Годината е 1946-та. В Народния театър върви репетиция на „Фуенте Овехуна“ от Лопе де Вега, постановка на проф. Стефан Сърчаджиев. Ролята на Лауренсия – красивата бунтарка, която повежда жените от родното си село срещу самозабравилия се местен феодал, е поверена на младата артистка Маргарита Дупаринова. По едно време в залата пристигат студентите на Сърчаджиев от ВИТИЗ, които участват в масовите сцени. Сред тях е и Апостол Карамитев.

Маргарита Дупаринова разказва след години:

Влезе последен – без желание да се натрапва, да привлича вниманието върху себе си, дори малко затворен. В очите му имаше нещо толкова различно, въобще никак не приличаше на останалите. Къдрокос и дългокрак, с дръзки святкащи очи и пленителна усмивка. От погледа му струеше особена светлина. Той се рееше някъде високо, над главите ни… Ох, колко беше хубав! Ох, колко беше очарователен! Всички момичета го гледаха с интерес. Но той нямаше никакво самочувствие. Не беше като сегашните актьори, които си вирват носа след първата реклама за сапун или тоалетна хартия.

На 16 август 1947 г. Карамитев е назначен в Народния театър, вярно – като стажант, но той още не е навършил 24 години. А през следващата 1948 г. се жени за Дупаринова, която вече е една от звездите на първия ни театър.

Нали няма да се учудите, че поразяващият след години със своя аристократизъм и финес актьор израства в много бедно семейство на преселници от Беломорска Тракия? Баща му е хамалин на пристанището в Бургас, а майка му чисти по чуждите къщи.

Слабичък, изгладнял, с домашно плетен пуловер от бледолилава прежда, но с искрящи от любознателност очи, с прекрасна фигура и глава на Давид от Микеланджело – такъв го е запомнила при първата им среща Дупаринова. Тя не крие, че прави първата крачка към сприятеляването си с него. Така, както го гледа, изведнъж решава да му подари нещо – едно кокиче например, защото вече е първа пролет. Поднася му цветето и той се усмихва ослепително – сякаш слънцето отвън огрява мрачната репетиционна зала.

Сприятеляват се бързо, защото и двамата са фанатично предани на изкуството и когато застават под прожекторите, отпадат всичките им съмнения и притеснения.

Съдбата отново се намесва, когато ги избират за ролите на Ромео и Жулиета.

Впрочем в първия си състав на постановката са Апостол и Мила Павлова. Столичани от по-старото поколение навярно си спомнят, че когато те двамата играеха, София не говореше за нищо друго. Народният театър беше претъпкан до козирката, жените бяха полудели. В един момент обаче се оказа, че Мила е бременна и Дупаринова скорострелно трябва да я замести. Добре че тя вече знае текста – зазубря го някак си на шега, докато лекува вкъщи счупеното си на тенис корта коляно. Във възможността да бъде на сцената заедно с мъжа, когото обожава, тя вижда знак на съдбата и с неудържимия си порив на влюбена жена се хвърля в сляпата, изпепеляваща любов, описана в трагедията.

Ромео и Жулиета са като пъргави нощни пеперуди, увлечени в любовен танц и опърлили криле в пламъка на горящата свещ. Подобна любов е неразумна и опасна. Отец Лоренцо, който в пиесата ги свързва в законен брак, напразно ги съветва:

Люби с мярка! Стар закон това е: по-кротката любов по-дълго трае.

Именно там, на сцената на Народния театър, сред декорите на „Ромео и Жулиета“, Чочо, както го наричат фенове и близки, поставя венчалния пръстен на ръката на своята любима Маргарита. Публиката не разбира какво точно се случва, но двамата не могат да си намерят място от щастие.

Така 25-годишният Чочо, който в ролята на Ромео докарва до истерия представителките на нежния пол и получава куфари с интимни послания всяка седмица, се врича във вечна любов на колежката си Маргарита Дупаринова, която е с две години по-възрастна от него.

Маргарита Дупаринова и Апостол Карамитев в „Мария Стюарт“ от Шилер

Преди да я срещне, Чочо има голяма любов с момиче от родния Бургас на име Магда. Писателят Станко Михайлов, който отблизо я е познавал, я описва като „омайващо чаровна и пренаситена с духовно обаяние, със съвършени телесни форми, дъхаща на скромност, доброта и нежност, облечена най-изискано за времето, въпреки следвоенния период.“ Магда завършва италианската гимназия в Бургас заедно с Апостол Карамитев, залюбват се, сгодяват се и заживяват в София в малка приземна къщичка с двор на тиха уличка на Женския пазар. По това време Чочо вече е известен и обичан артист, а на всичкото отгоре и непрекъснато преследван от жените.

Сигурно много ще се учудите, но най-напред, през 1974-та, той записва право в Софийския университет – такава е поръката на покойния му баща, но едновременно с това цели две години посещава и Театралната школа.

В един момент обаче Чочо разбира /или може би си внушава/, че годеницата му изневерява с негов приятел, също актьор, грабва куфара си и се изнася от квартирата. Магда е потресена. Според Станко Михайлов тя се поболява от мъка и умира от скоротечна туберкулоза.

