Щастливи са невежите и простите хора. За тях всичко в природата е ясно устроено. Разбират всичко, що виждат, по простата причина, че то съществува. И наистина не са ли те по-разумни от мечтателите, които стигат дотам, че се съмняват в собствената си мисъл? Умира някой приятел. Тъй като смятат, че разбират смъртта, те не притурят към тъгата от загубата и жестокото терзание, че не могат да си обяснят едно толкова естествено събитие. Живял е, вече не живее; говорил ми е, умът му е разбирал моя – това вече го няма. А този гроб? Почива ли той в гроба, студен като самата яма? Блуждае ли душата му около неговия паметник? И когато мисля за него, тя ли разтърсва паметта ми? Навикът свежда всички ни до равнището на обикновените хора. Когато следата избледнее – той е мъртъв и толкова тази мисъл не ни измъчва. Учените и мислителите, които изглежда, са много по-изостанали от невежата, защото онова, което би могло да им послужи за доказателство, дори не е доказано за тях. Аз съм човек. Какво значи това „аз“? Какво е това – човек? Те прекарват едната половина от живота си да разчепкват къс по къс, да проверяват всичко, което вече е открито, а другата – за да полагат основите на сграда, която никога не израства над земята.

Автопортрет

Нито блестящите обещания на най-добрите ти приятели, нито предложенията за услуги на силни на деня, нито интересът, който някой достоен човек проявява към теб, не бива да те накарат да вярваш, че има нещо реално в приказките им, искам да кажа, в резултатите от тях; защото много от обещаващите имат добри намерения, докато ти говорят, подобно на лъжехрабците или на хората, дето се горещят като жени, и всичката им разпаленост порядъчно се изпарява, щом наближи времето за действие. Ти от своя страна внимавай как приемаш хората и най-вече не проявявай смешна отзивчивост, плод на моментно настроение.

Една от илюстрациите на Дьолакроа на Гьотевия Фауст

Колко слаб, уязвим и открит от всички страни за изненади се чувствам, когато попадна сред хора, които не говорят наслуки и винаги са готови да подкрепят думите си с действия! … Но има ли въобще такива и не са ли ме вземали често и мен за твърд човек? Маската е всичко. Трябва да призная, че се страхувам от тях – а има ли нещо по-позорно от това, да се страхуваш? И най-твърдият по природа човек е страхливец, когато мислите му са неустановени: а самообладанието, първата негова защита, идва само тогава, когато изненадата няма достъп до душата, предвидила всичко отнапред. Зная, че за това е нужна огромна решимост, но като постоянстваш, изминаваш от само себе си голяма част от пътя.

„Хамлет и Хорацио на гробището“

Твърде често се упрекваме, че сме се променили; всъщност променят се нещата около нас. Какво по-печално от това? Имам двама, трима, четирима приятели – и какво? Принуден съм да бъда различен човек с всеки от тях или по-скоро да показвам на всеки лицето, което той разбира. Една от най-големите беди е, че не можеш никога да бъдеш изцяло опознат и разбран от един и същ човек. И когато мисля за това, струва ми се, че то е най-голямата мъка на живота – неизбежната самота, на която е обречено сърцето. Съпруга по твой ръст е най-голямото благо. Бих предпочел тя да ме превъзхожда във всяко отношение, отколкото обратното.

Това, което измъчва душата ми, е самотата. Колкото повече тя се раздава на приятели, на всекидневни привички и удоволствия, толкова повече ми се струва, че бяга от мен и се крие в своята крепост. Поетът, който живее в самота, но и много твори, се радва на съкровищата, които носим в гърдите си, но които ни се изплъзват, когато се раздаваме на другите. Отдадеш ли се всецяло на душата си, тя напълно ти се разкрива и тогава тя, капризната, ти позволява да вкусиш от най-голямото щастие – щастието да изразяваш душата си по хиляди начини, да я споделяш с другите, да се самоопознаваш, да се изобразяваш непрекъснато в творбите си. Не говоря за посредствените хора – но каква е тази жажда не само да пишеш, но и непременно да те печатат? Освен удовлетворението от похвалите това е потребността да се разкриеш на всички души, които могат да разберат твоята, и понякога всички души намират себе си в твоята живопис. Какво значи дори одобрението на приятелите? Чисто и просто, че те разбират, а какво значение има това за теб? Но да живееш в съзнанието на другите – ето какво опиянява. Какво толкова лошо има в това? – си казвам. Ти можеш да прибавиш още една душа към тия, които виждат природата по свой начин. Това, което са рисували всички тия души, е ново благодарение на тях, а ти ще ги изобразиш самите тях по новому! Рисувайки нещата, те са изобразили душата си, и твоята душа също иска своя ред. Защо да се бунтуваш срещу този порядък? Нима това нейно искане е по-смешно от желанието за сън, което обзема всички членове на тялото ти, когато са уморени, и цялата ти физическа природа? Ако не са сторили достатъчно за тебе, те не са сторили достатъчно и за другите. Дори тези, които смятат, че всичко вече е казано и открито, ще те приветстват като нещо ново и после ще затръшнат вратата подир теб. И пак ще говорят, че всичко е било вече казано. Както човек в немощната си старост вярва, че цялата природа се разпада, така и низшите духом, като няма какво да прибавят вече към казаното, си мислят, че природата е дала само на неколцина, и то в началото, да кажат нещо ново и поразително. А това, което са имали да кажат на времето си тия безсмъртни умове, е поразявало и очите на техните съвременници и все пак малцина са пожелали да сграбчат новото и са побързали да го овладеят, та да отнемат от потомството прибирането на жътвата.

