Великият английски драматург и поет Уилям Шекспир е всепризнатият най-голям писател, съществувал някога. Има доста спорове около неговата самоличност, която ще разгледаме по-нататък, но талантът и успехите му не се оспорват от никого.

Шекспир е написал най-малко трийсет и шест пиеси, 154 превъзходни сонета и няколко стихотворения. Сред пиесите са шедьоври като „Хамлет“, „Макбет“, „Крал Лир“, „Юлий Цезар“ и „Отело“. Въпреки че е писал на английски, Шекспир в пълния смисъл на думата е международен писател. Макар английският да не е универсален език, той стои по-близо до това понятие от всеки друг. Освен това Шекспировите пиеси са превеждани навред по света и се четат и представят в много и много страни.

Има, разбира се, популярни автори, чиито творби някои литературни критици не одобряват. Такова нещо няма при Шекспир, чието творчество се радва на безрезервна възхвала от всички литературни изследователи. Цели поколения драматурзи са изучавали неговите произведения и са се мъчили да достигнат литературните им достойнства. От това съчетание между огромно въздействие върху други писатели и неувяхваща международна популярност става ясно, че Шекспир заслужава достойно място тук. Обаче отдавна се води спор за самоличността на човека, писал под това име.

Общоприетото мнение, което и ние приехме безкритично, е, че това е същият онзи Уилям Шекспир, роден в Стратфорд на Ейвън в 1564 г. и починал там в 1616 г. Обаче като преценихме внимателно доводите на скептиците и контрадоводите на „ортодоксално“ мислещите, стигнахме до извода, че скептиците имат по-силни аргументи и възприехме благоразумно тяхното гледище.

Повечето свидетелства сочат, че Уилям Шекспир е бил псевдоним, използван от Едуард де Вер, XVII граф на Оксфорд, а Уилям Шакспир (Shaxpere, Shakspeyr, Shagspere или Shaxbere) е фамилното име на един преуспяващ търговец, чиято работа го отвежда в Лондон, но който няма нищо общо с театъра и писането на пиеси.

Не искаме да кажем, че Де Вер е писал пиеси от името на Шакспир. Приживе Шакспир не е бил смятан за автор на пиесите и никога не е имал такива претенции. Идеята, че Шакспир е великият драмописец Уилям Шекспир, възниква едва в 1623 г., седем години след смъртта на търговеца Шакспир, когато се появява първото фолио издание на Шекспирови пиеси. Издателите са включили в книгата уводни думи, в които се намеква (макар да не е казано директно), че авторът е човекът от Стратфорд на Ейвън.

За да разберем защо не е възможно Шакспир да е драматургът, първо трябва да се запознаем с общоприетата версия на биографията на Шекспир.

Шекспировият баща Джон, някога доста заможен човек, изпада в трудно положение и малкият Уилям е отгледан в недоимък. Въпреки това той се учи в стратфордското класическо училище, където изучава латински и класическа литература.

Когато Уилям е на осемнайсет години, от него забременява млада жена на име Ан Хатауей. Както е редно, той се оженва за нея и след няколко месеца тя ражда. Подир две и половина години тя ражда отново, този път близнаци. Така Уилям трябва да издържа жена и три деца, когато е само на двайсет и една години.

Няма сведения за неговата дейност и местонахождение през следващите шест години, но в началото на 1590 г. той вече е в Лондон като член на актьорска трупа. Уилям е много добър актьор, но скоро се отдава на писане на пиеси и стихове. В 1598 г. той вече е възхваляван като най-великия между всички английски писатели, живи или мъртви.

Уилям остава в Лондон около двайсет години, през което време написва трийсет и шест пиеси, 154 сонета и няколко стихотворения. След няколко години вече е заможен и е в състояние да купи в 1597 г. скъпа къща в Стратфорд. През цялото това време семейството му остава там, но той продължава да го издържа.

Колкото и странно да е, той не публикува нито една от знаменитите пиеси, които е написал. Но безскрупулни печатари разбират, че в тях се крие печалба, и издават незаконно половината от пиесите. Макар тези незаконни издания да са често пъти нескопосни и объркани, Шекспир не прави опит да се намеси.

