Мъжете на тъгата: Геният, Героят и Светецът

Мъжът на тъгата се стреми да се избави от тъгата чрез избавяне от всекидневното. По този път той иска да разруши собствената си тъга чрез промяна на битието изцяло. По това се отличава по принцип от жената на тъгата, която се стреми да преодолее тъгата само чрез изменение на собственото битие.

Може да разграничим три типа мъже на тъгата. Това са Геният, Героят и Светецът. Всичките притежават обща тъга – тъгата по отвъдното. Но всеки един от тях се опитва да излезе зад границите на тази тъга различно.

Геният

Геният е мъж на тъгата, в чието битие волята за вдъхновение доминира над волята за самосъхранение и продължаване на рода, а също над волята за власт и се реализира в културно творчество, което кардинално променя живота на рода.

Геният е мъж на тъгата, склонен към митотворчество. Понеже в мита винаги се разрешават трагични за личността и за рода противоречия. Именно чрез мита Геният може дълбинно да промени родовия живот.

Тъгата в живота на Гения го тласка да се изрази в произведения на културата. Личността му трагично се извисява в тези произведения и също толкова трагично застива.

Геният се различава от таланта по дълбината на тъгата.

Талантът може да се прояви като Учен или Художник. И Ученият, и Художникът са родени от тъгата, но тази тъга отстъпва на тъгата на Гения. Тъгата на таланта е тъга не по отвъдното, а по крайното битие.

Поради това талантът е устремен да се реализира в границите на този свят – в границите на специализацията. Ученият се задоволява с понятийното моделиране на света, което му дава системност, като виждане за скелета на битието. Художникът – с образния израз, който придава на личността подвижност, разгърнатост и хаотичност.

Специализацията не е достатъчна за Гения. Той се стреми към универсализацията, опитва се да съчетае в личността си системността на Учения и подвижността на Художника. Именно такова съчетаване довежда до митотворчеството на Гения, което пребивава в културата, но не се вмества в нея, поради което се стреми да стане метакултура.

Този стремеж е неминуемо трагичен. Понеже Геният се стреми да създава мета култура с езика на културата.

Дълбината на тъгата по отвъдното поражда у Гения отвъдно усилие за самопреодоляване. Но като се преодолява единствено в рамките на културата, Геният страда дълбинно. Това страдание означава устрем зад границите на обективираното творчество и желание да бъдеш нещо повече, отколкото Гений.

Наличието на страдание от затвореността в предметите на културата изпълва творчеството на Гения с неповторима мощ на катарзиса.

Героят

Героят е мъж на тъгата, който се стреми към отвъдното не чрез творене на произведения, а чрез творене на постъпки. Дейността му излиза отвъд границите на културата в живота.

Героят е мъж на тъгата, в чието битие волята за власт побеждава волята за вдъхновение, нещо повече, волята изтласква вдъхновението. Това изтласкване може да доведе до това, че в битието на Героя тъгата е възможно да прерасне в скука и да се сближи със скуката. Поради това Героят е способен да се прероди във Властелин и дори в Демоничен Властелин.

Същността на Героя се корени в способността му да извърши подвиг. Подвигът е постъпка, която непосредствено променя живота на рода в критични ситуации. По правило подвигът означава спасение, защита. Ето защо подвигът се поражда в борбата със стихиите или с врага. Това означава, че най-добрата арена за извършването на подвиг е пространството и времето на стихийно бедствие или на война.

Дълбинният подвиг на Героя е самоизменението. Тогава той встъпва в борба със самия себе си и излиза отвъд границите на волята за власт над света – отначало във волята за власт над себе си, по-късно – във волята за вдъхновение. Само подвигът на самоизменението е способен да освободи Героя от тъгата. 

Светецът

Същността на Светеца се състои в това да не допуска войната във всичките й форми. С други думи, Светецът е мъж на тъгата, който преобразува волята за власт във воля за любов и милосърдие. По своята природа Светецът се стреми да извършва постъпки, които носят любов в живота. В това е принципната му разлика от Гения и Героя.

Обаче Светецът не прониква в стихията на вдъхновението толкова дълбоко, както Гения, и не така мощно преобразува материята на живота, както Героя. Любовта му е твърде абстрактна и нееротична. 

И у Героя, и у Гения съществува гордост, която може да засенчи любовта от тях. Те искат личностен разцвет, от който може да израсте таен или явен егоцентризъм. Този егоцентризъм означава стремеж за властване при Героя и жажда за слава при Гения. Светецът е лишен от гордост, иска му се да се разтвори в битието, да преодолее личностното начало у себе си. 