„Христос в Галилейското море“

Новото е в духа, който твори, не в изобразяваната природа.
Ти, който знаеш, че винаги има нещо ново, покажи го на другите в нещата, които са отминавали с безразличие. Накарай ги да повярват, че никога досега не са чували да се говори за славея и за гледката на необятното море, и за всичко онова, което грубите им органи могат да почувстват едва когато някой друг си даде труд да го почувства вместо тях. И нека езикът не те смущава. Ако работиш над душата си, тя ще намери начин да се изяви. Ще си изкове език, не по-лош от полустишията на тоя и прозата на оня. Природата е заложила в големите умове на бъдещето повече нови мисли за нейните творения, отколкото неща е създала самата тя.

Истинската мъдрост би трябвало да се състои в умението да се наслаждаваме на всичко. А ние се мъчим да разкъсваме и разрушаваме всичко, което е добро само по себе си, па било то илюзия – но благородна. Природата ни дава тоя живот, както се дава играчка на невръстно дете. Искаме да видим как е устроена и я натрошаваме на парчета. В ръцете ни пред глупавите ни очи, отворили се твърде късно, остават само безплодни отломки, частици, от които нищо не може да се сглоби. А доброто е толкова просто! Колко усилия са нужни, за да го унищожим със софизми. И дори всичкото това добро и всичката тази красота да бяха само чудна лакировка, само тънка черупка, помагаща ни да понесем останалото, кой може да отрече, че те съществуват поне като такива? Странни са хората, които не позволяват да се полюбуват на хубава картина само защото гърбът й е дърво, проядено от червеи! Не всичко е добро, но пък всичко не може да бъде лошо или по-скоро тъкмо затова всичко е добро.

„Свободата води народа“

Живея заедно с тялото си – безмълвен спътник, придирчив и неизменен; именно то обуславя онази индивидуалност, която е белег на слабостта на нашата раса. Душата ми има криле, но жестокият тъмничар е суров. Той знае, че ако тя е свободна, то е за да робува, но слаба каквато е, тя се забравя в затвора си и твърде рядко съзира синевата на небесното си отечество. О, тъжна участ! Да жадувам безспирно за своето освобождение, аз, който съм дух, вложен в жалък пръстен съд! Ти изразходваш силите си само за да се измъчваш в него по хиляди начини.

Струва ми се, че може би тъкмо физическото устройство променя душата: тя е по-универсална – минава през мозъка като през валец, който я кове и обработва по мярката на жалката ни физическа природа. Но каква непоносима тежест е този жив труп! Вместо да се устреми към предмета на своите въжделения, които не може да утоли, нито дори да определи, тя прекарва светкавичното мигновение на живота, за да търпи нелепостите, към които я тласка нейният тиран. Небето безспорно си е направило лоша шега, като ние е позволило да наблюдаваме зрелището на света през тоя смешен прозорец: неговото криво и мътно стъкло изопачава повече или по-малко, но винаги в една посока, всички съждения на духа, чиято естествена почтеност то покварява и затова той най-често ражда ужасни плодове! Готов съм наистина да повярвам във всички тия ваши влияния и тия гърбици, но това винаги ще ме покрусява. Та какво представляват душата и умът, когато са разединени? Удоволствието да дават наименования и да класифицират е пагубно за учените. Те винаги отиват твърде далеч и се провалят в очите на здравомислещите равнодушни, за които природата е непроницаемо було. Зная, че нещата трябва да се назовават с имена, за да можем да се разбираме едни други; но от този момент нататък те се обособяват, въпреки че не са постоянни величини.

„Добрият самарянин“

Имаш ли средства, не изпитваш удоволствие от това; когато ги нямаш, лишаваш се от радостите, които дават те. Но докато въображението е моето терзание и моето блаженство, какво значение има дали съм богат или не? Това наистина е грижа, но не най-голямата.

Щом човек се просвети, първото му задължение е да бъде почтен и твърд. Колкото и да се самозаблуждава, има нещо добродетелно у него, което иска подчинение и удовлетворение. Какъв, мислиш, е бил животът на хората, които са се издигнали над тълпата? Непрекъсната борба. Борба с леността, която им е присъща като на простия човек, когато трябва да пише, ако е писател: защото геният му иска от него да се изяви и той му се подчинява не само от суетно тщеславие, а от съзнателност. Нека мълчат тия, които работят студено и безстрастно: та знаят ли те какво е да работиш под напора на вдъхновението? Какъв страх, какъв ужас е да разбудиш дремещия лъв, чийто рев разтърсва цялото ти същество! Но да се върнем на мисълта си – бъди твърд, прост и правдив, ето задачата на всеки миг и това винаги е от полза.

Не е особено достойнство да си правдив, когато си такъв по природа или, по-скоро, когато не можеш да бъдеш друг: то е дар като да си поет или музикант; но се иска смелост, за да бъдеш правдив, след като си размислил, освен ако не е своего рода гордост. Така е с човека, който си казва: „А съм грозен“ и повтаря на другите: „Аз съм грозен“, за да не помислят, че са открили това едновременно с него.

из „Дневникът на Йожен Дьолакроа“

Вижте още: Щастието е ангел със сурово и тъжно лице – АМЕДЕО МОДИЛИЯНИ