И на Дупаринова Чочо не е първата любов. когато се готви да напусне Агрономическия факултет, където следва, и да се прехвърли в новооткритата Театрална школа, много й помага да мине през цедката на приемния изпит нейният приятел от детинство Лалю Ганчев – същият, който после става виден земеделски деец, посланик в скандинавските страни и баща на Вера и Васа Ганчеви. По онова време той следва славянска филология и й осигурява подходящи текстове за кандидатстването, най-вече елегии от Димчо Дебелянов.

Маргарита е приета от раз, но дали още известно време продължава дружбата й с Лалю Ганчев, остава загадка. Клюката носи, че Лалю изпитвал романтични чувства към бъдещата прима на Народния и се опитвал всячески да спечели сърцето й, но не получил търсената взаимност.

В първите години от брака си с Апостол Карамитев Дупаринова е по-популярна от него. Но от момента, в който киното го открива, неговата слава започва да расте мълниеносно. „Утро над родината“ от 1951, „Наша земя“ от 1952, „Под игото“ от 1952, „Песен за човека“ от 1954, „Това се случи на улицата“ от 1956, „Легенда за любовта“ от 1957, „Любимец 13“ от 1958 – след премиерите на последните три филма пощурели обожателки, предимно ученички и студентки, скандират под прозорците на гримьорната му или спират жена му на улицата, за да я разпитват как е той.

За него обикновено се казва, че още от самото начало става любимец на родните „богове“ във властта и в изкуството. Не, не е така. Режисьорът Вили Цанков, който засне последния филм с Карамитев„Сватбите на Йоан Асен II“, разказва как Държавна сигурност сваля Апостол от влака на път за… Москва.

Когато той блесна, всички разбраха, че това е една бъдеща звезда, и „боговете“ решиха да го пратят с още една артистка – Стефка Кацарова, да следват двамата в Москва. тогава Държавна сигурност имаше един неприятен навик – до последния момент да не се дават паспортите на тези, които заминават за Москва. Чак когато тръгне влакът, съответният човек, който пази паспортите и който също пътува натам, се появява и им ги връчва. Апостол вече е влязъл във вагона, влакът всеки момент ще тръгне, идва съответният оперативен работник и какво мислите, че става? Сваля него и Стефка Кацарова от влака. Защо? Завършил е италианско фашистко училище. Това е предостатъчно някой да се подсети, че не му е чиста работата. А това, че баща му е бил пролетарий, хамалин, явно олеква в сравнение с попитата вражеска култура в италианското училище. Това е много по-важно за ония от ДС.

Дупаринова също си има неприятности заради това, че е завършила Американския колеж. Даже я набеждават за шпионка, „понеже там ги готвят за такива“, и на закрито партийно събрание искат да я изключат от трупата на Народния. Семейният живот на Чочо и Маргарита отстрани изглежда безоблачен, но всъщност е белязан от горчиви изпитания. Цели 11 години те нямат деца. Едва в края на 50-те съдбата ги дарява с рожби. Най-напред, през 1958 г., се ражда Маргарита, после, през 1960 г. – Момчил. Радостта е неописуема.

Най-голямата победа в живота ми е, че имам деца – споделя в интервю Дупаринова. – Вярно, че не в първа младост усетих този дар на природата и радостта в нашия дом с Апостол. Апостол, който с такава жажда и с такова светло очакване и вяра изживя идването на рожбите ни. Понякога в голям изблик на възторг от живота и в радостта по своите рожби той казваше, че иска да имаме поне пет деца. И наистина това е най-прекрасното усещане. Чрез него можеш да разбереш какво значи животът и защо ти е даден. Защо? За да продължиш, разбира се. Защото майчинството е жажда, дар, най-благородното чувство, което разтваря вратите на тоя живот.

Въпреки огромната си заетост и двамата им посвещават всяка свободна минута и са безкрайно щастливи, че децата им растат умни и талантливи. Дупаринова признава, че Апостол е отделял много повече време за тях от нея:

Връщаше се от работа, уморен и изтощен, засмее се с тях, показваше им уроците. Аз никога не съм учила с тях математика например. А Апостол е бил винаги отличник в училище и всичко му се отдаваше. Смяташе, че децата ни трябва да знаят всичко. Проверяваще ги. Аз никога не съм се занимавала с тях. Не съм имала и силите имала съм големи роли, които ме изсмукваха. След работа мъжът ми носеше гевреци на една пръчка, да има децата какво да ядат. Караше ги да разказват, да танцуват. когато им станеше през нощта лошо, те никога не викаха: „Мамо“, викаха: „Тате, лошо ми е“.

И Маргарита, и Момчил по-късно тръгват по пътя на родителите си.

Ветерани от гилдията разказват, че някаква столична гадателка навремето предсказва, че Карамитев и знаменитият френски киноактьор Жерар Филип са астрални близнаци и животът им ще протече по един и същи начин – ранна слава, безброй поклоннички, но само един брак и ранна смърт. Така и става.

Междувременно писателят Светослав Минков, тогава директор на издателство „Народна младеж“, го кани да напише спомените си. Даже предлага заглавие – „Книга за мене си“.