Към 1612 г., когато е четирийсет и осем годишен, той най-неочаквано престава да пише, връща се в Стратфорд и заживява отново с жена си. Умира там през април 1616 г. и е погребан в църковния двор. Камъкът на предполагаемия му гроб не носи никакво име, но малко по-късно му е издигнат паметник на близкия зид. Три седмици преди смъртта си той оставя завещание, в което приписва почти цялото си имущество на голямата си дъщеря Сузана. Тя и потомците й продължават да живеят в скъпата къща в Стратфорд, докато и последният от рода умира в 1670 г.

Трябва да отбележим, че голяма част от изложеното е скалъпено от биографи, които застъпват общоприетата версия. Няма никакви документи или данни, които да показват, че Шекспир е учил в стратфордското класическо училище. А и никой ученик или учител оттам не е твърдял, че е бил съученик или преподавател на прочутия драматург. Освен това от нищо не личи той да е бил някога актьор.

Въпреки всичко на пръв поглед официалната версия изглежда правдоподобна. Ала вгледаме ли се в нея отблизо, веднага възникват трудности и съмнения.

Първият проблем — отбелязван дори от мнозина „правоверни“ биографи — е, че разполагаме с много малко информация за живота на Шекспир, много по-малко, отколкото бихме очаквали за такава знаменита личност. Като се опитват да обяснят тази изненадваща липса на сведения, някои хора казват:

Та той е живял кажи-речи преди четиристотин години. Естествено е повечето от документите от и за него да са се изгубили.

Но да се мисли така, означава да се подценява много количеството информация, с което разполагаме за времето на Шекспир.

Той не е живял в някоя изостанала страна или в тъмна епоха, а в Англия по времето на кралица Елизабет — една просветена епоха, когато имаме печатници, когато материалите за писане са нещо най-обикновено и когато много хора са знаели да четат и пишат. Разбира се, документи се губят, но от тази епоха са запазени непокътнати няколко милиона оригинални документи.

Поради големия интерес към Уилям Шекспир цяла армия учени вече три поколения издирва данни и търси информация за най-прославения литературен гений в света. Като страничен продукт от тези издирвания са открити купища сведения за всеки друг голям поет от онова време, а също и за много по-незначителни творци. Но за Шекспир са намерени само трийсетина случайни бележки и в нито една от тях не е отбелязано, че той е поет или драматург.

Разполагаме с несравнимо повече сведения за живота на Франсиз Бейкън, кралица Елизабет, Бен Джонсън или Едмънд Спенсър, а за Шекспир — почти нищо. Знаем дори много повече за посредствен поет като Джон Лили.

Особено бие на очи съпоставката с Айзък Нютън, най-големия научен гений в историята. Разполагаме с хиляди оригинални документи от и за Нютън (който, както Шекспир, произхожда от малко градче в Англия). Вярно, Нютън е роден седемдесет и осем години след Шекспир. Но пък имаме много подробна информация за Галилей (роден осемдесет и девет години по-рано) или дори за Бокачо (роден в 1313 г.).

По време на годините, прекарани в Лондон, великият драматург е оставал практически невидим. А той, предполага се, е прекарал цели двайсет години там (1592–1612). Но през целия този двайсетгодишен период никъде не е отбелязано някой да е видял на живо големия актьор и драматург. Когато хората са виждали прочутия актьор Ричард Бърбидж или са срещали драматурга Бен Джонсън, те са отбелязвали това като заслужаващо внимание събитие. Но ако през двайсетте години, когато Шекспир е бил всеизвестен, някой го е гледал на сцената или е разговарял с него за поезия, или си е кореспондирал с него, или го е срещал на прием или на улицата, този някой не е намерил за необходимо да отбележи това. Възможно ли е?

Единственото смислено обяснение на изложените факти и въпроси е, че името Уилям Шекспир е псевдоним, използван успешно от автора, за да скрие своята самоличност, и че хората, които са го срещали, просто не са знаели, че виждат великия Уилям Шекспир. (Очевидно Шакспир, чието име е толкова сходно, не би могъл да се крие под такъв псевдоним.)

Може би още по-голямо недоразумение в официалната версия е отношението към Шакспир в родния му град. Макар да се предполага, че Шакспир е бил най-големият писател в Англия и отличен актьор, сякаш никой в Стратфорд на Ейвън не е знаел, че той е толкова прочута и необикновена личност! Това е още по-чудно, ако си спомним, че той заминава от Стратфорд беден, а се завръща богат — промяна, която поне би събудила любопитството на приятели и съседи. А истината е, че през целия му живот нито един от неговите приятели и съседи в Стратфорд — никой дори от семейството му — не говори за Шакспир като за актьор, драматург, поет или литературен деец изобщо.

