Аз съм. Аз мисля. Аз искам.

Моите ръце… Моят дух… Моето небе… Моята гора… Моята земя…

Какво друго трябва да кажа? Това са думите. Това е отговорът.

Стоя тук на планинското било. Вдигам ръка и разтварям ръце. Това — моето тяло и моят дух, — това е краят на търсенето. Исках да разбера значението на нещата.

Аз съм значението.

Исках да открия основание за съществуването.

Нямам нужда от никакво основание да съществувам, не ми трябва никакво разрешение за това. Аз съм основанието и разрешението.

Моите очи виждат — и те правят земята красива.

Моите уши чуват — и те дават песента си на света.

Моят ум мисли и неговият разсъдък е единственият лъч, който може да намери истината.

Моето желание прави избор и изборът му е единствената повеля, която трябва да следвам.

Бяха ми дадени много думи, много от тях мъдри, някои лъжливи, но само три са свещени:

„АЗ ИСКАМ ТОВА!“

Накъдето и да поема, пътеводната звезда е с мен, пътеводната звезда и магнитът, които сочат пътя. А те сочат само в една посока. Към мен.

Не знам дали тази земя, върху която съм стъпил, е центърът на вселената, или е малка прашинка, изгубена във вечността. Не знам и не ме интересува. Защото знам какво щастие е възможно за мен на земята. И то няма нужда от висша цел, която да го оправдава.

Моето щастие не е средство за постигане на някаква цел. То е цел само по себе си. То е самата цел. Цел на самото себе си.

И аз не съм средство за каквато и да било цел, която другите искат да постигнат. Аз не съм инструмент, който да използват. Не съм слуга на техните нужди. Не съм превръзка за раните им. Не съм жертва пред техните олтари.

Аз съм човек. Чудото, което съм, е мое, да го притежавам и пазя, да го храня и използвам, да коленича пред него!

Аз не се отказвам от съкровищата си, нито ги деля с някого.

Богатството на моя дух не може да се прахосва като медни монети, да се подхвърля на вятъра като подаяние за бедните духом.

Аз браня своите съкровища: моята воля, моята мисъл, моята свобода. А най-голямо съкровище е свободата.

Нито дължа нещо на братята си, нито имам да вземам нещо от тях.

Никого не моля да живее за мен, и аз не живея заради другите.

Не ламтя за ничия душа, нито давам своята на някого.

Не съм нито враг, нито приятел на своите братя, с всеки се държа както заслужава. И за да заслужат моите братя обичта ми, не е достатъчно да са се родили. Никому не давам обичта си без причина, камо ли на първия срещнат, който я поиска. Аз удостоявам хората със своята обич. Но тази чест трябва да се заслужи.

Ще си избирам приятели сред хората, но няма да имам нито роби, нито господари. И ще избирам само онези, които ми харесват, тях ще обичам и уважавам, но нито ще им заповядвам, нито ще им се покорявам.

Ако искаме, ще вървим ръка за ръка, ако не искаме — ще вървим сами. Понеже в храма на своя дух всеки е сам. Нека всеки да пази своят храм недокоснат и неосквернен. И нека да върви ръка за ръка с другите, щом иска, но само извън този свят праг.

Защото думата „Ние“ не бива никога да се изрича, освен ако човек сам не направи този избор, и то след размисъл. Тази дума никога не бива да стои на първо място в душата на човека, понеже така става чудовище, корен на всички злини на земята, причина за измъчването на човек от човека и за неописуеми лъжи.

Думата „Ние“ е като вар, която се посипва върху хората, която се втвърдява като камък и смазва всичко под себе си. Бялото и черното са еднакво изгубени в нейната сивота. Тя е думата, с чиято помощ порочните крадат добродетелта на добрите, с чиято помощ слабите крадат мощта на силните, с чиято помощ глупаците крадат ума на мъдрите.

Какво ще остане от радостта ми, ако всички ръце, дори и нечистите, са в състояние да я докоснат?

Какво ще остане от мъдростта ми, ако дори глупаците са в състояние да ми заповядат?

Какво ще остане от свободата ми, ако всички негодни и немощни се превърнат в мои господари?

Какво ще остане от живота ми, ако трябва само да се кланям, да се покорявам и подчинявам?

Но вече нямам нищо общо с това порочно верую.

Приключих с чудовището „Ние“, думата на робството, на грабежа, бедността, лъжата и срама.

И сега виждам лицето на бог и издигам този бог над земята, този бог, когото хората търсят, от както съществуват, този бог, който ще им даде радост, мир и гордост.

Този бог, тази едничка дума: „Аз“.

Татяна Лолова чете част от антиутопичният разказ на Айн Ранд „Химн“ – първата творба на авторката, в която тя прави ясно разграничение между колективистични ценности за равенство и братство и продуктивните ценности на постиженията и индивидуализма. 

„Химн” е aнтиутопичен разказ за едно напълно колективизирано общество, чиято цел е незабавното унищожаване на човешката индивидуалност и дух.

Книгата излиза на българския книжен пазар през 2010 г., публикувана от издателска къща МаК и издателство Изток-Запад, придружена с аудиодиск с цялото великолепно изпълнение на великата актриса.

превод „Химн“: Милена Попова

редактор: Виктор Иванов

Още от Айн Ранд: Да продадеш Душата си е най-лесното нещо на света