Робърт Пърсиг е американски писател и философ, роден през 1928 г. Изучава биохимия в Университета на Минесота. Още тогава започва да си задава въпроси, свързани с търсенето на единствената истина, която така и не открива, защото всяка хипотеза за разрешаването на даден проблем го отдалечава все повече от отговора. Пише и преподава риторика на студенти.

През 60-те години получава психически и емоционален срив и прекарва известно време в психиатрични клиники, където е подложен на електрошокова терапия.

Книгата му “Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет” отначало бива отхвърлена от издателствата, а когато е публикувана през 1974 г. авторът получава световна популярност. В нея той говори от първо лице, единствено число и описва историята на едно свое пътуване с мотоциклет заедно със сина си Крис.

В книгата няма да срещнете прекомерно много описания на пропътуваните километри или поне те няма да ви направят повече впечатление от разсъжденията и изводите на Робърт Пърсиг относно теми като качеството и доброто.

Привлекателното в историята е освен това, че отразява действителните разсъждения на един автор, но и че е толкова увлекателно написана, че въпросите, които поставя, дълго след затварянето на последната й страница оставят у читателите онова поле за размисъл, което само един добър писател може да съгради.

Робърт Пърсиг почива през април 2017 г. на 88 годишна възраст.

Тези, които мислят квадратни мисли ,са квадратни хора. В установения обществен ред квадратните са най-удобни, защото квадратчетата така добре се подреждат едно до друго. Петоъгълниците, елипсовидните, всички други личности не се вместват така удобно в архитектурата на обществото. Те не са удобни за обществената среда .Квадратните мисли се вписват в установените форми на общественото съзнание. Другите мисли не са съвместими с тях. Квадратните младежи, родени в квадратни къщички, ще станат адвокати, лекари. Преди това те са били усърдни колежани, чисти, подстригани, мислещи тъй, както ги учат. Обществото възнаграждава тези, които приемат установената стълбица от стойности, без да се съмняват в нея.

Законите на природата са човешки измислици, както и призраците. Законите на логиката, на математиката също са човешки измислици като призраците. Цялата проклета работа е човешка измислица, включително и идеята, че не е човешка измислица. Светът изобщо не съществува вън от човешкото въображение. Целият е един призрак и в древността се е смятало, че е призрак, целият калпав свят, дето живеем в него.

Той се управлява от призраци. Ние виждаме онова, което виждаме, защото призраците ни го показват, призраците на Мойсей и Христос, Буда и Платон, Декарт и Русо, Джеферсън и Линкълн и още, и още, и още. Исак Нютон е един много добър призрак. Един от най-добрите. Човешкият здрав разум не е нещо друго освен гласовете на хиляди и хиляди от тези призраци на миналото. Призраци и още призраци. Призраци, които се опитват да намерят своето място сред живите.

За романтичния модел са характерни преди всичко вдъхновение, въображение, творчество, интуиция. Преобладават по-скоро чувствата, а не фактите. Изкуството, когато се противопоставя на науката, често е романтично. То не се развива по силата на разума или на някакви закони. Развива се по силата на чувства, интуиция и естетическо съзнание. В западноевропейските култури романтичният модел обикновено се свързва с женствеността, но това положително не е определящо.

Наопаки, класическият модел се подчинява на разума и на закони, които сами по себе си са подповърхностни форми на мисловността и поведението. В европейските култури това е преди всичко мъжки модел и областите на науката, законодателството и медицината са непривлекателни за жени главно по тази причина. Въпреки че карането на мотоциклет е романтично, поддържането му е чисто класическо. Мръсотията, маслата, съвършеното познаване на скрития смисъл, които се изискват, всичко това му придава такава отблъскваща сила за романтика, че жените и не помислят да се захващат с тях.

Колкото повече наблюдавате, толкова повече забелязвате. Вместо да изберете една истина сред множеството, вие правите множеството по-голямо. А това логически означава, че докато се опитвате да се доближите към неизменната истина чрез приложение на научния метод, вие всъщност не се придвижвате към нея изобщо. Вие се отдалечавате от нея! Именно това, че прилагате научния метод, е причина истината да се променя!

Първобитните племена са допускали далеч по-малко лична свобода, отколкото съвременното общество. Древните войни са се водили с много по-слабо морално оправдание от съвременните. Една технология, която създава отпадъци, може да намери и намира начини да се справи с тях, без да наруши екологическото равновесие. И учебникарските картинки, изобразяващи първобитния човек, понякога пропускат някои от недъзите на примитивния живот — болката, болестите, глада, непосилния труд, за да оцелееш. Пътят от мъчителното просъществуване до съвременния начин на живот може трезво да бъде определен единствено като напредък и единственият двигател на този напредък съвършено очевидно е самият разум.

