По-младите читатели сигурно няма да повярват, но Борис Христов, триумфирал на сцените на Ла Скала, Ковънт Гардън, Метрополитън и на всички останали най-големи оперни театри в света, цели двайсет и пет години не е имал право да се върне в родината.

През 1954 г. властите у нас му отказват входна виза за погребението на брат му Николай – виден столичен адвокат, който заради членството си в македоно-одринската организация „Илинден“ е хвърлен в концлагер и там отрязват крака му.

Безбройните опити на Борис да издейства виза за брат си, за да го лекува, остават напразни. За втори път му отказват виза през 1961 г., когато умира баща му.

Едва през 1967 г. – за пръв път след 1942 г. – се връща в България за погребението на майка си, която до последно живее в нищета с подаянията на приятели и роднини, понеже не му разрешават да й изпраща пари.

Разправят, че когато Людмила Живкова простичко го пита: „Кога ще се върнете в България?“, той също така простичко й отговаря: „Питайте баща си!“

При дългоочакваното си завръщане на родна земя великият певец се вижда за пръв път след толкова време и с голямата си любов от младежките години – Пенка Касабова.

Вперил в нея топъл и нежен поглед, й казва:

Пенка, искам да падна пред теб на колене и да поискам прошка. Ти имаш специално място в сърцето ми – там никой никога не може да влезе!

Тя разплакана шепти:

Ти надмина очакванията ми…

А при последната им среща, седнал на шкафчето за обувки в апартамента й, великият бас ще й признае:

Пенка, чедо мое! Ти си кръвта ми! Нас само смъртта ще ни раздели!

Така и става, те остават влюбени до последния си час…

За тези срещи научаваме от книгата на Касабова „Любов и талант“, която излезе в края на 2012 г., 11 години след смъртта й. Преди да си отиде от този свят, тя завещава на племенницата си Леда Милева да я публикува „в подходящо време“, след смъртта на Франка, съпругата на Борис Христов.

Пенка Касабова е сестра на убития през 1925 г. поет Гео Милев и е първата българка с висше образование по предучилищна педагогика, бакалавър от колежа „Еванстън“ в Чикаго. По времето, когато се запознава с Борис Христов, ръководи Института за детски учителки, а той е студент по право в Софийския университет и от 1930 г. започва да пее в хор „Гусла“ и в хора на катедралата „Св. Александър Невски“.

За пръв път двамата се виждат на 30 септември 1937 г. на именния ден на техен приятел. Изповедта на Пенка Касабова за случката звучи така:

Още отвън се чуваше хубаво мъжко пеене с акомпанимент на акордеон. Моят приятел Любен ме представи, а на мен каза: „Всички сме от хор „Гусла“. “ Погледът ми се прикова в един висок, хубав млад мъж с цигара в ръка. И досега не мога да си обясня как и защо толкова силно ме привлече той, та дори си казах: „Ако този мъж ме поиска, веднага бих се омъжила за него.“ Сякаш пръст Божи ми го посочи.

Тогава тя е 36-годишна – 13 години по-голяма от него, но любовта им пламва отведнъж и двамата много скоро разбират, че не могат един без друг.

Борис Христов и Пенка Касабова

Леда Милева:

Тъй като по онова време бях студентка в Института за детски учителки, ръководен от моята леля Пенка, отбивайки се при нея почти всеки ден, често сварвах Борис, който я чакаше търпеливо в стаята й, подпрял глава, замислен, а понякога съм го виждала и да бърше сълзите си. Винаги сядаше на едно и също кресло, което не след дълго започнахме да наричаме „креслото на Борко“.

Пенка Касабова:

Той имаше такива дълбоки емоции, само съм виждала брат ми Гео с такива емоции. Брат ми, кога нещо преживяваше, ми то очите му просто изхвръкваха, забравя се, забравя се… И той така – имаше моменти, когато се забравяше… Той е необикновен, от друг вид хора, не можем да го измерим с някакъв наш мерник. Ако нямаш искрицата Божия, нищо не става. А той я имаше. Имахме един приятел, беше донесъл един грамофон с плочи на Шаляпин. Нея вечер Борис не дойде – като никога! На другия ден на обяд, като дойде, му разправям как сме прекарали и отворих грамофона… И като почна да свири… Тогава усетих, че Борис е много голям. Свирил ги е, докато изтрил всичките иглички. Нито обядвал, нито нищо. Стоял да ме чака до 5 часа и да слуша. Тогава толкоз ясно ми стана, че той ще стане голям, че му викам: „Ти ще си вторият Шаляпин, това да знаеш…“ Той имаше нужда от такива насърчения.

