.

Вероятно не е изненадващо, че страховете на Стивън Кинг обсебват всяка секунда от живота му.

Той е заобиколен от тях и всеки, който е прочел поне един от романите му, знае, че и най-обикновеният предмет може да се превърне в предвестник на ужаса.

В различни моменти през годините Кинг е натрупал цял списък „страхове за пране“: тъмнината, змиите, плъховете, паяците, кашавите неща, психотерапията, уродливостта, тесните пространства, смъртта, неспособността да пише, летенето… Попълнете празното, списъкът е дълъг.

За себе си той казва, че има постоянен адрес в „Народна Република Параноя“.

Трактатите му на тема „Страх от числото 13 (трискайдекафобия)“ са особено показателни:

Чуя ли за числото 13, по гърба ми винаги пробягва ледена тръпка. Когато пиша, никога не спирам, ако номерът на страницата е 13 или кратно на 13 число; просто продължавам да тракам на клавиатурата, докато не стигна до безопасно число.

Винаги вземам наведнъж двете последни стъпала на задното ми стълбище, за да станат от 13 на 12. Все пак до 1900 година бесилките в Англия са имали 13 стъпала. Когато чета, не спирам на страници 94, 193, 382, защото сборът от тези числа прави 13.

Схващате картинката. Кинг (предпочита да го наричат Стив) черпи доста свободно от страховете си в своето творчество, но в същото време една от причините да пише е опитът да ги задави, да ги удуши и да се избави от мъките им веднъж завинаги, за да не бъде никога повече тормозен от тях.

Да, сигурно. И той не го вярва.

Единственият начин да се изолира от тях е писането. Щом набере скорост и се увлече в история за определен страх, той изчезва, поне временно.

Стивън Кинг пише колкото се може по-бързо и ожесточено, защото, ако е научил нещо след десетилетия писане, то е следното: в мига, в който писалката спре да се движи или компютърът изгасне, страховете нахлуват отново, готови за още един рунд.

Въпреки ужаса си от психотерапевти, веднъж посетил един. Когато започнал да каталогизира страховете си, терапевтката го прекъснала и му казала да си представи страха като топка, която може да стисне в юмрука си.

Писателят едва не хукнал към вратата.

Госпожо, представа си нямате колко много страх съм събрал. Може да успея да го смаля до размерите на футболна топка, но със страха си изкарвам прехраната и по-малък от това не мога да го направя.

В един разговор с Денис Милър в бившето му телевизионно шоу Стив с възхищение разбрал, че е открил сродна душа в Царството на страха. Двамата обсъждали фобията си от летене, когато Кинг изложил теорията си, че общият страх на пътниците в самолета го предпазва от катастрофи.

„Точно така — кимнал с разбиране Милър. — Степента на скованост в телата ни задържа крилата на самолета във въздуха.“

„Не съвсем — обяснил му Стив. — Въпрос на психика е. Ако имаш малко мозък в главата си, би трябвало да знаеш, че не става така. Има трима-четирима души, които са ужасени до мозъка на костите си. Точно те задържат самолета във въздуха. Човек трябва да се бои от полетите, в които никой не се страхува от летенето. Можеш да ми вярваш — именно те катастрофират.“

От публиката се разнесли няколко нервни подхилвания. И двамата примигнали под блясъка на прожекторите и се спогледали озадачено. „Те мислят, че се шегуваме?“

Къде щеше да е днес без страха Стивън Кинг?

Той сякаш е пристрастен към него — още нещо, с което да злоупотребява, също като с алкохола и наркотиците, от които е бил зависим десетилетия наред. Всъщност той изобщо не крие дългогодишната си борба с тези пороци:

Всички вещества, към които човек се пристрастява, са част от лошата ни страна. Мисля, че това обсебване е част от онова, което те прави писател, което те кара да искаш да опишеш всичко. За мен писането е наркомания. Дори да не върви както трябва, ако не пиша, това не ми дава мира.

Един от изумителните аспекти в живота на Стивън Кинг е, че обилната употреба на наркотици и алкохол не е попречила нито на количеството, нито на качеството на огромното му творчество.

И все пак, макар че по-късно признава учудването си, че работоспособността му не е била нарушена (особено в най-гъстата омая), той изразява и съжаление, че не може да си спомни как е писал някои книги — например „Куджо“.

Това явно го тревожи, защото винаги си е спомнял с любов за всеки един от своите романи и разкази, връщайки се към тях като към стари приятели, припомняйки си нюансите и идеите на даден свят и персонажи, които са се зародили в ума му.