Истинският университет, казва той, няма точно определено местоположение. Той не притежава имущество, не изплаща заплати и не получава материални такси. Истинският университет е състояние на духа. Той е онова огромно наследство на рационалната мисъл, което е донесено до нас през вековете от група хора, по традиция имащи професорска титла, но дори и тази титла не е част от истинския университет. Истинският университет е безсмъртната същност на самия разум. В добавка към това състояние на духа, наречено разум, съществува и една законна юридическа личност, която за нещастие носи същото название, но която е нещо съвършено различно. Това е една нестопанска организация, специализирана щатска институция с точно определени компетенции. Тя притежава имущество, може да изплаща заплати или да получава пари и да се поддава на законодателен натиск. Но този втори университет, юридическата личност, не може да преподава, не създава нови знания и не може да оценява идеи. Той не е истинският университет въобще. Това е просто храмова постройка, мизансцен, местоположение, в което са създадени подходящи условия за съществуването на истински храм. У хората, които не могат да разберат тази разлика, непрекъснато съществува объркване, казва той, и те си мислят, че контролът върху сградите на храма означава контрол над самия храм. Те гледат на професорите като на чиновници от втория университет, които трябва да изневеряват на разума, когато им се нареди, без възражения, също както правят чиновниците в останалите организации. Те виждат втория университет, но не могат да съзрат първия.

Сбърканото при техниката е, че не е свързана по някакъв реален начин с въпросите на духа и сърцето. И затова върши безразсъдни, грозни неща обикновено случайно и започват да я мразят по тази причина. Хората не са обръщали на това особено внимание по-рано, защото основната грижа на всеки е била за храна, дрехи и подслон, а техниката е осигурила тия неща. Но сега, след като те са осигурени, грозотата бие на очи все повече и повече и хората започват да се питат дали трябва постоянно да страдаме духовно и естетически заради задоволяването на материални нужди. Напоследък това е станало почти национална криза — движение срещу замърсяването на околната среда, антитехнически сдружения и начини на живот и разни такива.

Чувал съм да се казва, че истинското знание идва в резултат на попадане в задънена улица. Тогава вместо да разширява онова, което вече знае, човек трябва да спре и да тръгне в обход, докато се натъкне на нещо, което ще му позволи да развие корените на знанията, които вече има. Това е познато на всеки. Мисля, че същото става с цели цивилизации, когато е необходимо развитие в корените.

Мисля, че съвременният разум е аналогичен с плоския свят от средновековния период. Ако отидем твърде напред, отвъд него, предполага се, че можем да изпаднем в безумие. А хората много се страхуват от това. Струва ми се, че този страх от безумие може да се сравни със страха на хората някога да не паднат отвъд ръба на земята. Или страха от ереси. Тук съществува много близко сходство. Но става така, че с всяка изминала година старият наш плосък свят на конвенционалния разум става все по-неспособен да поема новите ни знания и това създава широко разпространено усещане за пълно объркване. В резултат на това все повече и повече хора се насочват към ирационални стимули за съзнанието — окултизъм, мистицизъм, опиатни състояния и други подобни, усещайки неспособността на класическия разум да се ориентира в познанията за действителността.

В резултат на експериментите си той стигна до заключението, че подражаването е истинско зло, което трябва да бъде унищожено, преди истинското преподаване на реторика да може да започне. Това подражаване изглежда е наложено отвън. При малките деца го няма. То като че ли идва по-късно, може би в резултат на самото училищно обучение. Това му се струваше правдоподобно и колкото повече мислеше по въпроса, толкова по-правдоподобно му се струваше. Училищата те учат да подражаваш. Ако не подражаваш на онова, което иска учителят, получаваш ниска оценка. Тук, в колежа, нещата бяха по-префинени, разбира се — трябва да подражаваш на преподавателя по такъв начин, че да го убедиш, че не му подражаваш, а че след като си възприел същността от преподавания материал, продължаваш напред със собствени сили. Това ти носи отлични бележки. Самобитността от своя страна може да ти донесе всичко — от отличен до слаб. Цялата система на оценяване се стреми да те предпази от оригиналност.