И понеже е тънък психолог, който знае как да използва педагогическите си методи и умения, Касабова започва да влияе върху развитието на неговия талант и характер. Води го по изложби, препоръчва му художествена литература, запознава го с прекрасните образци на театъра. И изиграва ролята на живота си, като успява да убеди своя Борко, че „на сцената той не е Борис Христов, той е Борис Годунов – Царят!

От книгата на Касабова научаваме, че голямата крачка към световната оперна сцена на българския Шаляпин е на… един молебен за Богоявление през 1942 г. Когато ритуалът свършва, цар Борис III кани в двореца всички, участвали в него, включително певците от хора на храма „Св. Александър Невски“. Сред тях е и Борис Христов. След почерпката царят пожелава хористите да изпеят няколко песни и Борис пее баладата за хан Крум Страшни. Цар Борис III се приближава до него:

Браво, младежо, с лекота махнахте главата на Никифор! Кога да ви чуем в операта?

Борис отговаря:

Ваше Величество, аз съм съдия в Пазарджик.

Царят замълчава, но миг след това казва:

Съдиите са хубаво нещо, но у нас са повече от достатъчно. Виж, големите певци са рядкост! Тръгвате за Италия.

Още на другия ден царят поръчва на Министерството на просветата да отпусне стипендия на талантливия младеж, за да следва в Италия.

Първата мисъл, която минава през главата на Борис, е, дали Пенка няма да го зареже. „Не, Борко, не! Ще ти пиша и от разстояние пак ще сме заедно„, успокоява го тя. И преди да тръгне, му подарява златно кръстче с думите:

Да ти напомня за моята вяра в твоя успех.

Певецът не го сваля до края на дните си през юни 1993 г.

Истината е, че още в началото на тяхната връзка Пенка Касабова си дава сметка, че любовта им е обречена. Притеснява се от разликата в годините и се опитва да го убеди, че заслужава момиче на неговата възраст, което да е до него и да го подкрепя. Кара го да се огледа и да избере една от всичките красавици, които се навъртат наоколо. Борис мълчи и не разбира защо тя се опитва да прекрати връзката им. Слуша я до момента, в който стигат входната врата на дома й. Тогава я моли да се качи за малко горе. Предлогът е, че е много изморен. Тя се съгласява, но с уговорката, че ще е само за кратко. Когато влизат в стаята на Пенка, Борис веднага ляга на леглото, а тя придърпва стол и сяда точно срещу него. Той е разочарован. Пита я няма ли да седне по-близо. Младата жена приближава, а той като че ли това е чакал. Прегръща я силно и страстно започва да я целува. Всичко става толкова естествено и красиво, че от този момент нататък тя вече изцяло му принадлежи. Но пътищата им постоянно се събират и разделят.

През май 1943 г. Борис Христов заминава за Рим.

Касабова е жената ангел пазител на бъдещия велик бас в първите месеци и години от обучението му в Рим, съпроводено с много съмнения и разочарования. Тя постоянно му вдъхва кураж, изгражда неговото самочувствие с такт и опитността на педагога, със сърцето на любеща жена.

Не е за вярване, но в началото на кариерата си Борис Христов се проваля на конкурс във виенската Щатсопер. В музикалната академия „Санта Чечилия“, където по настояване на цар Борис III е изпратен да учи, с обучението му се заема легендарният проф. Рикардо Страчари, който е убеден, че гласът на българина е баритон. И наистина високите тонове се получават изумително лесно и чисто, но младият певец чувства, че е бас, и на тази основа става първото спречкване между двамата. „Маестро, баритоновите партии ме изморяват. Наистина най-добре се чувствам в централния басов регистър„, категоричен е нашенецът. 

Накрая Страчари отстъпва. Междувременно обаче в Италия, след падането на фашизма, започва гражданска война, а в България умира цар Борис III и Христов е принуден да се върне в родината си, тъй като стипендията му е спряна.

