Свързани един с друг чрез връзките на земята, на ума, на сърцето и на плътта, знам, че нищо не може да ни изненада, нито да ни раздели.

Страстните писма между писателят, драматург и философ Албер Камю и испано-френската актриса Мария Казарес бяха публикувани в началото на този месец, хвърляйки за първи път светлина върху една от най-великите и бурни любовни афери сред френските литературни кръгове.

Тя е забележително красива актриса с буден ум и отявлен стремеж към независимост, а той – един от най-значимите писатели на своето време, ярък представител на екзистенциалисткото течение във Франция и член на Френската съпротива с двойствен начин на живот.

Но когато си влюбен, дори и да си носител на Нобелова награда, си оставаш мъж с понякога наивна изразителност.

“Добър ден, щастие”,

“Тъжен съм, че те оставям, но толкова щастлив, че те обичам, че исках да ти го кажа тази сутрин”,

“!!!!!!!!!!! Дъжд от щастие над моята малка слава!”,

“В ужасния и мрачен свят, твоята светлина!”… 

Тези послания не присъстват в обширната и пламенна кореспонденция – 1300 страници голям формат между Албер Камю и Мария Казарес. Това са думи, без дата, написани при изпращането на цветя в дома на актрисата или в театъра. Те просто изразяват огъня, обзел писателя и актрисата в продължение на петнайсетина години. Някои от тях са изключително банални – “Обичам те”. Знаем, че щастието е без думи.

През 1940 г. Албер Камю се жени за Франсин Фор, пианистка и математичка. Двамата имат две деца – близнаци, Катрин и Жан Камю, които се раждат през 1945 година.

Франсин Фор, Албер Камю, Катрин и Жан

Катрин Камю, дъщерята на писателя, е тази, която описва любовната история на баща си и актрисата Мария Казарес, една от най-известните звезди на френската сцена по това време, във вълнуващия предговор на книгата, побрала огромната им любовна кореспонденция: Мария Казарес и Албер Камю се обикват в Париж, на 6 юни 1944 г., в деня на съюзническия десант.

Първата си целувка двамата споделят пък по време на театрална репетиция за написаната от него пиеса „Недоразумението”, когато тя е на 21 години, а той на 30. Тогава Париж все още е под нацистка окупация, а Камю играе опасна игра на котка и мишка с Гестапо.

Мария е родена в Испания. Баща й, републиканец, е принуден да замине в изгнание, когато Франко превзема властта. Известни са испанските корени на Камю, той също е болен от туберкулоза като бащата на Мария. По онова време писателят, който сензационно влиза в литературата с “Чужденецът” и “Митът за Сизиф”, е разделен с жена си Франсин, останала в Оран. През октомври 1944 г., когато Франсин най-накрая може да отиде при него, Мария и Албер се разделят. Като намигване на съдбата, на “6 юни 1948 г. те се засичат на булевард “Сен Жермен”, преоткриват се и повече не се разделят”, разказва Катрин Камю:

Тази кореспонденция, непрекъсната в продължение на дванадесет години, добре показва неустоимия характер на тяхната любов. Техните писма превръщат в света в едно по-голямо, по-светло място, въздухът е сякаш по-лек с тяхното съществуване.

Франсин Фор и Албер Камю

Мария участва в редица пиеси на Албер Камю и често заплашва да сложи край на бурната си афера заради упорития отказ на Камю да напусне Франсин Фор. Макар да не вярва в брака, Албер не желае да напусне съпругата и децата си, тъй като Франсин страда от тежка депресия, заради която бива хоспитализирана, като й провеждат лечение с инсулин и електрошокове.

В един момент дори скача от балкон, но така и не става известно дали го е направила, за да избяга или за да се самоубие. Разбира се, за състоянието й бива обвинен неверния й съпруг. 

През октомври 1944 г., в Париж, Камю пише на Мария:

Ще дойдеш скоро и ще ти кажа толкова студено, колкото мога, това, което все още искам да ти кажа. След това всичко е свършено. Но не искам да се разделяме със злочест поглед, в който напразно ще се опитаме да вложим онова, което не може да изрази. (…) За нас и за себе си искам да ти говоря – ще се опитам да направя Франсин щастлива. Чувствам се отслабнал във всяко едно отношение в края на тази история. Физически съм по-съсипан, отколкото изглежда, а психически, сърцето ми е сухо, стегнато, лишено от желания.

(…) Посред този живот, любовта ми ще ти бъде вярна.

