неповторима задача. Ще трябва съзнателно да приеме факта, че дори в страданието той е уникален и сам във вселената.

Никой не може да го освободи от страданието или да страда вместо него. Неговата неповторима възможност се крие в начина, по който понася своето бреме.

За нас като лагерници тези мисли не бяха умозрителни разсъждения, откъснати от реалността. Те бяха единствените мисли, които можеха да ни помогнат. Те ни пазеха от отчаянието дори когато изглеждаше, че няма шанс да се измъкнем живи от него. Отдавна бяхме преминали фазата, когато се питахме какъв е смисълът на живота – наивен въпрос, който предполага, че животът е постигане на някаква цел чрез активно творене на нещо ценно. За нас смисълът на съществуването обхващаше по-широките цикли на живот и смърт, на страдание и умиране.

Виктор Франкъл през 1945-та

Вижте още: Отегчението поставя пред психиатрите много повече проблеми от стреса – ВИКТОР ФРАНКЪЛ