Именно тогава решава да замине да продължи образованието си в Залцбург. И пак тогава, в началото на 1944-та, се явява на прослушване за виенската Шатсопер, но е отхвърлен от новия директор – големия немски диригент Карл Бьом, същия, който само след няколко години ще стане негов почитател. В Залцбург Христов се спасява по чудо, след като бомба пада върху пансиона, в който живее. Но го сполетява друго нещастие: Гестапо го изпраща в лагер, тъй като отказва да се включи в сформирания от нацистите български доброволчески корпус за участие във войната. 

Слава богу, че това е само трудов лагер – работниците вършат тежка работа, режимът е строг, но в никакъв случай не може да се сравнява с ужасите на нацистките лагери, в които загиват милиони. Когато през май 1945 г. в лагера влиза френски експедиционен корпус, френски полковник решава съдбата му. Той поръчва няколко концерта за съюзническите войски, в които Борис Христов е звездата. А когато всички концлагеристи трябва да се завърнат по родните си места, го отвежда в Италия. Там българинът отново намира своя учител Страчари. Но понеже няма пари и за хляб, Маестрото се съгласява да продължи обучението му безплатно.

Всичките тези съдбовни обрати в биографията му Пенка Касабова следи отдалеч с тревогата на влюбена жена. В началото на тяхната раздяла те непрекъснато си пишат писма, част от които можете да прочетете в книгата на Касабова „Любов и талант“. Общият обем на писмата е над 500 машинописни страници! Но между двамата влюбени първо застава войната, а след това и Желязната завеса. По едно време тя решава да замине при него /казват – с булчинска рокля в куфара/, но на летище София милиционерите я спират и не й позволяват да пътува. После я викат в Държавна сигурност и й заявяват, че няма проблем да я пуснат да замине при любимия си в Италия, ако се съгласи да работи за службите. „Не, – казва тя, – доносник не мога да бъда!

Следващата решителна крачка, която прави, е да разреди кореспонденцията си с Борис Христов, водена единствено от желанието „да разчисти пътя му за нов личен живот, осеян с нова любов и ново щастие„. Това са нейни думи, които тя записва в дневника си. Затова, когато научава, че любимият й Борко се е оженил за италианката Франка де Рензис, тя не се сърди, напротив – радва се, че той няма да бъде сам и че ще има кой да го подкрепя в живота.

Франка – дъщеря на известен музикален критик, се запознава с Борис Христов на обяд в приятелско семейство. Тя е дама с висока музикална култура и вкус и веднага оценява качествата му, ходи на всичките му концерти, урежда му прослушвания. Близките й също го приемат сърдечно. Следва годеж, а на 15 май 1949 г. двамата се венчават в Капела Етиопе във Ватиканските градини.

Борис Христов и Франка де Рензис, 1960

Цели 44 години Франка е неговият помощник и неизменен съветник по време на цялата му блестяща кариера. Двамата обаче преживяват голяма трагедия. През лятото на 1956-та, когато Христов дебютира в най-известния южноамерикански театър „Колон“ в Буенос Айрес с две от коронните си роли – Борис Годунов и Мефистофел, бременната Франка отново е с него. Но на една репетиция тя припада, а като идва на себе си, отива в болницата сама, за да не прекъсва репетицията. Лекарите са категорични: налага се спешна операция, за да спасят живота й. Когато певецът пристига, всичко вече е свършило – жена му е добре, но е загубила рожбата си.

Повече не могат да имат деца. В края на 1964-та следва още една лична драма – легендарният бас получава тежък мозъчен кръвоизлив. Изключително сложната операция продължава 18 часа с малки шансове за успех и без особени надежди за възстановяване след това. Но Борис Христов оцелява и само след няколко години превзема отново световните сцени. 

Освен Болшой театър. През 1969 г. е поканен там да пее в „Борис Годунов“ и той приема поканата, заминава за Москва, но точно преди спектакъла се качва на самолета и се връща в Италия. Какво се случва? В Москва той е поканен от световноизвестния диригент Генадий Рождественски. Заради него Христов приема и си носи дрехата на Борис Годунов, която тежи 17 килограма и е направена специално за него в Миланската Скала. Но когато на генералната репетиция в Болшой театър излиза на сцената, вижда, че на диригентския пулт не е Рождественски, а един млад диригент! Пита: „Къде е Генадий Рождественски?“ – „Ами…той нещо е зает…“ Тогава Борис Христов, който има да себе си доверен човек, му разпорежда да прибере мантията и шапката на Борис Годунов и двамата тихичко, през задния вход на Болшой театър се изнизват. Заминава си и проваля спектакъла!