Той добавя следното пожелание:

Моето най-истинско и най-инстинктивно желание е никой мъж след мен да не посяга повече към теб. Знам, че това не е възможно.

Мария Казарес и Албер Камю в театър “Марини” в Париж, 27 октомври 1948 г.

После й пожелава да не прахосва „това прекрасно нещо, което си ти“.

Когато тя е на триумфиращото си театрално турне в Аржентина през 1957 той пък спечелва Нобеловата награда за литература. Тя му изпраща телеграма:

Какъв празник млади победителю какъв празник, Мария.

Той й отговаря:

Никога не си ми липсвала толкова, твой Алонсо.

Трудно е да се подберат писмата, които разкриват лудата любов между двама души – всяка страница свидетелства за това, всяка страница разкрива взаимното уважение и възхищение.

Те са повече от 1300, което е просто невероятно. Какво откриваме в тях? Голямото сходство между Камю и Казарес – сходство интелектуално, морално и политическо. Двама души, които изживяват силно едни и същи ценности. И двамата са обсебени от професията си и от страстната си любов към театър, която помита всичко. Страстната любов извира от всяка дума, която френският философ пише на Мария:

Където и да се обърна виждам единствено нощ. Без теб нямам сили. Иска ми се да умра.

Крача непрестанно. Продължавам да си представям момента, в който ще затворим вратата на спалнята ти…

На свой ред тя му отвръща:

Кипя отвън и отвътре. Всички в мен гори – моята душа, тяло, отвън, отвътре, моето сърце, плът… Разбираш ли ме? Разбираш ли ме наистина?!

Дъщерята на Нобеловия лауреат за литература за 1957 г. е поставила няколко писма като мото. Те чудесно илюстрират всичко. Това е писмо, написано от баща й:

Ще дойде време, в което въпреки всичките си болки, ще бъдем весели, радостни и истински.

На 4 юни 1950 г. Мария му пише:

Срещнахме се, познахме се, изоставихме се един друг, постигнахме горещата любов на чист кристал, даваш ли си сметка за нашето щастие и за това, което ни бе дадено?

Мария Казарес

Няколко месеца по-рано, през февруари 1950 г., писателят й изпраща следното писмо:

Еднакво прозорливи, еднакво осведомени, способни всичко да разберат, следователно всичко да преодолеят, достатъчно силни, за да живеят без илюзии, и свързани един с друг чрез връзките на земята, на ума, на сърцето и на плътта, знам, че нищо не може да ни изненада, нито да ни раздели.

Нищо, освен смъртта…

2 години по-късно той съчинява последното си послание за нея на 30 декември 1959 година – само пет дни преди да загине на 46-годишна възраст.

Последно писмо. Ще се видим скоро, прекрасна моя. Толкова съм щастлив от идеята, че ще те видя отново, че се смея още докато ти пиша това… Целувам те и те държа близо до себе си до вторник, когато ще започнем отначало.

Това са последните думи, които пише той до възлюбената си, казвайки й, че се отправя към Париж. Той обаче така и не стига френската столица, умирайки на място, след като издателят му Мишел Галимар катастрофира със спортната си кола, в която са двамата.

Катрин Камю, благодарение на която днес имаме достъп до кореспонденцията на великия й баща, казва за него:

Той беше широко скроен човек, имаше такава нагласа, че маловажните неща не го интересуваха. Той никога не ме е наказвал, когато съм правила грешки. Винаги ме питаше защо съм направила нещо и какво съм си мислела, че ще постигна с постъпката си. Това е по-сложно за едно дете. Много родители биха били на мнение, че един шамар ще реши проблема, но това не беше неговия начин. Това, което ще помня винаги, е неговата любов към живота и към другите човешки същества. Повече от петдесет години се боря с болката след неговата смърт и мисля за него всеки ден. Не знам какво би било неговото мнение за днешния свят на едно постоянно състезание за пари, консуматорство и пренебрежение към страданията на хората. Не мога да говоря от негово име, но знам, че написаното от него е актуално и днес.

Катрин Камю

Франсин Фор и Албер Камю са погребани заедно в Лурмарин.

Мария Казарес умира много по-късно, през 1996 година, омъжена за своя приятел певец Андре Шлесер, който й предлага утеха след смъртта на Камю.

А ние винаги ще помним думите му:

Добре е… да преживееш нещастно страстно увлечение – дава ти алиби за неопределеното отчаяние, от което всички страдаме…

Вижте още: Не чакайте Страшния съд. Той заседава всеки ден – АЛБЕР КАМЮ