Апостол:

Ти за какъв ме смяташ? Глупав, суетен човек или що? Само суетните, празни хора пишат спомени на млади години!… Аз не мисля да остарявам. Искам да умра млад, красив, весел, интересен! Не ща да остарявам. Мразя старостта. Болестите. Грижите. Тревогите…

Макар че знае, че Карамитев е болен от рак, режисьорът Вили Цанков му поверява главната роля във филма си „Сватбите на Йоан Асен II“ и актьорът изтисква последните мигове от живота си, за да завещае на България филмовия образ на един от съдбоносните държавници на нашата история. даже по време на снимките отказва да бъде заместен от каскадьор в опасна сцена, в която трябва да влезе в студените води на Алдомировското блато. Но след заснемането на епизода здравословното му състояние рязко се влошава.

Ето как Вили Цанков описва края му:

Имаше в екипа една медицинска сестра, преквалифицирала се на организатор, която ходеше в Правителствена болница, където Апостол беше приет на лечение. Последната нощ тя се върнала оттам и ми се обажда: „Апостол е много зле. Вероятно тази нощ ще умре, ще свърши. Каза две имена, които иска да го видят и той да ги види. Единият сте вие, а другият е…“ Тя каза едно женско име, което аз няма да спомена никога. После тази сестра добави: „Чакайте обаче да ви се обадят, тъй като Тодор Живков е поискал да дойде да го види. Вие трябва да изчакате де дойде Живков и да си отиде и тогава да отидете вие.“ Чакам, чакам, някъде към два часа тя пак се обади и вика: „Тодор Живков въобще не дойде, Апостол е вече в кома. Има ли смисъл изобщо да идвате, той въобще няма да дойде в съзнание.“

Отива си от този свят на 9 ноември 1973 г. Само на 50 години.

В своето надгробно слово колегата му Ячко Ябанджиев го изпраща с думите:

Сбогом, момко на моето поколение! Сбогом, Принце!

Дъщеря му Маргаритка тогава е на 15 години, Момчил – на 13.

След смъртта му Дупаринова изпада в депресия, обгражда се с негови портрети, не иска да повярва, че Чочо вече го няма.

Но волята за живот все пак надделява.

Месеци преди смъртта си, тя признава, че на старини отново е срещнала любовта. В изповедта си казва:

Това е един мъчителен, макар и много кратък период от моя живот. Аз като щраус съм си заривала главата, за да не кажа, че съм имала друг другар. Бях със счупен крак. Направиха ми операция с изкуствена става. Мислех, че никога няма да стана от леглото. И тогава отидох в санаториума в Свети Влас. Там е мястото, където се срещат хора с такива операции, с изкуствени стави е с още по-тежки състояния. Там се срещнах с един човек, който имаше същата операция. Той беше морски капитан. Знаеше за Апостол Карамитев, когото много уважаваше. Бракът ни с него беше кратък – две години. този човек беше десет години по-млад от мен. Много дършеше да отида да живея в Русе. Той е оттам. Разбира се, аз не можех да оставя децата си. Не можех да оставя театъра. Когато опожелах да се разделим, съвсем честно казах на съда, че първо, той е десет години по-млад от мен, второ, че аз не мога да си оставя децата и не мога да си оставя театъра…

Имах щастието да общувам с нея в продължение на много години. От разговорите, които сме водили, бих искал да спомена само следното. Помня например с какво огорчение ми разказа как през 1992 г. секретарката на директора на Народния театър Васил Стефанов с весел глас й съобщава по телефона: „От утре сте пенсионирана!“ Горе-долу по това време са низвергнати от трупата и Стефан Гецов, Славка Славова, Таня Масалитинова, Лили Попиванова, Георги Георгиев-Гец… Но за разлика от повечето свои колеги, които завинаги слизат от сцената, Дупаринова не се предава. Макар и с бастун, тя изпълнява главната роля в „Пилешка глава“ в Малък градски театър „Зад канала“.

На премиерата се явява с бастун и пада, но не се отказва от следващи участия. След това се изявява в „Тартюф“ в Народния театър. Играта й в тази постановка не само предизвиква мили спомени, но и доказва, че малко от младите й колежки могат да се мерят с нея. Сякаш и сега чувам неподражаемия й глас в ролята на властната, злобна, бъбрива и вечно недоволна госпожа Пернел:

Не знам дали е зъл, или добър слуга,
ала Тартюф е свят – залагам си главата.
Но той за вас е лош, омразен и лукав,
че правдата звучи в свещения му гняв.
Единствено греха бунтува му сърцето –
той върши всичко тук в угода на Небето…

„Ще си отида от живота, без да съм изиграла Медея и Хамлет. /Да, Хамлет, макар че е жена!/Апостол пък мечтаеше да се превъплъти в Левски. За съжаление нашето поколение вече не е нужно на никого“, сподели друг път тя.

Из „Големите любови на българските артисти, музиканти и художници“, Венелин Митев

Вижте още: БЪЛГАРКАТА ИВА ВАНЯ СТАВА МЕГАЗВЕЗДА НА НЕМСКОТО КИНО