.

Асен Блатечки е може би най-желаният мъж сред актьорите в България. Винаги играе в поне няколко постановки и пътува непрекъснато из цялата страна, за да се срещне с публиката. До преди 10 години той си е записвал ролите в киното и театъра, в които е играл. Тогава те са били над 50 роли в киното и над 70 в театъра. Сега техният брой вероятно е двоен.

Когато бях на 18 г. трябваше вече да решавам как да продължи животът ми и си дадох сметка, че със спорта ще имам развитие през следващите 10-15 години най-много, ако съм щастливец и късметлия. Развитието ми в спорта трябваше да бъде или учител по физическо, или треньор. Седнах да помисля коя е най-интересната професия и как най-интересно мога да си прекарам живота и не се сетих за друго, освен за актьорството.

Едни хора винаги се оплакват, а други – не. Просто едните са плачковци, а другите не са. Това е разликата. На мен философията ми е такава, че човек трябва да се бори до последно, за да му се случват нещата. Не да се оплаква, а да търси варианти. Истината е, че трябва да се работи. И когато работиш и си чистоплътен към работата си, нещата се получават.

Много пъти съм стигал до дъното по всякакви начини – и в работата, и икономически, и емоционално, и по всякакъв начин, но никога не съм се отчайвал, не съм се предавал, и не съм казвал – край, свърши се, аз съм дотук. Дори си мисля, че човек трябва да стигне до дъното, за да може оттам да се оттласне и да тръгне нанякъде.

Аз много рано съм си взел житейските поуки, защото така съм възпитан от моите родители – да се оправям сам в живота. Винаги са ми помагали, когато са можели, докато бяха живи, но аз започнах да работя на 12 години, за да си изкарвам сам парите. Не защото не сме имали, а защото исках сам да си изкарвам парите – да знам, че те са мои, че аз съм си ги заработил и мога да си правя с тях каквото си поискам. И оттогава не съм спирал да работя никога. И смятам, че това е нещото, което ми помага да вървя напред.

Смятам, че човек може да се пребори с всичко и да се справи с абсолютно всяка ситуация. Аз съм оптимист и смятам, че така трябва да бъде, иначе какво – да легнем по гръб и да умираме ли?

Аз имам много големи мечти. Винаги са ми били много големи и си ги преследвам до дупка. Може би това ми е философията на живеене – да си сбъдвам мечтите.

Мечтая си от доста време да отида на български филм в някое кино и не на премиера, и да не са останали билети. Ей такова нещо искам да ми се случи.

Всяка една роля, която играя, излиза от мен. Така че при всички положения има част от мен във всяка една роля.

Не играя роли в „живия“ живот. Това е все едно някой спринтьор или атлет да тича в живота постоянно. Напротив, случва се обратното. В живота трябва да си почиваш от тези неща, според мен.

Всички актьори, според мен, наистина трябва да са запазили детското у себе си, иначе не могат да истински артисти.

Нищо, през което съм преминал, не смятам за жертва. Аз съм в тази професия, защото много я обичам и смятам, че съм благословен – да си „играя“, и да ми плащат за това. Надявам се до края на живота си да си остана едно дете, на което му плащат, за да си играе. А да сте виждали дете, уморено от игра?! – Аз не съм виждал.

Киното се нуждае от идеи и средства, защото то е много скъпо занимание. Но ако имаш добри идеи понякога и парите не са толкова голяма пречка. Това са най-важните неща. За да вървят киното и театърът най-важни са идеите.

В това да играя все „лошото момче“ няма нищо лошо. Ако ми влияеше, както може би си мислят някои, сигурно вече щях да съм шизофреник. Това си е просто професия. Вероятно до голяма степен и външността играе роля. А аз имам явно такъв вид. То обикновено по-грозните играят лошите а по-хубавите – добрите. Но определено обичам повече да влизам в образа на лошия, защото той винаги е по-интересен персонаж.

Аз съм наследствено лошо момче, и баща ми е бил лошо момче, и дядо ми.

Аз нямам почивен ден и свободно време.

В театъра има някаква магия, докато се работи – тишина, лека тъмнина, има някакви закони, които са останали във времето: в театър не се влиза с шапка, не се подсвирква, не се говори високо, не се влиза с палто… Така е някак по-уютно цялото, по-тихо.

Докато в киното е точно обратното – има адски много светлина, много хора. Екип от 100 човека хвърчи напред и назад, докато се пуснат камерите. Микрофони ти се завират навсякъде. Дори на най-интимната сцена има още 60 човека в стаята, които са залегнали под чаршафите. Там пък магията е после – когато хората влязат в киносалона.

Канили са ме във всичките „ВИП брадър“-и и всеки път категорично съм отказвал. Нищо не може да ме накара да попадна в такъв абсурд!

Това, което адски много ме дразни, е поредният тъпанар, който си изхвърля вафлата през прозореца. Иде ми да сляза от мотора и да го пребия.

Трагикомедия се разиграва в България и не в момента, а в последните 150 години. Защото сме трагикомични, наистина. Защото сме в тази трагедия постоянно и това вече става смешно. Да си българин е диагноза, според мен.

Българите никъде не са заедно. Заветът на Кубрат никой не го спазва.

За да поднесеш тежка драма, трябва да има и комедийни моменти. Всяка една комедия всъщност се изгражда върху страхотната драма на главния герой.

За да можеш да познаеш доброто, трябва да има и зло. Иначе няма как да стане…

Апатичен съм към политиката и мисля, че е мръсно и много неприятно занимание.