Другата версия е, че в Москва го посрещат с почести, с чайки и мерседеси. Начело на делегацията е министърът на културата на СССР, фамозната Екатерина Фурцева. Цялата страна говори за спектакъла. На генералната репетиция салонът е препълнен, зад кулисите също. Възторгът е неописуем, а диригентът Генадий Рождественски на висок глас заявява:

Появился настоящий царь всей России!

Като капак майка му, именитата певица Наталия Петровна, се качва на сцената, коленичи пред царя Борис и му подарява покривка за клавиатура с надпис „Достиг я висшей власти…“ А после? После няма премиера! Затварят театъра временно, а диригентът получава „лек удар“. Борис си заминава като цар – плаща неустойката, а в самолета не хапва и не пийва нищо. Западният печат гърми. В Русия и в България – нито дума…

През същата тази 1969 г. Христов си има неприятности и с операта в Скопие. Получава писмо от млад композитор, някой си Македонски, който му съобщава, че е написал историческа опера със сюжет из живота на цар Самуил, и го кани да изпълни главната басова партия. Следват щедри обещания за хонорари и грамофонни записи. В отделен плик са приложени нотите и либретото на операта.

Още като прочита началото на произведението, където българският цар е представен като „македонски княз“, великият бас захвърля всичко и написва остро писмо отговор на самонадеяния младок:

Г-н Македонски,

Получих програмата за вашия „Цар Самуил“ за скопската сцена. Защо ми я изпратихте обаче, не можах да разбера, като Вие отдавна знаете моето мнение, което е и мнение на всеки българин.

Тягостно впечатление ми направи предговорът на Д. Ташковски, който е пълен с нелепи съждения и изопачаване на исторически истини, които не могат да не направят впечатление дори на невежи хора. 

Вие знаете, че моят род произхожда от този край на България, в който Вие живеете и който се нарича Македония, която е била и ще бъде център на най-здравия български национален дух, така както цар Самуил е бил и ще остане в световната история ЦАР БОЛГАРСКИЙ!

Желая Вам и на Вашето семейство Честита Нова година.

12 януари 1969. Борис Христов.

А в писмо до свой съученик от детинството се заканва да извие врата на тези двама български юроди, Македонски и Ташковски, да им изтегли ушите и да ги изпрати по дяволите с един мощен и свещен ритник!

Жестоко се лъжете, ако мислите, че кариерата на Борис Христов е като някаква фантастична приказка, само бурни аплодисменти и овации. През целия си живот и той като всеки човек си има и безброй завистници и врагове, които се опитват да го омаловажат и смажат. За щастие има невероятно силен, български характер.

В писмо до Пенка Касабова от Германия през зимата на 1944 г. той пише:

В Дрезден преживях първото си разочарование. Попаднах в ръцете на един импресарио – мошеник, и така ме ядоса, че в навечерието отказах да пея. Добре направих. Така му се озъбих, че за малко и бой щеше да яде. Не ми сложил името на поканите. Защото не се съгласих с желанието му да измени името ми на Christoff /звучало като италианско/. Добре че така направих. Да видиш как за половин час се правят програми с пишеща машина и как се лепи афиш на вратата…

Касабова разказва, че и в следващите години има подобни опити, като в Сан Франциско вече световноизвестният певец категорично отказва да излезе на сцената, ако не сменят афиша, на който пише, че е югославянин.

През 1949 г. в Ковънт Гардън Христов има първия си сблъсък с режисьор, и то не кой да е, а големият Питър Брук. Ръководен от своите модернистични схващания, англичанинът внася промени в „Борис Годунов“, които съсипват и поезията на Пушкин, и музиката на Мусоргски. На генералната репетиция Борис Христов напуска театъра и се връща едва тогава, когато режисьорът се отказва от своите приумици. Ковънт Гардън отстъпва и „Борис Годунов“ се представя така, както го разбира големият певец, който при това пее ролята си на руски език. Фантастичен успех!