А какво да кажем за ръкописи на пиесите с почерка на самия Шакспир? Те биха доказали без съмнение кой е авторът. За жалост такива ръкописи няма. Няма дори ранни бележки, някакви откъси или непубликувани недовършени работи. Фактически, ако не смятаме шест подписа върху съдебни документи, няма нищо, написано с неговия почерк! Никакви бележки, никакви бележници или тетрадки, никакви дневници. Не се е намерило нито лично писмо от него, нито поне делово. (Дори най-ранните му биографи не съобщават да са видели макар и един ред с неговия почерк.) Ако се съди от наличните сведения, Шакспир не само не е авторът, ами е бил полу-, дори неграмотен.

Тук е мястото да кажем, че родителите, жената и децата на Шакспир са били все неграмотни. Вярно, човек не избира родителите си, а може да си избере спътничката в живота според други качества, а не според грамотността й, но е много малко вероятно, че човек, отдал се на писменото слово, ще остави дъщерите си да израснат неграмотни. Ако Шакспир е наистина Шекспир, това ще е единственият случай в историята, когато един толкова изявен автор е оставил децата си неграмотни.

Остава въпросът за завещанието на Шакспир. Оригиналният документ е запазен: това са три страници, в които доста подробно се описва имуществото и се поставят редица определени изисквания. Но никъде не се споменава каквото и да било за стихове, за пиеси и ръкописи, за незавършени работи или авторски права. Не е отбелязано нищо за някакви лични книги или документи. Няма и намек, че завещателят би желал останалите пиеси да се издадат (въпреки че най-малко двайсет още не са били отпечатани), или че той изобщо е писал някога пиеси и стихове. Това е завещание на един необразован, вероятно дори неграмотен търговец.

Можем да отбележим още, че във време, когато английските поети неизменно уреждали помпозни погребения и съчинявали дълги поетични хвалебствия, ако някой от тях почине, смъртта на Шакспир в 1616 г. не е отбелязана от нито един английски писател. Бен Джонсън, който по-късно твърди, че е бил голям почитател и приятел на Уилям Шекспир, дори не е благоволил да изкаже едно съболезнование по този повод и изобщо не е отбелязал това събитие. Явно другите поети от онова време не са виждали какво общо има търговецът от Стратфорд с великия драматург.

Според нас изложените доводи са вече достатъчни и не са нужни повече доказателства, че Шакспир не е драматургът и че Уилям Шекспир е псевдоним, използван, за да се скрие самоличността на истинския автор. Има и други силни аргументи, че Шакспир не е авторът на пиесите, въпреки че в конкретния случай те не са решаващи.

Например неведнъж е посочвано, че повечето драматурзи и писатели включват в произведенията си много случки от собствения си живот. (Много често те дори се оказват главното в повествованието.) Но в пиесите на Шекспир няма случки и събития, които биха могли да ни доведат до биографията на Шакспир.

И още един аргумент: авторът Уилям Шекспир очевидно е бил изключително образован човек; вижте неимоверно богатия му речник (далеч по-богат от речника на всеки друг драматург), познанията му по латински и френски, точното боравене с юридическата терминология и огромните му знания в областта на класическата литература. А всички са съгласни, че Шакспир не е стъпвал в университет и, както обяснихме вече, много е съмнително дали е посещавал поне гимназия.

Има още много други страни в живота на Шакспир, които не се вместват в хипотезата, че той е знаменитият автор Уилям Шекспир. Лесно бихме могли да изпишем още много страници за несъстоятелността на тази хипотеза. Разбира се, „правоверните“ биографи са съчинили хипотетични обяснения за всяка несъстоятелност и за всеки от проблемите, които вече отбелязахме. Някои от тези обяснения са неправдоподобни, макар че всяко поотделно е поне възможно.