За несвикналия наблюдател самолюбивото изкачване и безкористното изкачване могат да изглеждат еднакви. И двата вида катерачи поставят единия си крак пред другия. И двамата вдишват и издишват с еднаква честота. И двамата спират, когато са уморени. И двамата тръгват напред, щом си починат. Но каква разлика! Самолюбивият катерач е като нерегулиран инструмент. Той отпуска крака си миг по-рано или миг по-късно. Много е вероятно да не забележи красив сноп слънчеви лъчи между дърветата. Продължава да върви, когато отпуснатата му походка показва, че е уморен. Почива нередовно. Гледа напред, като се мъчи да види какво има по пътеката дори когато знае какво има, защото е погледнал миг преди това. Движи се твърде бързо или твърде бавно за съответните условия, а когато говори, приказките му винаги са за някъде другаде, за нещо друго. Тук е и не е тук. Той не приема „тук“, не му харесва, иска да бъде по-нагоре по пътеката, но когато стигне там, точно толкова не ще му хареса, защото тогава „там“ ще е станало „тук“. Онова, което търси, което иска, е навсякъде около него, но той не го приема именно защото е навсякъде около него. Всяка стъпка е усилие, и физическо, и духовно, защото той си въобразява, че целта му е външна и отдалечена.

Храмът на разума е завинаги изграден върху арената на логиката и когато човек излезе от логическия спор, той излиза и от всички академични измерения, философският мистицизъм, идеята, че истината е непознаваема и може да бъде овладяна единствено чрез ирационални способи, ни е придружавал от самото начало на историята. Той стои в основата на дзен. Но не е академичен предмет. Академията, храмът на разума се интересуват изключително от ония неща, които могат да бъдат дефинирани, а ако някой има желание да бъде мистик, мястото му е в манастир, не в университет. В университета нещата се казват с пределна яснота.

Малките деца биваха възпитавани да не правят „само каквото просто им харесва“, а… а какво?… Разбира се! Каквото се харесва на други. А кои други? Родители, учители, възпитатели, полицаи, съдии, чиновници, крале, диктатори. Все властимащи. Когато те възпитат да презреш онова, което „просто ти харесва“, тогава, разбира се, ставаш много по-послушен слуга на други — един добър роб. Щом се научиш да не правиш „просто каквото ти харесва“, тогава Системата те обиква.

Качеството намалява субективността. Качеството измъква човека от самия него, кара го да почувствува околния свят. Качеството се противопоставя на субективността. Не знам колко време е мислил, докато стигне до тоя извод, но в края на краищата разбрал, че качеството не може да бъде независимо свързано нито с обекта, нито със субекта, а може да се открие единствено във взаимоотношението между тях двете. То е точката, в която субектът и обектът се допират.

Качеството не е предмет. То е събитие. То е събитието, при което субектът осъзнава обекта. И понеже без обекти не може да съществуват субекти — понеже обектите създават възприятието на субекта за тях, — качеството е събитието, при което възприемането и на субекта, и на обекта става възможно. Това означава, че качеството не е просто резултат от сблъскването между субект и обект. Самото съществуване на субекта и обекта е дедуцирано от събитието качество. Качественото събитие е причина за субекта и обекта, които едва след това погрешно се приемат като причини за качеството! Сега бе пипнал цялата тая проклета дяволска дилема за гушата. Дилемата през всичкото време бе таила тази подла презумпция, която нямаше логическо оправдание, че качеството е следствие от субектите и обектите. Не е така! Извади скалпела. „Слънцето на качеството — записа той — не се върти около субектите, обектите или нашето битие. То не ги осветява просто пасивно. Не им е подвластно в никакво отношение. То ги е създало. Те са му подвластни!“ И в този момент, когато записа това, разбра, че е достигнал една кулминация на мисълта, към която се е стремил от много време.

Човек, изпълнен с находчивост, не се размотава и безпокои за това и онова. Той е отпред на влака на собственото си съзнание, внимава какво ще се появи на коловоза и го среща, щом се появи.

Процесът на изпълване с ентусиазъм настъпва, когато човек достатъчно дълго постои спокойно, за да види, чуе и усети истинската вселена, а не само собственото си мухлясало мнение за нея. 

