Едва ли има човек, който не познава усещането да се чувства виновен. Прилича на дълбоко и някак глухо страдание, съчетано с безсилие от невъзможността да променим ситуацията. Измъчва ни съвестта, за начина, по който сме постъпили тогава.

Извиняваме се, молим за прошка, стараем се да спечелим отново другия, но вътре в нас… нищо не помага. Понякога това е нещо, което сме сторили, а друг път за нещо, което не сме направили. И при двете самообвинението ни може да се превърне в постоянна, разяждаща укор в главата ни.

Добре е преди да продължа, да споделя, че вината може да има и здравословна функция. Ако например сега, докато си четете дойда и ви ритна без причина, а после се почувствам виновна, това ще е здравословната реакция на това, че съм ви наранила без да сте ми направили нищо лошо. В този аспект вината има и ролята на регулатор на човешкото поведение по между ни.

Тук, обаче ще си говорим за един друг вид вина – нездравословната.

За онова постоянно ехо, която не спира да кънти самообвинително в главата ни: „Как можах да се изложа на презентацията?“, „Как можах да не направя нищо, за да се защитя?“, „Как можах да нараня човека, когото обичам?“, „Как може да съм такъв егоист?“, „Как можах да не помисля за другия?“ и др.

Вината е чувство, в което уж рационално знаем, че сме постъпили правилно, а въпреки това необяснимо защо продължаваме се измъчваме и чувстваме като лош човек. А друг път едва след дадена наша постъпка, осъзнаваме, че сме можели да реагираме и по друг начин. В същността си вината е усещането, че сме направили нещо лошо. За разлика от срама, който казва „Аз съм лош.“, вината натрапчиво шепне „Направих нещо лошо.“

Понякога с цялата паника, която може да донесе това усещане.

Често сме осъзнати за вината в нас, тя е толкова интензивно и мъчително чувство, че би било трудно да не я разпознаем. Онова, което често остава скрито обаче е нашия Вътрешния критик. Осъзнаването, че когато изпитваме вина, в нас освен виновен има И обвинител. (А понякога и извън нас.) Това е нашият Вътрешен критик – психична структура, която постоянно ни критикува и обвинява, сравнява (уж, под предлог да ни развива за наше добро) напомняйки ни колко зле сме постъпили: „Как можа?“, „Защо не го предвиди?, „“Как можа да се изложиш така?“, „Не направи нищо!“ и т.н и т.н.

Осъждането е задължителна съставка на вината

Важно е да разпознаем тези две части, защото именно вътрешния критик е този, който осъжда и дори наказва другата част от нас, която и без това страда. Ставаме много жестоки със себе си, а понякога и с другия. Цената, която плащаме за вината е самонаказанието. Когато се чувстваме виновни сме склонни да се самонаказваме и дори самонараняваме.

Понякога дори и несъзнателно – ако ви се случва често да се удряте случайно, да се спъвате, или порязвате в ежедневието си, докато режете салата например – дребни нелепи контузии. Много е възможно това да бъде несъзнателно самонаказание.

И ако това ви се струва малко и не достатъчно към съжалението и разкаянието за онова, което вече изпитваме от постъпката си, като добавим наказването под различните му форми в живота си, картината започва да придобива застрашаващ оттенък…

Важно е да имаме разбиране към причината, която ни е накарала да постъпим по съответния начин, което е много трудно, когато се самообвиняваме. Онова, което стои в дъното на вината е потиснт гняв и усещане за обида. Ето защо, преди да се почувстваме виновни обикновено е имало друго чувство… страх, гняв, обида, агресия. Ако не успеем да го изразим към обекта, за който се отнася, а го преглътнем вътре в нас (ретрофлексия) не след дълго ще започнем да чувстваме вина. Тя е един от начините да изразим пасивна агресия, като нараним себе си, вместо другия.

И последно, да се приближим още малко по-близо… за онези от вас, които имат смелостта да погледнат под пластовете. Нещо, което може да ви се стори на пръв поглед парадоксално и може би шокиращо.

Поне за мен беше такова, когато за пръв път преди време осъзнах дълбоката безплодност на тази емоция в живота ми, заедно разбира се с първоначалната съпротива и неприятно усещане, което тогава породи в мен. Вината е изключително интензивно и болезнено преживяване. Но/и едновременно с това е и празно преживяване…

Защо? Защото е вид „оправдание“ да не правя нищо, тъй като съм зает да се измъчвам.

Цялата енергия на това чувство е насочено към самотата на самосъжалението, под разрушителната форма на самокритикуване. Как, обаче това помага да променя реално ситуацията с другия? (Разбира се, има ситуации, които не можем да променим и все пак имаме избор да променим начина, по който гледаме на тях.)

Изразходената в самообвинение енергия рядко дава плодотворен резултат в бъдеще, главно защото измества фокуса от онова, което действително се случва под усещането за виновност.

С това не искам по никакъв начин да омаловажа нейната дълбочина и интензивност, а да обърна внимание, че посоката й може да бъде използвана към един по-ползотворен и свързващ начин. Ако има нещо по-трудно от страданието, то е да остана в усещането за приемане.

„Съжалявам… и поемам отговорност за онова, което направих.“

„Научих много за себе си от него“.

автор: Даниела Стоянова

източник: psychotherapy.alle.bg

редактор: Лилия Щерева

Вижте още: Уязвимост – трудна за изписване и признаване дума…

Използваме депресията за различни настроения, но какво всъщност представлява тя?

Да се опиташ да опишеш любовта е като да затвориш вятър в клетка