През януари 1955 г. на премиерата на „Медея“ от Керубини в Римската опера се случва нещо невероятно. По време на прочутата прочувствена молитва на цар Креон, изпята чудесно от Борис Христов, около 500 души започват да викат и да го освиркват. В същото време останалата част от публиката крещи „Браво“ и „Бис“. Стига се до бой. И тъй като в салона присъства елитът на Италия начело с премиера и президента, моментално пристига полиция и прибира най-разпалените побойници от ложите. Още на място се изяснява, че 500-те клакьори срещу българина са наети от милионера Менегини, съпруг на гъркинята Мария Калас, която изпълнява в спектакъла коронната си роля. Оказва се, че тя и Борис Христов жестоко са се изпокарали още по време на репетициите и сега е решила да го провали. На другия ден обаче критиците въздигат до небесата Борис Христов като велик певец и артист, а Мария Калас наричат луда. 

Борис Христов и Мария Калас

Амбицията на Калас и нейната отмъстителност са пословични! И до днес в оперните среди се разказва аз нейния двубой с Рената Тебалди коя да бъде прима на Ла Скала. Стига се дотам, че същият този Менегини, съпругът й, изкупува всички екземпляри от току-що излязла плоча на Тебалди и ги изхвърля в реката. А по време на премиерата на „Норма“ в началото на 50-те години на миналия век нетърпящата по-добри от нея Мария Калас издрасква с нокти Марио дел Монако, понеже е по-гласовит от нея. Дни преди това, на генералната репетиция, тя разпорежда на диригента сцената да бъде изнесена с няколко метра напред защото гласът й не се чувал добре. На премиерата обаче въпреки това Марио дел Монако я надпява. Калас едва изчаква да падне завесата и се нахвърля върху него с обидни думи и с нокти. 

Когато му предлагат да пее Креон, Борис Христов вижда, че ролята е орязана най-малко с една трета, и отказва да участва. Премахват съкращенията и той приема, но пък Калас на свой ред започва да се цупи, че сега Креон е станал централен герой. В крайна сметка шефовете на операта успяват да ги помирят, но жестоко се лъжат – това е само затишие пред буря! По време на репетициите гъркинята се опитва да нарежда кой как и къде да застане на сцената, за да не й пречи. Христов обаче няма никакво намерение да й отстъпва. „Царят съм аз и съм си у дома. Ще стоя където реша и ще правя каквото си искам!“ – прогърмява мощният му бас и тя се свива уплашено, но вече крои план как да му отмъсти на премиерата. След опита клакьорите да го провалят, след боя и нахлуването на полицията, в края на второ действие Калас тръгва към сцената, за да се поклони сама. 

Борис Христов й препречва пътя: „Или всички излизаме заедно, или никой не излиза!“ Въпреки бурните аплодисменти никой не излиза на сцената. Питат театралния директор Сампаоли как ще свърши всичко . Той отвърща: „О, нищо сериозно. Балканска история, продължение на гръцко-българската война. Ще се понабият и ще продължим.

Калас и Христов приключват предварително заявените спектакли и никога повече не пеят заедно. Великият бас има врагове в лицето и на други известни оперни певци. В Ла Скала той се сбива с големия Франко Корели. Повод за боя става обида от страна на италианеца на национална тема – употребява думата „българин“ презрително. Двамата са отстранени за известно време от театъра.

През октомври 1976-та Борис Христов осъществи голямата си мечта да запише български и руски църковни песнопения в храм-паметника „Св. Александър Невски“ в София, сред които и „Многая лета“. Разправят, че всяка вечер, когато пристига да направи поредния запис, върху малката катедричка с ноти намира една червена роза. Взема розата, помирисва я и с широка усмивка отравя благодарност към този „неизвестен“ почитател.

Въпреки големите огорчения, които получава в родината си, с великодушието на наистина велик човек той прости на враговете си и подари на България къщата си в Рим за певческа академия. Именно там на 22 юни 1986 г. приключи кариерата си с концерт.

Почина в Рим на 28 юни 1993 г., но тялото му бе пренесено за поклонение в софийската катедрала „Св. Александър Невски“. Но на режисираното от властите погребение тленните му останки бяха оградени с кордон и въжета и на многохилядния народ не бе позволено дори мъртъв да му се поклони отблизо.

Пенка Касабова си отиде от този свят осем години след него, на 2 декември 2001 г. Близките й разказват, че до сетния си дъх, вече столетница, тя всяка седмица пращала по една червена роза на гроба на любимия си…

Из „Големите любови на българските артисти, музиканти и художници“, Венелин Митев

Вижте още: ЦЕЛИЯТ СВЯТ НОСИ НА РЪЦЕ ТОДОР МАЗАРОВ, НО БЪЛГАРИЯ НЕ ГО ПРИЗНАВА