Животът си върви и колелото на живота бавно се върти. Човек трябва да е способен, благодарение на уравновесеността си да остави някое неприятно събитие да се „плъзне“ по него. А що се отнася до приятното събитие, то трябва само да бъде използвано. Използването му обаче за добро или лошо зависи единствено от прозорливостта ни!

Често пъти тези, които са неспособни да използват дадено обстоятелство, са психически „затворници“ – това са хората, които страдат от вътрешни отклонения. Животът не е нито справедлив, нито несправедлив. Той не е добър, нито сляп. Това са неща, измислени от хората. Животът е това, което е: защо искаме да е добър или сляп?

Животът е логичен. Той тече като спокойна река, по която се носят лодките, натоварени с хора. Цялата работа се състои в това да разберем дали лодката ни не пропуска вода. 

Животът изглежда безмилостен за потиснатите, слабите, болните. Често пъти, вместо да се стремят да разкъсат мъглата, те затъват в неудачата. Повтарят същото действие, без да се запитат защо са се провалили и какви начини да приложат, за да предотвратят нов неуспех. Започват пак сражението със същите оръжия, което е безсмислено. Естествено е при такова положение да се провалят. Те упорстват и пак прибягват до същите средства, вместо да се запитат дали постъпката им е уместна, дали са я преценили правилно и дали оръжията им не са се покрили с ръжда…

Нови опити, нови неуспехи. Човешката машина се задейства, върти се на бързи обороти, моторът се дави… Човек затъва все по-дълбоко, струва му се, че лошият късмет го преследва, а не се замисля дори дали вечният неуспех не се дължи на някакво вътрешно блокиране. 

Както казах вече, човек преценява обстоятелствата през собственото си състояние, подобно на радиоприемник, който лови само вълните, на които е настроен. Тогава негов дълг е да поправи радиоапарата и да смени повредените части.

Безполезно е да се гневим на живота, трябва само да се стараем най-пълно да го използваме. Животът няма очи да вижда, нито уши да чува. Но ако поради стеснен взор човек е заслепен, той ще се сблъска с обстоятелствата и ще си счупи главата.

Няма смисъл да проклинаме живота. За да се боря, трябва да виждам противника си. В противен случай предварително съм победен. Ако съм силен, уравновесен, адаптирането ми към външния свят е за мен детска игра. Това се нарича вътрешна сполука. При провал ще имам насреща си познат и видим противник, противник, когото ще се постарая да направя още по-силен. И така ще установя, че често пъти този противник не е никой друг, а самият аз…

Човешката участ е елитна. Ако смятате, че непринадлежите към този елит, означава, че просто не сте го искали. Или подходът ви е бил погрешен.

Великите неща винаги са прости. Не можем да си представим Бог като нещо сложно, нали така? Освен това великите неща трябва да бъдат достъпни за всички. В противен случай не са велики. За да ги открием, достатъчно е да тръгнем от самото начало и да се научим да разбираме сами себе си.

Движението на звездите е просто. Йохан Себастиан Бах не е сложен. Животът също. Достатъчно е само нещата да се виждат ясно в тяхната последователност. Сложно е само това, което излиза от реда и ритъма на вселената. Сложните хора са извън реда, защото някакво вътрешно безредие им пречи да виждат и да участват в него. Вътрешните отклонения са извън реда; сковаността е извън реда, както впрочем и агресивността.

великите неща винаги са прости. Вътрешната опростеност съставлява величието на човека. И ако някой ме попита: „В името на какво възхвалявате човешкото величие, равновесието и истинаската енергия?“, ще отговоря: „В името на реда, тоест на доброто.“

Много хора са жадни да слушат разкази за приключения. Те тичат и се блъскат по кината и на други места. Но рядко се замислят за човека, предприел приключението, и не се питат какво искат да ни кажат с него. Така те виждат само външната страна и всичко се обезсмисля.

Хубаво е човек да придобие нещо един ден, след това още нещо на следващия ден. Добре е да може да си каже: „Днес придобих това; днес се освободих от онова; промених се през този ден.“ По такъв начин човек се превръща в хармоничен лъч, устремен към висините на простотата.

Ако хората успеят да се освободят от вътрешните си спирачки и от нечистотиите, от страховете и от затварянето в себе си, те ще се променят. А ако хората започнат да се променят, ще се промени всичко! Решението е много просто! Тъкмо затова е трудно приложимо. Защото, за да се промени човек, трябва да започне да вижда проблемите си.

Много хора са такива, каквито са, но след десет години ще си останат все същите. Нищо няма да може да се отнеме, нищо да се добави… Нима не заслужават нещо по-добро?

От всяко нещо можем да си извадим поука. От човешката инертност не може да се извлече нищо. От инертността произлиза само инертност, тъй както от несъзнателното не произлиза нищо освен несъзнателни постъпки. 

Казват, че щастието означавало да намериш собственото си място. Съвършено вярно. Но запитвали ли сме се дали сме на мястото си в ролята на хора, които трябва да мислят, да възпитават другите и да въздействат върху света?…

Казват също, че изкуството да бъдеш човек било изчезнало. Защо да е така? Човешките възможности и днес, както и преди десет хиляди години, са същите. Човек разполага със същия инструмент, но колко пъти са го учили да си служи добре с него?

Образованието само по себе си не е важно. Докато хората не се научат да възприемат цялостно живота, образованието ще си остане сухо и без никаква стойност. Нима всички образования на света са помогнали на човек да не се чувства разкъсан, пълен с противоречия и страхове? Вместо да допринася за разликата между хората, възпитанието трябва да набляга на сходствата помежду им. В противен случай животът ще продължава да бъде низ от конфликти и страдания.

Човек не трябва да търси образованието, а пълнотата. Той трябва да се стреми да опознае възможностите си и да ги осъществи в една хармонична личност. 

Ние разбираме с мозъка си, със сетивата си, с вътрешните си призми. Първото, което трябва да направим, когато се появи дадено обстоятелство, е да се запитаме дали сме го разгледали добре. Дали сме го обхванали изцяло? Дали утре ще го видим по начина, по който сме го видели днес?… Защото много са тези, които си позволяват да съдят. те съдят другите, морала, религията и картината от последната изложба. тогава започват спор, при който автоматично се поражда неразбиране. Защо се получава така? Защото са субективни, защото виждат нещата през едно аз, затрупано от ненужни дреболии. И все пак са убедени, че са наблюдавали най-съвестно.

Да бъдеш обективен е една от най-благородните цели, които можем да си поставим. Без обективност само „си мислим“, че сме разбрали, а всъщност сме видели през някакво закостеняло „аз“. Обективността е възможна едва когато сме се освободили от самите нас и от неосъзнатите ни проблеми. Тя е резултат на разчупването на вътрешните призми, на които са били подчинени всичките ни мисли…

При ясна и прозорлива обективност човек придобива излъчване. В този момент той представлява спокойна, раздаваща се сила. Излъчването не може да се получи при страхлив или слаб човек. То се поражда, когато човек е психически свободен, когато не бяга от проблемите. Вече осъзнати, те нямат никаква разрушителна сила.

Не трябва да се възхищаваме от величието на някои хора. Това величие е само резултат от разкрепостените им способности. Но трябва да съжаляваме за това, което недостига при други в сравнение с онова, което би могло да бъде в действителност…

автор: Пиер Дако

картини: Анри дьо Тулуз-Лотрек

Вижте още: Изчезне ли депресията, изчезва и безволието – ПИЕР ДАКО