Думите в стиховете на Виолета Христова убеждават не като понятия, не с логическо съдържание, а създават настроение, сякаш словата във въображението й звучат като вълшебна мелодия, от която се раждат.
Не се разочаровам, а прибирам
сърцето си до следващия повод.
Горещо е. Светът не подозира,
че няма за какво да се тревожи.
Тревата ли? О, тя е само разказ –
най-важните неща се случват тихо.
И гърбом се обръща светлината,
ако ми се насълзят очите.
Свещените писания мъдруват
за нишката, която спи дълбоко
и може би дори не съществува
в кълбото със човешките посоки.
Небето!? И какво, че е изгубено –
всъщност е изгубено отдавна.
Нищо по-добро за пеперудите
от сладката прегръдка на хербария.
А опитът е бляскаво усилие
да раздухаш собственото огънче…
Не се разочаровам, а прибирам
сърцето си до следващия повод.
ИЗКУШЕНИЯ
И аз пораснах.
Бог ми е свидетел, зимата ми беше изумителна.
Изтичаше през пръстите ми времето
и наричах враговете си спасители.
Но всеки скок към слънцето изглежда
един напразен опит за надничане…
Знам, че любовта не се поврежда,
ако някой много е обичал.
И сега, докато обяснявам
докъде и колко съм голяма –
ирисът ми странно просветлява,
избледнявам – все едно ме няма…
А пораснах. Бог ми е свидетел!
Все едно за първи път съм цялата
и докосвам с устни върховете
облаците, след това и славата…
Кротко!
И това ще мине.
Дишай!
Вятърът ще разпилее тръните,
остри и неясни като здрача.
Толкова си малък там на дъното,
че напразно плачеш и подскачаш.
ЕУФОРИЯ
Защо пищиш? Звукът не е убежище
и в полунощ ще влезе друга стража.
Страхът настръхва и се свива в себе си,
става само косъмче в пейзажа.
Една плашлива нощна пеперуда
прелита като нощна еуфория
и аз прелитам, но това е друго –
словесното подобие на полет.
Висят и се накланят хоризонтите,
епохата изглежда заплашителна.
Забождам красотата на ревера си
и се оттеглям в друга недействителност.
Там, търпелива като стара циганка,
дояждам превъзходните остатъци
от вчерашните споделени мигове.
А на вратата чука тишината…
Във пясъка потъвам сякаш в себе си,
а тялото ми обитават скитници,
наместват се удобно друговерци…
Но всяка самота е любопитна
единствено към тембъра на ехото.
ЦЕНТРОБЕЖНО
Да съм открила няколко америки,
а да не знам къде са ми обувките!
Човечеството трудно се отделя
от вчерашните речи, от преструвките.
Вървя и подминавам този образ
и всичките му липсващи подобия.
Очите ми разбират, че не може
да се живее само със подробности.
И все се оправдавам пред тълпата:
тълпата е слуга на ежедневното.
Във паяжина нежна ме премята
и ме дели със своето безделие.
Аз имам стъпала и неизбежност
и скъп товар във трюма на сърцето…
Но думите ме движат центробежно
по хлъзгавия ръб на битието.
Не мога и не знам. Не съм насъщна…
Героят в мене вдига прахоляци.
Напразно тръгвам и не се завръщам,
нищожни са ми думите и знаците.
А съска златен пясък под крилата,
интригата неспирно кукурига.
И се тресе страхът ми от очакване
на врагове, които не пристигат.
***
Пожар, след който няма ни пепел, нито огън,
а само разпилени по стръмното очи…
В последно равновесие, преди да отлети
душата се задържа над своите тревоги..
Тресе се от съмнения в остатъци от спомен,
не иска да е тъжна – всъщност е сама.
Забодена на някакъв пирон като възможност,
оглежда се в небето, без чувство за вина…
Вината е подмолна, промъква се внезапно,
довчерашна владетелка в скучаещия ум…
Обичал си така и мразил си обратно…
как – всичко се превърна във страничен шум!
И вчерашният страх е станал тънка пара,
а вчерашният смях се пръсна в светъл дим.
Очите се отварят без да се отварят,
изчезва от устата гласът необходим.
И уж си заминаваш през някаква пролука,
но дълго се разделяш с любимите места.
Покланяш се накрая – животът беше тука.
Финал. Аплодисменти. Завеса. И цветя.
Назидателно може да говори на другите само онзи, който е по-голям. Но, ако наистина си по-голям, няма и да ти хрумне да говориш назидателно.
Всеки е участник в един вселенски оркестър, в който само следването на своята партитура и овладяването на своя духовен инструмент ще доведе до желаната хармония. Но вместо да правим това, ние непрекъснато се вторачваме в чуждите ноти и се сърдим защо арфата не е виолончело, а ударните инструменти не звучат, като цигулка… Защо другите не правят това, което е в нашата глава и не звучат в нашата тоналност…
Животът ти е пълен с всичко, на което отделяш внимание.
Отворете си очите за поезия и ще видите колко поезия има наоколо. Отворете я за футбол и ще видите, че светът е футбол… С всяко нещо е така – човек вижда себе си навсякъде и под една или друга форма.
Радостта и тъгата са просто две лица на едно и също нещо – и двете лица ме вълнуват и ми се струват еднакво значими. На дъното на всяка радост тъмнее една дълбока екзистенциална скръб, а в тъгата винаги спи семето на следващата радост. Ние сами следваме тъгата по петите, поради което и тя не ни изоставя.
Колкото до това, че тъгата може да те изстреля на по-високите етажи на духовността – може би има нещо вярно, защото сякаш само в моменти на дълбока тъга човек истински се обръща навътре, остава насаме и си признава дълбинните правила и причини за движението. В другите случаи просто се рее на крилата на себедоволството.
Искам да кажа – ако сърцето го нямаше, сигурно щях да умирам от други неща…
И поглеждаш през процепа, който се отвори.
Рана го наричат.
Всъщност е ъгълче, където станиолът на илюзията се е прокъсал и отдолу прозира същина.
После отново.
Колебаеш се между мъдрост и смърт, накрая избираш живота си.
Не може толкова великолепно конструиран свят да бръмчи напразно.
Уникално преживяване е порастването. По пътя му има невероятно гледки и няма как човек да не изпадне във възторг от всичките тези възможности.
И по-добре докрай да няма бряг, отколкото реката да изчезне.