Например възможно е — въпреки че човек се старае да къта писмата си, получени от прочути люде — по чиста случайност да са изчезнали безследно всички писма, които Шакспир е писал, заедно с всички бележки, бележници и ръкописи. Възможно е най-големите английски поети да са съчинили онази детинщина, която стои като епитафия върху надгробния му камък. Възможно е човекът, чиито пиеси показват, че се е прекланял пред интелигентните, образовани жени, да е допуснал собствените му дъщери да останат неграмотни. И възможно е нито един от приятелите, от семейството и от съседите в Стратфорд да не вижда в това толкова прославено име актьора, поета, драматурга. Не е много вероятно, но е възможно!

Обаче в конкретния случай, както и в повечето други, цялото е по-голямо от всяка от съставните му части. Да имаме само едно-две недоразумения в официалната биография, бихме могли да приемем дори и най-несъстоятелните. Но не можем да не забележим, че нито едно от тях не се вмества естествено в официалната биография. Всяко от тях изисква специално обяснение за всеки отделен случай, често доста несъстоятелно. Проблемът е, че Уилям Шакспир от Стратфорд на Ейвън е бил почти неграмотен търговец от малък град и нито образованието му, нито характерът му, нито постъпките му, нито семейството му и съседите му говорят за него нещо, което да съответства на великия писател Уилям Шекспир.

Е, добре, щом Шакспир не е авторът на пиесите, тогава кой е той? Изказват се много предположения, от които най-известното е, че авторът е именитият философ Франсиз Бейкън. Но през последните години се натрупаха доказателства, които недвусмислено сочат Едуард де Вер.

Знаем много неща за Едуард де Вер: водил е авантюристичен живот и много събития от живота му са намерили отражение в пиесите. Роден е в 1550 г., син и наследник на XVI граф на Оксфорд, много богат и високопоставен аристократ. Както се полага на приемника на титла, водеща началото си от времето на норманското нашествие, младият Едуард получава обучение в обичайните за един млад лорд насоки: езда, лов, военно изкуство, а също и по-странични занимания като музика и танци. Не е пренебрегнато и академичното му образование. Имал е частни учители по френски и латински, както и по други предмети. Накрая завършва Кеймбриджкия университет и получава научна степен (магистър) от Оксфорд. След това изучава право и получава разрешение да практикува от едно от четирите прочути лондонски адвокатски сдружения.

Баща му умира, когато Едуард е само на дванайсет години, а майката се омъжва повторно. Момчето остава дълго при нея. То е поставено под опека и за настойник му е определен Уилям Сесил, кралският ковчежник на Англия и дългогодишен член на личния съвет на кралица Елизабет. Като най-възрастен и най-доверен съветник на кралицата Сесил е един от най-влиятелните хора в Англия.

Както подобава на високия му ранг, младият Де Вер е смятан за част от семейството на Сесил. (Загадъчната случка, при която Де Вер убива един от лакеите на Сесил, остава извън вниманието на съда благодарение влиянието на Сесил.) Когато наближава двайсетте, той е представен в двореца, където се запознава с всички видни личности и със самата кралица. Тя остава с отлични впечатления от младия човек, който е не само много умен, добре сложен и обаятелен, но има и чудесен външен вид, тъй че скоро става един от любимците й.
На двайсет и една години Де Вер се оженва за Ан Сесил, дъщеря на настойника му. Тъй като двамата са отгледани заедно и тя му е едва ли не сестра, този брак изглежда доста необичаен.

На двайсет и четири години Де Вер се отправя на дълго пътешествие из Европа. Посещава Франция и Германия, прекарва десетина месеца в Италия и се завръща в Англия през Франция. При прекосяването на Ламанша корабът му е нападнат от пирати, които се готвят да поискат откуп за пленниците си. Ала Де Вер уведомява пиратите, че е личен приятел на кралица Елизабет, и те намират, че е много по-благоразумно да го освободят незабавно, без да искат откуп. (Нещо много сходно се случва с героя на „Хамлет“.)

Междувременно жена му Ан е родила дъщеря девет месеца, след като Де Вер е напуснал Англия. Той обаче твърди, че детето не е негово, обвинява Ан в изневяра и отказва да живее с нея. Много историци намират това за неоснователно. Очевидно Де Вер стига до същия извод и след петгодишна раздяла се връща отново при Ан. (Несправедливи обвинения в измяна срещу непорочна млада съпруга се срещат често в пиесите на Шекспир. Например „Всичко е добре, когато свършва добре“, „Зимна приказка“, „Отело“. И в повечето случаи несправедливо обвинената съпруга прощава на мъжа си.)

