През последните 50 години, възпитателното напляскване се използва все по-рядко. А викането? Почти всеки вика на детето си понякога, дори хората които знаят, че не работи. Викането може би е най-разпространената родителска глупост в днешно време.

Децата на които се вика често, обикновено имат по-ниско самочувствие и са по-податливи на депресивни състояния. Проучване публикувано през 2014 показва, че резултатите от викането са близки до тези от физическото наказание: увеличени нива на тревожност, стрес и депресия, както и зачестяване на проблемите в поведението.

Колко пъти след като сте се навикали на детето си, сте си казвали: ,,Да, това беше добро решение…“?

Така не изглеждате по-авторитетни. Изглеждате извън контрол. Изглеждате слаби. А и ако трябва да сме честни, наистина викате, защото сте слаби. Викането, дори повече от биенето, е реакцията на човек, който не знае какво друго да направи.

В случая не говорим за това да викаш, за да накараш детето да спре преди да пресече улицата. Става дума за викането като възпитание. Викането не е ефективно възпитателно средство и само предразполага детето също да развие викането като навик. Всеки ден викаме на децата си за едно и също нещо, а после им викаме допълнително, защото първоначалното викане не работи. Прибери си дрехите. Ела за вечеря. Не язди кучето. Спри да удряш брат си.

Според Алан Каздин, професор по психология и детска психиатрия в Йейл, само по себе си знанието, че викането е лошо, не помага. Викането не е стратегия, а изпускане на парата.

„Ако целта на родителя е катарзис, да си го изкара и да покаже колко е ядосан, викането е идеалното средство“, казва д-р Кадзин. ,,Ако целта е да промениш нещо в детето или да го накараш да развие добър навик, викането не е начинът“. Има други стратегии, които не включват маниакално крещене.

Много хора смятат позитивността за проява на мързел, все едно позитивните родители не дисциплинират децата си. Но не-викането, за разлика от викането, изисква предварително планиране и дисциплина от страна на родителя.

Д-р Кадзин предлага метода ППП – прецеденти, поведения и последствия. Прецедентът е подготовката – да кажеш на детето си точно какво искаш от него, преди да го поискаш. След това поведението е дефинирано и оформено, моделирано от родителя. Последствието включва израз на одобрение когато поведението е на лице – искрена похвала, съпроводена от съответния одобрителен жест.

Така че вместо да викате на детето си всяка вечер, че обувките му са захвърлени на пода, го помолете от сутринта да си прибере обувките, когато се прибере вечерта. Не забравяйте и вие да си приберете обувките, когато се приберете. И ако детето си прибере обувките или дори само ги сложи по-близо до мястото, където трябва да са, му кажете, че се е справило добре и го прегърнете.

Методът за похвала ППП е много специфична техника. Трябва да сте прочувствени, така че се подгответе да си сложите голяма усмивка на лицето и дори да размахвате ръце във въздуха. След това трябва да кажете с приповдигнат тон точно какво хвалите.

За финал, трябва да докоснете детето и да му направите невербална похвала. Така детето забелязва похвалата и коригира поведението си. Което е и целта. „Искаме да изграждаме навици“, казва д-р Кадзин. „Практиката променя мозъка и в този процес поведението, от което искате да се отървете, всичките тръшканици и караници просто изчезват“.

„Страничният ефект на това е, че така депресията и стресът на родителя също се понижават и семейните отношения се заздравяват“ добавя той.

Ако децата ни се държат по-добре, няма да искаме да им викаме. А ако не им викаме, децата ни ще се държат по-добре.

Красотата е в това, че вместо да реагирате след като детето направи нещо лошо и да ги чакате да объркат нещо, за да се ядосате, имате съзнателен план. Но планирането изисква дисциплина от страна на родителя и е трудно. „Знаем, че хората имат така наречената склонност към негативност“, казва д-р Кадзин. „Техническия термин за това в психологията е „нормално“. То е нещо в мозъка, което в процесът на еволюция ни е направило много чувствителни към негативното в заобикалящата ни среда“.

Викането ни е вродено. То е еволюционен инстинкт за самосъхранение, който се е обърнал срещу тези, които би трябвало да защитава. Трудно е да спрем да викаме, защото така се чувстваме все едно сме спрели да се грижим.

През 60-те, 94% от родителите са използвали физическо наказание. Запитване от 2010 г. разкрива, че числото се е смалило до 22%. Сигурно има много причини за това, включително влиянието на редица възпитатели в сферата детско развитие. Но със сигурност една от тях е, че нуждата да напляскаш детето си се изпарява, когато има по-ефективни начини да промениш поведението му, които не включват насилие. Същото е и с викането: защо го правите? Не е за доброто на детето.

В края на краищата, техниките за възпитание трябва да са ефективни и да ни помагат да преминем през деня докато се опитваме да накараме децата си да направят това и да не правят онова. Похвалата работи. Наказанието не.

Източник: The New York Times

Преводач: Елена Чергиланова

Вижте още: Децата не се раждат нито лоши, нито добри – АСТРИД ЛИНДГРЕН

Деца от всички краища на света с най-ценните си притежания

Как да научим детето да се справя с разочарованията