Довчера беше влюбен мъж,
а днес – очите ти посърнаха!
И славеите изведнъж
комай на врани се превърнаха!
Аз глупава съм, ти – умник,
стоя пред теб, глава оборила.
О, женски вековечен вик:
„Какво, мой мили, съм ти сторила?!”
Веднъж ли досега кръвта
и сълзите на смърт ни пращаха!
Не знае милост Любовта:
не е тя майчица, а мащеха.
Моряци тръгват в дълъг път
с ескадра, пяната запорила…
И съпровожда ги викът:
„Какво, мой мили, съм ти сторила?”
Равнеше ме довчера ти
с Китай, държава неизмерена!
А днес животът ни лети –
като копейка в длан разперена.
Убийца сякаш пред закон
стоя, ни звук не проговорила.
И в пъкъла ще чуеш стон:
„Какво, мой мили, съм ти сторила?”
По ред разпитвам всяка вещ:
„Навеки ли ще бъда – ничия?”
„Търпи и страдай, ако щеш!” –
ми отговарят с безразличие.
Към жар приучи ме и зной –
сега съм в студ очи притворила!
Това ми стори, мили мой!
Какво, мой мили, съм ти сторила?
Разбирам – и не чакам зов!
Не съм на никого любовница!
Там, дето не цъфти Любов,
върти косата Смърт-разбойница.
Плодът и сам ще полети,
щом зрелостта го е оборила…
– За всичко, всичко ми прости,
каквото, мили, съм ти сторила!

Свежда се, свежда челото тежко,
като клас се привежда, чака жътвар.
Приятелю! Равнодушието е лошо нещо,
ожесточава сърцето то.

Милостив е жетварят: ще пожъне, ще свърже,
ще прорасне отново полето с трева…
А равнодушния – бог ще накаже!
Страшно е – стъпваш по жива душа.

Приятелю! Неизживяната нежност – души.
Ще приема, дори любовта да е грош!
Равнодушен приятелю! – тъй е страшно да слушаш
пустият дом посреднощ!

Ще умра, без да кажа: Аз бях.
Не скърбя, нито търся виновни.
Има нещо по-важно, разбрах,
от страстта на победи любовни.

Със крило хлопаш в мойте гърди,
млад виновнико, за вдъхновение.
Аз на теб заповядвам: бъди!
Аз – оставам докрай в подчинение.

Кой с тяло от камък, кой с тяло от глина,
а аз се сребрея и светя!
На дело – измяна, на име – Марина,
аз – тленната пяна в морето.

Кой с тяло от глина, кой с тяло от кости –
под гробните плочи почиват…
Аз в морския купел съм кръстена – после
във полета свой се разбивам!

През всяко сърце и през всякакви мрежи
аз ход своеволен проправям.
Не можеш – виж тези къдрици небрежни! –
от пяната сол да направиш.

В гранитните ваши нозе разпиляна,
с вълните възкръсвам и светя!
Да бъде нетленната весела пяна –
високата пяна в морето!

Бог да ви спасе!
Бъдете овце!
Ходете в стада недояли
без дамги, без собствени мисли
след Хитлер или след Сталин!

Явявайте се в тела, разлъчени
на свастични куки и петолъчки.

Вие, които налучквате брод
не към мойта хубост – към чужда,
ако знаехте колко живот,
колко жар съм пиляла без нужда,

как съм вярвала в сладки лъжи,
в плахи сенки и шепоти смутни…
Колко пепел в сърцето лежи
от пожара на чувства барутни.

Нощни гари, жужащи едва,
късни влакове, с гръм проечали…
И да знаехте впрочем това –
предполагам, – не бихте узнали

зад словата ми резки сега
и струящата дим папироса –
колко тъмна и грозна тъга
тегне в мойта глава светлокоса.

Тъй, както лява – с дясната ръка,
душите ни са свързани така.

И са сближени нашите тела
тъй, както са сближени две крила.

Но вихър вей и бездна ляга зло
от лявото – до дясното крило!

изображения: ©Camil Tulcan

Вижте още: Нали, ако звездите изгряват – значи – това на някого е нужно – ВЛАДИМИР МАЯКОВСКИ