По време на петгодишната раздяла с жена си Де Вер има любовна връзка с една придворна дама, която също забременява от него. Разгневена, кралица Елизабет заповядва да го арестуват и да го заточат в Лондонската кула. След няколко месеца той е освободен, но друг приятел на младата дама, ядосан от постъпката на Де Вер, го напада и ранява зле. Между двете семейства избухват улични свади, които продължават, докато кралицата не заплашва всички със затвор, ако не прекратят враждата. (Това ни напомня за „Ромео и Жулиета“.)

След като Де Вер се връща при жена си, двамата имат пет деца. Тогава Ан, само трийсет и две годишна, умира скоропостижно. Четири години по-късно Де Вер се оженва повторно и втората му съпруга го надживява.
По това време финансовите дела на Де Вер, които са в лошо състояние поради навика му да прахосва, се подобряват решително. В 1586 г., когато е на трийсет и шест години, кралица Елизабет му отпуска доживотна пенсия в размер на 1000 лири стерлинги годишно. Това е нечувана сума, равна на 100 000 днешни долара, при това освободени от данъци! Особено като се има предвид, че Елизабет е била прочута скръндза. Колкото и да е чудно, това благодеяние, не е свързано с някакви бъдещи задължения или минали заслуги. Пенсията се изплаща редовно до кончината на кралицата в 1603 г, а и после от нейния приемник крал Джеймс I.

Де Вер винаги е проявявал силен интерес към поезията и театъра, имал е много приятели литератори и като младеж е писал стихове и пиеси под собственото си име. (Тези ранни пиеси са изчезнали, но няколко стихотворения са запазени. Някои от тях са много добри, макар и далеч под равнището на зрелия Уилям Шекспир.) Нито едно от тях обаче не е отпечатано, тъй като тогава се смятало, че не е редно аристократ да пише стихове за публикуване. (Днес подобно отношение изглежда, най-меко казано, странно, но историците са единодушни, че по онова време е било нещо обичайно и че това табу почти никога не е нарушавано.)

След отпуснатата от кралица Елизабет пенсия Де Вер вече не написва и ред под собственото си име. Но след няколко години започват да се появяват стихове и пиеси от невидимия автор Уилям Шекспир.

Защо Елизабет е отпуснала на Де Вер тази необикновено щедра сума? Причината за това никъде не е изложена, но очевидното обяснение е, че кралицата — както много други монарси преди нея — е решила да покровителства даровития творец с надеждата, че в творбите си той ще славослови нейното господство. Ако това е така, тя не е похарчила парите си напразно. И наистина, няма владетел — нито преди, нито след нея, — който да е направил по-добър избор!

След като получава пенсията, Де Вер, който преди това е много деен, се оттегля почти напълно от дворцовия живот. Предполага се, че през последните си петнайсет години той пише и редактира великите пиеси и стихове, създали името Уилям Шекспир. Умира в 1604 г. по време на чумна епидемия и е погребан близо до родния си дом в Хакни, недалеч от Стратфорд. (В Англия има два града с това име и по онова време този е бил по-големият от Стратфорд на Ейвън.)

За разлика от Шакспир — или от всяка друга личност, предполагана да е истинският автор — Едуард де Вер очевидно отговаря на всички изисквания да бъде загадъчният Уилям Шекспир.

Има превъзходно образование, изучавал е право и е знаел чужди езици (положително латински и френски, а вероятно и други).

Той е аристократ, запознат отблизо с дворцовия живот и с дворцовите интриги.

Имал е достатъчно свободно време, за да пише пиесите си.

Познати и приятели непрекъснато го представят като много умен и много надарен.

Цял живот е проявявал интерес към театъра и е добре известно, че като младеж е писал стихове и пиеси под истинското си име. Приживе изрично е посочван като един от благородниците, писали стихове, които не са публикувани (поради споменатото табу) с неговото име. Освен това е възхваляван като най-способния благородник, занимавал се с такава дейност. (За това има запазени документи.)

В пиесите на Уилям Шекспир има много случки и герои, очевидно пряко свързани със събития и личности от живота на Едуард де Вер. (Някои от тях вече отбелязахме, но има и много други.) 

