Йосиф Бродски казва, че поезията не е за елита, а за тираджиите и сервитьорките и упорито, въпреки неразбирането оставял малки сборници с поезия в невзрачните американски мотели, където обикновено ги поставяли в един шкаф с Библията. Библията оставала незабележима, но стиховете ги крадяли… Днес за това служат социалните мрежи – всеки, който желае, може да ни остави поезията си, а на нас остава да решим какво да правим с нея…

Думите МИ, издадена през 2016 година от издателство „БГ Книга“, платформа „Фабрика за книги“, е първата книга на Ива Спиридонова с лирика и достигна пето място в националния конкурс „Моята любима книга 2016”, раздел „Поезия”.

Творческата й Фейсбук страница носи същото име – „Думите МИ“, там ще намерите още от нейните поетични текстове. Можете да откриете нейни публикации на поезия и критика и в онлайн списанията Нова социална поезия и Нова асоциална поезия.

Моя истина е моето мълчание.
Любов се казва бавната ми смърт.
Умеем да убиваме от разстояние,
в което губим се с илюзия за път.

А вярата ми в искрено желание
е позволено разпятие на кръст.
Умеем да умираме, в съзнание,
че сме не повече от шепа пръст.

Надеждата ми е дочуто обещание,
което спазваме единствено насън.
Умеем да се лъжем, че призвание
е да живеем със венците си от трън.

Мой ад е неизречено признание –
убивам обич, неизправена на съд.
Умеем да си даваме страдание,
не можем да обичаме до смърт.

мелодия е твоят дъх
възкръсва
и тук си
в тишината дишаш
тайно
си влязъл в стаята
изпълвам ли
очите ти

гледай ме
как се стичам
и сълзи от лава съм
мокър огън запален
завърнах се
в тялото

гледай го
него само
облякло душата ми
шумно стене
подушило
теб във стаята тук
като хищно
присъствие

гледай ме
как танцувам
а ритъм е пулса ти
и взривявам желая
очите ти
да ме искат
пищят
в слепотата си

просто гледай
ръцете са чуждите
друг ме пише
с устни кожа
ме диша
аз – в твоите

и съм теб
и ме виждаш
всяка клетка – очи
с поглед само
достигаме
края си

мисълта ми няма форма
но диктува извивките
на сърцето ти
––––
обичаш ме без думи –
ще свършиш
в края на реда
като съблечено
и вечно
многоточие

млъкни
и остави
да те напиша
–––––
вземи си всички думи
и ми дай една
в която да се случи
любовта ми
–––––
очите ти познават
скритата ми география
и ти ли си крушенец
из океаните на тялото?

ръцете ти мечтаят
да обиколят света
а погледа си
спускаш
напряко по
оста му

ИНСОМНИЯ

сънят ти нощем
държи ръката ми
неосъзнато

твоята не докосва
съзнателно

събуждаш се
недосънуван
в мене

жив ли си?
––––––––

ПАРАДОКС

Една любов никога
не е достатъчна.
А всъщност знаем –
тя за нас е всичко.
–––––––-

ТИ

невъзможният избор
да дишам
без въздуха

фото: ©Pavel Tereshkovets, ©Dana Borbely, ©Alyssa Watson

Вижте още:

Часовник на случайности