Лудвиг ван Бетховен възкликва за Бах:

Не поток, а море!

Може би тези думи най-добре отразяват дълбочината и мащабността на неговото творчество. Йохан Себастиан Бах е признат за един от най-великите гении в световната музикална история. Представител е на немската музикална школа и музикалното изкуство в периода и стила барок.

До днес са оцелели и каталогизирани над 1000 негови произведения, а друга, навярно по-малка част е изгубена. Приживе е почитан най-вече като виртуозен изпълнител на орган и клавесин. В творчеството му са представени всички значими тогавашни жанрове освен операта и е признат майстор на полифонията.

Всички налични данни сочат, че в обикновения живот Бах е приветлив и скромен човек. Въпреки това не могат да бъдат пренебрегнати раздразнителността му или това, че понякога късно се сеща за своето право и прави от някоя дреболия голяма история. Баховата справедливост, безпристрастност и обективност са известни. Така например, когато някоя енория плаща твърде малко за строеж на някой орган, Бах се застъпва да се доплати на майстора. Или когато трябва да оцени майсторството на други, дори когато не е в добри отношения с тях, той го прави почтено. Бах винаги запазва достойнството си, дори когато се обръща с молби до крале, въпреки почтителният тон, характерен за епохата.

На въпроса, как се стига толкова далеч в изкуството, Бах отговаря:

Трябваше да бъда прилежен; който е така прилежен, ще може да стигне също така далеч.

Самият той не прави нищо за популяризиране и запазване на своите кантати и пасиони. Не е негова заслугата, че те са стигнали до нас. Но именно това прави творчеството му безподобно и изпълнено с възвишеност, тъй като то не е създадено от стремеж тогавашният вкус да го признае. Самият Бах не осъзнава величието и превъзходството на творбите си. Той най-вероятно не е можел и да мечтае или предполага, че в бъдеще ще стане символ на музиката на своята епоха.

За щастие до нас освен музиката му, е достигнала и интригуващата му поезия:

ПОУЧИТЕЛНИТЕ МИСЛИ НА ЕДИН ПУШАЧ НА ЛУЛА

Когато вечер за разтуха
припалвам своята лула
и мисля си, докато духам
дима във сладостна мъгла,
как таз лула и аз, умника,
сме просто лика и прилика.

Тя също като мен е с тяло,
направено от земна пръст;
аз в пръст ще свържа край с начало,
тя счупи ли се, слага кръст
на своя път тук, на земята –
така и аз си знам съдбата.

Тя чисто бяла засега е,
не е опушена глечта.
Е, щом животът пожелае
и аз ще легна бял в смъртта,
но черен под пръстта ще стана,
както лулата от катрана.

Ако посгреем се с лулата,
хабим от дните си сами –
димът отлита в небесата,
а долу пепелта дими.
Тъй всяка слава отминава
и тялото на пепел става.

А случва се и да пропуснеш
да я затвориш със капаче
и в пламъка й пръст да мушнеш,
и после да ти се доплаче,
но ако пръст в лула тъй страда,
какъв ли огън грее в ада?

Припалвам често и в наслада
дима подръпвам час след час,
поддържам малката си клада
и в мисли се унасям аз.
Тъй вкъщи, по море и суша
аз славя Бога и си пуша.

Бах, през погледа на Roman Jones

Вижте още: ЗА ВАГНЕР КАТО ПСИХОЛОГ БИ МОГЛО ДА СЕ НАПИШЕ ЦЯЛА КНИГА – ТОМАС МАН

ДЕЙВИД ГАРЕТ: ДА СЕ ЧУВСТВАШ САМОТЕН Е ЕДНО ОТ НАЙ-ПРЕКРАСНИТЕ НЕЩА