Да пише ужаси и да разказва истории, се превърнало до такава степен в част от битието му, че бълването на хиляди думи всеки ден било за него нещо съвсем естествено, въпреки дневните дози алкохол и наркотици, които с лекота биха убили някое колежанче на купон през уикенда.

Някои от измислиците и отричането се прокрадват и в интервютата му. Години наред той разказва на журналистите, че пише неизменно всеки ден, като си почива само на Четвърти юли, на рождения си ден и на Коледа. Това е чиста лъжа.

По-късно признава, че му било невъзможно да не пише всеки ден в годината, но мислел, че като каже на почитателите си, че си позволява цели три дни почивка от писането, ще се издигне повече в очите им. Още не бил разбрал, че, признавайки пороците си, ще изглежда още по-земен за тях.

Макар че отдавна без никакви угризения се възхищава на всички продукти за масовия вкус (дори се нарича „Биг Мак“ на писателите), той невинаги се чувства удобно на пиедестала.

Стив се утвърждава като икона в популярната литература доста рано, само няколко години след излизането на първия му роман — „Кери“. Въпреки това, той не се свени да използва славата си, когато му изнася.

Кинг твърди, че мрази да е известен (съпругата му Табита ненавижда славата повече и от него, описвайки живота с прочут съпруг като „проклет аквариум за рибки“), но дори след три десетилетия в светлината на обществения интерес той все още разговаря с журналистите от малки и големи медии, участва в публични обсъждания, ходи на мачовете на „Ред Сокс“ и дава автографи върху книгите си.

В крайна сметка, след повече от 30 години в този бизнес, способността му да продава книги не зависи особено от това, дали ще дава интервюта.

Въпреки че се има за срамежлив, той и сега е все тъй открит и самоподценяващ се, както и в началото.

Но монетата си има и обратна страна:

Когато навлизаш в тази професия, никой не ти казва, че ще получаваш котешки кости по пощата или писма от побъркани хора, или пък че цели тълпи туристи ще се трупат край оградата ти и ще снимат.

И понеже никога не се опитва да се крие, почти всеки произволно избран жител на Нова Англия може да се похвали, че е виждал Стивън Кинг.

Един човек от Ню Хампшир, който редовно посещавал Фенуей Парк, знаел, че Стив има билети за всички мачове на „Ред Сокс“.

В продължение на няколко години той все се оглеждал да зърне писателя, но така и не успял. Един ден на стадиона видял Кинг да върви към него и се вцепенил.

Не можел да измисли какво да му каже. Най-накрая единственото, което му хрумнало, било „Буу!“, когато се изравнили един с друг. Стив също му отвърнал „Буу!“ и се запътил към мястото си.

„Той просто е амбициозен човек, който иска да е най-добрият в занаята си“, казва Уорън Силвър, негов приятел от Бангор.

И това — след 63 книги, публикувани в продължение на 35 години, включително сътрудничества с други автори, сборници с разкази — и „Зеленият път“, който се брои за шест отделни книги.

След публикуването на „Кери“ през 1974 г. нито един от романите му не е престанал да се отпечатва в нови издания — постижение, с което могат да се похвалят само малцина автори на бестселъри.

Още едно доказателство, че страховете му са все така големи.

Има ли някаква определена причина да пише?

Макар и да признава, че го прави, за да победи страховете си, и главно за една персона — самия себе си, — от време на време той ни дава да надникнем към истинския човек зад кулисите, за когото Стив няма ясен спомен: баща му, който една вечер излязъл от къщи за кутия цигари и не се върнал, оставяйки жена си и двамата си синове (4-годишния Дейвид и 2-годишния Стив) да се оправят сами в годините на детството, изпълнено с отчайваща бедност и огромна несигурност.

Наистина смятам, че пиша заради самия себе си, но все пак, изглежда, има цел, към която се излива творчеството ми. Винаги ме интересува идеята, че много от писателите пишат за бащите си, защото тях вече ги няма.

Стив се справял с трудното си детство, като първо се насочил към книгите, а след това — към писането на собствени разкази. И, по неговите думи, никога повече не напуснал този свят.

Трябва да си малко луд, за да станеш писател, защото трябва да си представяш светове, които не съществуват. Причуват ти се гласове, измисляш си небивалици, правиш всичко онова, което са ти забранявали като малък, или са те карали да правиш разлика между реалността и тези неща. Възрастните ти повтарят: „Имаш въображаем приятел? Много хубаво, но ще ти мине, щом пораснеш.“ На писателите обаче не им минава.