Ако имате високо мнение за себе си, способността ви да откривате нови факти е отслабена. Вашето его ви изолира от качествената действителност. Когато фактите показват, че сте оплели конците, малко е вероятно да приемете това. Когато невярна информация ви издигне в собствените ви очи, по всяка вероятност ще я приемете. При която и да било техническа ремонтна работа егото получава ритник отзад. Винаги се заблуждавате, правите грешки и механик, който трябва да защищава високо самочувствие, се намира в крайно неизгодно положение. Ако познавате достатъчно техници, за да си ги представите като група, и наблюденията ви съвпадат с моите, мисля, ще се съгласите, че те са по-скоро скромни и тихи хора. Има изключения, но, общо взето, ако в началото не са тихи и скромни, работата като че ги прави такива. И скептични. Внимателни, обаче скептични. Но не и самомнителни. Невъзможно е чрез хитруване да се представите блестящо в някоя механична поправка освен пред човек, който няма представа какво правите.

Потиснатостта, следващият капан за находчивост, е нещо като противоположност на егото. Толкова сте сигурен, че ще направите всичко не както трябва, че се страхувате да направите каквото и да било. Често пъти това, а не „мързелът“, е истинската причина да ви е трудно да започнете. Тоя капан на потиснатост, който е резултат от много мъдруване, може да ви доведе до най-различни грешки на прекомерна суетливост. Поправяте неща, които нямат нужда от поправка, и тръгвате на лов за въображаеми повреди. Хрумват ви най-невероятни заключения и правите куп грешки в машината поради собствената си нервност. Тези грешки, след като ги направите, като че потвърждават вашето първоначално самоподценяване. Това води до нови грешки, откъдето идва още по-ниска самооценка, и така в един омагьосан кръг.

Най-добрият начин да се отскубнете от този кръг според мен е да се справите с потиснатостта си върху хартия. Прочетете всяка книга и списание по въпроса, които ви попаднат. Потиснатостта ви улеснява това и колкото повече четете, толкова повече се успокоявате. Трябва да помните, че преследвате покоя на духа, не само поправката на машината.

Когато сте отегчен, спрете! Идете на естраден концерт. Пуснете телевизора. Кажете „стига за днес“. Правете каквото и да е, само не пипайте машината. Ако не спрете, следващото нещо, което ще стане, е Голямата грешка и тогава цялото отегчение заедно с Голямата грешка ще се съберат заедно в един хубав ритник, който ще ви избие цялата находчивост и тогава наистина ще спрете.

Митосът е натрупване на аналози върху други аналози и натрупани пак върху аналози. Те пълнят вагоните във влака на съзнанието. Митосът е целият влак на колективното съзнание на взаимосвързаното човечество. Всяка негова частица. Качеството е коловозът, който направлява влака. Онова, което се простира извън влака и от едната, и от другата страна, е тера инкогнита на безумието.

Ранната гръцка философия представлявала първите съзнателни търсения на безсмъртното в човешките дела. Дотогава безсмъртното се намирало във владенията на боговете, в митовете. Но сега в резултат на нарастващата непредубеденост на гърците към заобикалящия ги свят се появила една по-укрепваща способност за абстракция, която им позволила да се отнасят към стария гръцки митос не като към откровение на историята, а като към творения на изкуството, създадени от въображението. Това съзнание, което не било съществувало никъде по света по-рано, означавало за гръцката цивилизация цяло стъпало нагоре. Но митосът си съществува и онова, което разрушава стария митос, се превръща в нов, а новият митос под влияние на първите йонийски философи се видоизменя във философия, която става дълговечна по един нов начин. Дълговечността вече не е в изключителна власт на безсмъртните богове. Тя може да бъде открита и в безсмъртните принципи, един от които е станал нашият днешен закон за гравитацията.

Федър си спомня фразата от Торо: „Човек никога не придобива нещо, без да изгуби друго нещо.“ И сега за пръв път започва да разбира необятните размери на онова, което човек е загубил, когато е добил властта да разбира и управлява света. Изградил е цели империи от научни начини да превръща феномените на природата в огромни демонстрации на собствените си мечти за власт и добруване — но срещу това се е лишил от една необятна като империя област от знания: знанието какво е това, да бъдеш част от този свят, а не негов враг.

„Кое е добро? И как го дефинираме? След като различните хора са го дефинирали различно, как можем да знаем, че изобщо има добро? Някои казват, че доброто се намира в щастието, но как да узнаем какво е щастие? И как може да се дефинира щастието? Щастие и добро не са обективни понятия. Не можем да подходим към тях научно. И след като не са обективни, значи, просто съществуват в съзнанието. Така че ако искате да бъдете щастливи, просто си изменете съзнанието. Ха-ха-ха-ха.“

Из „Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет“

Вижте още: Неразбирането на реалния свят е източник на всички страдания – ДЕЙВИД ЗИНДЕЛ