Но такова преодоляване е преодоляване на силата и дълбината на любовта. Светецът не просветлява гордостта, а бяга от нея. Обаче истинната любов към хората може да се роди от дълбината на личност, която е познала бездната на гордостта на индивидуалното битие и успява да я претопи в гордост на персоналното битие – тази гордост, без която любовта се слива с жалостта и губи своя смисъл.

Ако е уместно да кажем, че Светецът поема върху себе си греха на гордостта на Гения и Героя, то също толкова уместно е да твърдим, че Геният и Героят поемат върху себе си греха на бягството от гордостта, изпълващ битието на Светеца.

Незавършеността на Гения, Героя и Светеца се проявява в отношението им към жените. По правило това отношение е дълбоко трагично.

Героят и Светецът не могат да допуснат жена в битието си. Тя разрушава битието им, понеже ги зове към нещо друго, отколкото героизма и светостта. Това друго не винаги е падение на героизма и светостта. Понякога означава тяхното извисяване.

Само Геният осъзнава необходимостта от жена като Муза, чието присъствие насища творческия процес с цялост и пълнота. Обаче и Геният често пъти жертва жената в името на обективираното творчество, като разбира, че няма сили да преживее смисъла на живото творчество в андрогинно единство с жена.

И тъгата изпълва живота на Гения, Героя, Светеца… В интимните дълбини на съществуването си – там, където се раждат божествените смисъли – те разбират: на мъжа на тъгата е нужна жена на тъгата. Само като бъде удвоена, тъгата може да напусне живота и на мъжа, и на жената.

Но жената на тъгата отново и отново се изплъзва от живота на Гения, Героя и Светеца. За да разберем защо е така, да се опитаме да се докоснем до нейното битие.

Жената на тъгата: Хетера и Муза

Жената на тъгата по-изострено и индивидуално преживява своята тъга в сравнение с мъжа. В тъгата за нея се концентрира целият свят. Жената на тъгата често пъти възприема битието си като неминуема трагедия. От тази трагедия не може да я спаси нито раждането на дете, нито преклонението на мъж.

Необходимо й е нещо повече.

В търсенето на това повече тя става Хетера или Муза.

Хетерата

Хетерата е жена на тъгата, която се е насочила да търси мъжко внимание и участие и иска да обхване с това си желание най-много на брой мъже. Хетерата обаче се интересува не от мъжете изобщо, а от странните мъже. Тя се стреми да актуализира странните мъже, да развие у тях странността им. Стреми се да развие тази странност до величие. Такава е Таис от Атина, която се движи из античния свят, обогатявайки срещналите я мъже.

Музата

За разлика от Хетерата, Музата винаги се стреми да намери единствения мъж. Поради това и търсенето й често пъти е по-трагично, сравнено с Хетерата. При това търсене тя може временно да се усъмни във възможностите си, да изпита най-дълбоки депресии. Обаче пълнотата на живота, която получава Музата, е космически по-горе от пълнотата на живота при Хетерата.

Хетерата преди всичко търси Героя. Способна е действително да актуализира именно Героя. Но в повечето случаи това е трагична актуализация. На Хетерата не й достига цялостна душевна пълнота, която може да придаде на мъжа онова величие, което да не го тласка към гибел.

Хетерата подбужда у мъжа не толкова волята за вдъхновение, колкото волята за власт.

Музата винаги търси Гения. Само в единството с него тя може да преодолее онази дълбинна тъга, която я преследва.

Музата актуализира в Гения величие, но това е одухотворено величие – величие, при което вдъхновението е по-силно от волята и властта.

Музата претопява у мъжа волята за власт над света във воля за власт над себе си, нещо повече, под въздействието й волята и властта се преобразуват във вдъхновение.

При Хетерата тъгата често пъти се размива в скука, именно това я кара да се движи от мъж на мъж, да се движи по хоризонтала.

Музата е обзета от такава тъга, която може да бъде преодоляна единствено чрез андрогинната любов. Тази любов надвишава хоризонта, нещо повече, тя е отвъд хоризонта – във вертикала.

И Хетерата, и Музата са странни жени. Но странността на Хетерата е отдадена на всички, рано или късно придобива безличен характер, докато странността на Музата е насочена към Единствения.

Хетерата може да стане Муза, но Музата практически никога не ще се превърне в Хетера.

Заедно с това е възможен живот на Хетерата, при който тя си остава завинаги Хетера. Такива са Таис от Атина, Клеопатра, Лу Саломе, