– Да се върнеш към нещо, чедо, първо трябва да го напуснеш. Да се отречеш от него. Триста пъти да го отречеш! И пак да ти е малко. Да го изстрадаш, за да го изпееш, да го заровиш, за да го живееш. Инак не мож го позна. Ни него, ни света, де ти носи. Откак свят светува и, по-отдалеко даже, тъй е било и тъй ще е.

– Че защо да отричам, че да позная?

– Да мож, Елице, да се удавиш в празното. Че да сетиш що е било като си имала. И мала да ти се види причината за отричането пред силата да държиш щастие в ръце. И да мож да съзнаваш кога си богата и без пари. И да помниш разницата между едното и другото.

– Не сичко, дето отпращаш, мож си върна отпосле. Няма ли да ми тежи пустото?

– Ще тежи, чедо. Чак мож ти се стори гаче те смачква! Ама няма. Ще те научи да търпиш. На сила ще те научи. И отпосле ще си силна да държиш и да не пускаш и кръв от сърце ти да капе!

Тъй е, Елице: човек тряба да загуби, че да се научи да печели. Инак е слаб в имането, га сичко наготово му иде. Сълза не е ли отронил, парче сърце не е ли дал, не умее да цени и да държи!

Една истина не си ли я открекъл, не мож я призна. Не си ли си блъснала главата в стената, не мож зна колко и дали е яка. И с истината е тъй: не я изпиташ на гърба си, не мож речеш “ вярно е “ и “ тъй е! „. Щото не познаваш.

А човек познава га види и едното, и другото. Инак сам себе си лъже и си вярва.

Пък, чедо, каквото изгубиш, не сичко е загуба. Някое даже си е чиста печалба. Ако кое е тъй и кое иначе, кое е важно и кое не, мож узна само с отричане.

Да признаеш отпосле, тряба първо да си отрекла. Да мож научи как да се помолиш за връщане. Не е сякое напускане проклятие. Има и такива благословии.

из „Гласове в тихото“

снимки: ©Красимир Георгиев

Вижте още: Любовта отвсякъде дом си прави щом се е родила в сърцата – ВАЛЕНТИНА ЙОРГОВА