Виктор Франкъл е роден в Австрия през 1905 година. Израства във Виена – люлката на съвременната психиатрия и мястото, където Зигмунд Фройд и Алфред Адлер получават своето образование и правят великите си открития в света на психоанализата.

Франкъл има особен интерес към психиатрията. Работи в болница, където лекува жени,  след опит за самоубийство. През 1942 година, заедно със семейството си, бива изпратен в концентрационен лагер в Полша. Там губи родителите си, съпругата си, всичките си приятели. Отива в лагера с ръкопис на своя книга, който в последствие бива унищожен. Преживява ужаса на Аушвиц, губи и семейството и творчеството си.

С трудности и лишения успява да пресътвори ръкописа си върху късове хартия, които прилежно пази. През 1945 година е освободен заедно с останалите оцелели. Въпреки целият ужас на лагерите той успява да намери смисъл и цел в съществуването си, да превъзмогне мъченията, като при това им придава особено значение. За това той споделя в биографичната си, световноизвестна книга “Човекът в търсене на смисъл”.

Книгата се състои от две части. Първата описва ежедневието му в лагерите, отчаянието, лишенията, мизерията, мъченията, проблясващите мигове надежда и угасващата искрица живот у близките и непознатите.

Втората част на книгата, макар и кратка, е интродукция за терапията, която е негово дело – а именно логотерапията. Там представя понятия от логотерапията като волята за смисъл, екзистенциалната фрустрация, екзистенциалния вакуум, ноогенната невроза, ноодинамиката, смисълът на живота, любовта и страданието.

Биографичната част от книгата за живота в лагерите на смъртта не блести със зловещи описания и подробности. Нейното значение служи за предистория на описанията на логотерапията като метод за открояване на целите на личността, поставена пред изпитания и избор. На моменти описанията дори звучат като гледани от трето лице, а не лично преживяни. Липсват самосъжалението, болката в най-дълбоките й и разрушителни измерения и най-лошото – предаването на духа. Франкъл описва историята обективно, без да вкарва читателя в лабиринти от лутане кое е справедливо и кое не. Животът в лагерите е по-скоро предизвикателство пред способностите на човешкия дух, макар изправен пред неописуеми жестокости, да открие и запази надеждата за смисъл.

Темата за страданието е засегната почти през цялото протежение на историята. На моменти напомня за жертвоготовността, наложена от религията като път към небесното царство. Но тези моменти са кратки и макар да будят у читателя асоциации със страданията на християните, биват опровергавани с логични заключения.

Смисълът, който влага Виктор Франкъл в страданията, не е този, който се описва в библията. Самият автор дори отрича страданието като причина за намиране на смисъл. То не е задължително условие, за да се преоткрие същността на съществуването. В същото време обаче е добър повод да се достигне до извода, че страданието в крайна сметка не бива да си остане просто страдание, а да му се придаде онази възвишена цел и представа, че след преживяването му ще се разкрият нови хоризонти, духът и психиката, ако са достатъчно здрави и устоят, ще могат с лекота да си припомнят преживяното и да го използват като ценен урок какво е способен да преодолее, изпита и надрасне човешкия дух.

Това, което е от значение, е да се направи най-доброто от всяко конкретно положение.

В миналото нищо не е безвъзвратно загубено, а по-скоро обратното – то е окончателно запазено и натрупано. Със сигурност хората са склонни да виждат само стърнищата на преходността и да пренебрегват и да забравят пълните житници на миналото, където са съхранили реколтата на своя живот: извършените дела, отдадената обич и не на последно място – страданията, през които са преминали с храброст и достойнство.

Това дали си полезен се определя от гледна точка на функционирането в полза на обществото. Но днешното общество се характеризира с ориентация към постиженията и следователно превъзнася хора, които са успели и щастливи. То буквално пренебрегва стойността на онези, които не са такива, и по този начин размива безспорната разлика между това да си ценен в смисъл на достойнство и да си ценен в смисъл на полезност.

Логотерапията на Виктор Франкъл дава една нова представа за вътрешните конфликти, които причиняват напрежение у човека. Той нарича тази невроза, породена от търсенето на смисъл, ноогенна невроза. Не е задължително неврозата да води до болестни състояния или да се счита за неполезна. Ноогенната невроза е неудовлетвореността на личността от мястото, където се намира и желанието, което има за това къде иска да бъде.

Логотерапията не ограничава дейността си до инстинктивните факти в рамките на индивидуалното несъзнавано, но се грижи и за екзистенциалните реалности, каквито са осъществяването на потенциалния смисъл на човешкото съществуване, а също и волята за смисъл.

Логотерапията се отклонява от психоанализата, дотолкова доколкото смята човека за същество, чиято главна грижа се състои по-скоро в постигане на смисъл, отколкото в просто задоволяване и засищане на нагони и инстинкти или в помиряване на конфликтуващите изисквания на То, Аз и СвръхАз, или в адаптация и приспособяване към обществото и околната среда.

Франкъл споменава и за екзистенциалния вакуум или неспособността на човек да знае как да разполага с времето си и колко прав е бил Ерих Фром, че свободата изисква отговорност и всъщност човек не е склонен да я носи на плещите си.

Отегчението причинява и поставя пред психиатрите много повече проблеми отколкото дистреса. Тези проблеми стават все по-сериозни, тъй като напредващата автоматизация вероятно ще доведе до огромно увеличение на неангажираното с работа време на средния работник. За жалост мнозина от тях няма да знаят какво да правят с цялото новопридобито свободно време.

Авторът изтъква и отговорността, която трябва да поемем за действията си. Животът се превръща в едно постоянно движение напред, в което покоят може да означава спокойствие, но може да означава също така и предаване и отказ. Затова и Виктор Франкъл твърди, че човек няма нужда от равновесие, а от постоянно подтикване да не спира да търси смисълът, ако дълго време му убягва и се изплъзва в ежедневието.

Душевното здраве се основава на известно напрежение между вече постигнатото, и онова, което предстои да бъде осъществено, или разликата между онова, което човек е, и онова, което трябва да стане. Това напрежение е присъщо на човешкото същество и при това е необходимо за психическото благополучие.

Смятам за опасен погрешния възглед, че това, от което човек се нуждае на първо място, е равновесие, тоест състояние без напрежение. Това, от което човек наистина се нуждае, не е безметежно състояние, а по-скоро стремеж и борба за смислена цел, свободно избрана задача. Той се нуждае не от снемане на напрежението на всяка цена, а от призоваване на потенциалния смисъл, очакващ да бъде осъществен от него.

автор: Яница Григорова

Вижте още: Никога не сме толкова беззащитни както тогава, когато обичаме – ЗИГМУНД ФРОЙД