.

Ще дойде краят, но кога — кой знае?
Да пием вино — истината май в това е.
He си лоза, глупако: от пръстта —
едва ли някой ще те откопае!

Колкото по-ниско е душата на човек,
толкова по-високо вирнат е носа му.
Носа си разпростира той дотам,
дорде душата му не е дорасла.

Ако съм сигурен, че утре вода и хляб ще имам пак,
ако над моя поглед грее светото слънце като мак,
тогава просто няма смисъл, мигар съм длъжен да слугувам
на този, дето е от мене три пъти по-голям глупак.

He ce привързвай! Нека никой да не познае твоя кръг,
по-настрана, ceгa e време да бъдеш хладен като сняг.
Открий очите си и взри се в най-близкия за теб човек –
и ще се ужасиш, намерил най-непознатия си враг.

В живота често грешки правим и губим тези, на които държим.
Стараем се на чуждите да се понравим, понякога от близкия страним.

Величаем тези, които за нас не струват, най-верните ще предадем.
Обиждаме, които ни обичат и извинение очакваме сами.

И нека сто години да горя сред грях,
не ме е страх от ада, мъките презрях;
но по ме плаши мене хорът на глупците.
От смърт е по-ужасен разговора с тях.

Без тръпна мъка няма обич, без огън — плам неугасим.
Над мокри вършини се вие едничък само черен дим.
Разжарен огън любовта е, искрящ безсънно сред нощта,
а влюбеният вехне с рана, от лекари неизцерим.

Пред глупци и пред невежи — нито смях и ни сълзи,
бисерът на твойта мисъл нека нищо не грози,
скъп на думите и често — със мълчание богат:
през мечтите влез, нo тихо ключовете запази!

За своето пиянство няма да съм съден:
тъй господ е решил за моя свят оскъден.
Ако ли спра да пия, навярно много мъка
ще види той от мене — и трезв, и безразсъден.

Защо ли трябва да се плаша? Когато дойде моят час,
смъртта в лицето ще погледна само за миг, а после — мраз.
И струва ли си да се жали, че някакъв си куп месо
и кръв, и кости — са отплували на дните с краткия талаз.

Пий, нищо, че и тебе ще сложат в гроба тесен.
Без близък ще е дълъг сънят ти поднебесен.
Две думи само искам сега да ти пошепна:
«Цъфтялото напролет не цъфва пак наесен.»

Знаеш ли ти колко тъжен, колко жалък е човек,
колко бързо отшумява неговият път нелек?
Сътворен от черна глина, от страдания и само
две-три крачки пропътувал, става глина пак навек.

Омар Хаям /1048-1131/е персийски енциклопедист, математик, поет, философ, лекар и астроном. Неговата философията, доколкото е публично известна, често се отклонява от официалните догми на исляма.

Не е сигурно дали той вярва в съществуването на Бог или не, но се противопоставя на възгледа, че всяко конкретно събитие или явление е резултат от божествена намеса. Той не вярва и в някакви награди или наказания в задгробния живот.

Вместо това смята, че природните закони обясняват всички явления в наблюдаемия свят.

Видимите отклонения на възгледите на Хаям от ортодоксалността са причина многократно да дава обяснения за отношението си към исляма. Дори бива принуден да направи поклонение в Мека, за да докаже привързаността си към религията.