И тъй, кой всъщност е Стивън Кинг?

Стандартното предположение на случайните фенове и клеветниците е, че той сигурно е зловещ човек, който обича да взривява разни неща в задния си двор.

Верните му почитатели разсъждават малко по-задълбочено, защото го познават като човек, отдаден на семейството си и покровител на безброй благотворителни каузи, много от тях разположени около дома му в Бангор, Мейн.

Приятелите му обаче ни представят по-различна и по-комплексна картина. Дългогодишният му приятел и съавтор Питър Строб твърди:

Той е гениален, забавен, щедър и състрадателен човек, чийто характер е изграден от редица слоеве. Онова, което виждате на повърхността, не само не отговаря на душевността му, но дори на това, което виждате. Стив е огромно имение с много стаи, което го прави чудесен събеседник.

Според Бен Винсънт, приятел на Стив, на когото той е помагал за книгата му „Пътят към Тъмната кула“ — пътеводител към седемтомното основополагащо произведение на Кинг, мнението на писателя за самия него е донякъде учудващо:

Стив все още се смята за жител на малко градче, който е направил някои интересни неща, но не мисли, че личният му живот би заинтересувал някого. И не проумява защо някой би искал да прочете цяла книга за него — камо ли пък да я напише. От друга страна, той няма нищо против хората да обсъждат творбите му — било то в разговор или в книга.

Но всички знаем, че греши. Стивън Кинг води безкрайно интересен живот и понеже ние се плашим до смърт от романите, разказите и филмите му, естествено е да искаме да научим нещо повече за бащата на тези произведения. Кой не би желал?

През годините почитателите на Стивън се прочуват с това, че му дърпат ушите, когато обърква някой факт в своите истории. Например в „Сблъсък“ любимото лакомство на Харолд Лодър е блокче „Пейдей“.

В един момент от историята Харолд оставя шоколадов отпечатък в един дневник по време, когато това блокче не е съдържало шоколад. В първите няколко месеца след публикуването на книгата Стив получава цели чували с писма от читатели, които го информират за грешката му.

Тя бива поправена в следващите издания на книгата. В един момент, разбира се, сладкарската компания започва да произвежда блокчетата „Пейдей“ с шоколад.

Макар че някои биха казали, че Стив е бил далновиден, не можем да го виним; в крайна сметка той е човек, който не обича да прави проучвания, когато се е задълбочил в писането на роман.

Правя проучвания… след писането. Защото, когато пиша книга, предпочитам да не ме объркват с факти, а да карам напред и да я завърша.

Стив официално е заявявал безброй пъти, че въпросът, който мрази най-много, е „Откъде черпите идеите си?“ 

В крайна сметка, може би най-изненадващото за Стивън Кинг е, че той е неизлечим романтик, което си личи във всичките му творби.

И за учудване на милионите му почитатели пръв си го признава, макар че да чуеш как го обяснява, не е кой знае какво откровение.

Да, романтик съм. Вярвам във всички онези сладникави, романтични неща — че децата са добри, че доброто побеждава злото, че е по-добре да си обичал и да си загубил любимия, отколкото никога да не си обичал. Наистина вярвам в тези глупости. И няма как да не вярвам, защото често ги виждам с очите си.

В едно интервю за Би Би Си, когато Стив говори за баща си и как е раснал без него, той започва малко предпазливо, наежено, сякаш казва: „Защо разговаряме за това? Напълно съм го превъзмогнал, и то от десетилетия насам.“

Но веднъж започнал, разказът му става болезнено интимен, разкривайки нараненото, сприхаво момче, което все още съществува близо до повърхността под кожата на Стивън Кинг.

Писателят разказва как в детството му другите деца имали бащи, а той — не. Естествено мъжете роднини били наблизо, но не било същото. Никога нямало да бъде същото.

Бащата от „Сиянието“ поне е със семейството си, макар и да е лош. При мен имаше вакуум, който не бе нито добър, нито лош — просто една празнота.

В този момент лицето му леко се набръчква, той разсеяно прокарва пръсти през косата си и отвръща поглед от камерата, която остава фокусирана върху него секунда-две, преди рязко да смени кадъра.

Накратко, Стивън Кинг така и не е преодолял чувството, че е изоставено дете, и никога не е преставал да бъде дете, на което отсъствието на бащата не дава покой.

Това никога няма да се промени. То е повлияло върху целия му живот — от детството и женитбата до неговите книги. 

Особено върху книгите му.

автор: Лиза Рогак, „Неспокойно сърце“