Единственият въпрос, който остава, ако приемем, че Де Вер е авторът на пиесите, е: Защо е пазил в тайна своята самоличност? Има няколко възможни обяснения.

1. По онова време е имало строга забрана благородници да пишат стихове за публикуване или пиеси за комерсиалния театър.

2. Де Вер е бил известен като дворянин. Тъй като много от пиесите имат за тема дворцовия живот, ако признае авторството си, хората естествено (и може би с право) биха допуснали, че някои действащи лица в пиесите са обидни пародии на действителни придворни. В наши дни подобно нещо се смята за приемлива, ако не за приятелска постъпка, която не може да бъде повод за съдебно преследване. Обаче според едновремешните норми тя би предизвикала най-малкото съдебен процес, а по-вероятно — дуел.

3. Много от сонетите на Уилям Шекспир са адресирани към някаква жена, в която той е влюбен. Следователно, ако признае авторството си, би засегнал собствената си съпруга.

4. А най-лошото е, че много от останалите сонети са адресирани към същество от мъжки пол и често са тълкувани като свидетелство, че авторът има хомосексуални наклонности или че е бисексуален. Независимо дали такова тълкуване е правилно (а повечето критици смятат, че не е), признаването на авторството на сонетите би предизвикало сплетни, които положително биха смутили живота на семейство Де Вер.

Нито един от тези отговори може би не е достатъчно убедителен сам по себе си. Но взети заедно, те обясняват напълно защо Де Вер е трябвало да крие своята самоличност. Много е възможно обаче той да е имал и други, неизвестни за нас съображения. Не е изключено например като условие за отпуснатата му пенсия кралица Елизабет да е настоявала той да спазва обществените норми — да се избягват дуели между придворните, — като не публикува нищо с истинското си име.

Независимо дали имаме задоволително обяснение за причината да се крие като автор, във всяко друго отношение Де Вер отговаря напълно на изискванията да бъде Шекспир. И нека не забравяме, никой друг не се доближава дори до тези изисквания! Струва ни се напълно сигурно, че истинският автор е Де Вер.

И един последен въпрос: как е станало тъй, че за автор на пиесите е смятан търговецът Шакспир? Това гледище очевидно води началото си от три обяснения, всяко от които е дадено няколко години след смъртта на Шакспир и всяко от които е донякъде двусмислено. Освен ако не става дума за необичайно съвпадение, явно някой (или някои) съзнателно е предизвикал бъркотия. Кой и защо?

Не можем да сме сигурни в отговора на този въпрос, но най-вероятното е, че бъркотията е предизвикана от членовете на семейство Де Вер, когато решават (около 1620 г.) да публикуват събраните му творби и да продължат да пазят истинското му име в тайна. Съображенията им вероятно са подобни на неговите: страх от скандал (а може би и други мотиви, например обещание, дадено на монарха). И за да бъде измамата пълна, решават да представят друго лице за автор. Шакспир е очевидният избор поради сходството в имената. Освен това той е починал преди няколко години, тъй че не би могъл да разобличи измамата; в Лондон е почти неизвестен, а в родното му градче малцина са онези, които биха заподозрели нещо нередно.

Вероятно е било доста лесно да се извърши измамата. Бен Джонсън, който е автор на уводните стихове към първото фолио издание, е бил увещан да включи няколко двусмислени реда, които подсказват (без да го казват директно и без да се прибягва до чиста лъжа), че авторът произхожда от Стратфорд на Ейвън. По някакъв начин е било уредено да се издигне там паметник с надпис, който включва силни (макар и двусмислени) похвални думи.

И тъй като самоличността на Уилям Шекспир дотогава винаги е държана в тайна, няколко намека, че това е търговецът от Стратфорд на Ейвън, са били предостатъчни, за да се пръкне официалната биография. По онова време никой не е и помислял да проверява фактите. (Тогава към литературните биографии се проявява несравнимо по-малък интерес, отколкото в наши дни.) По времето, когато е написана първата биография на Шекспир (1709), онези, които са знаели истината, отдавна са измрели и митът за авторството на Шакспир от Стратфорд на Ейвън вече е бил утвърден.

автор: Майкъл Харт

редактор: Виктор Иванов

Вижте още: Щом бедността се причинява не от природата, а от нас самите, грехът ни е голям – ЧАРЛЗ ДАРВИН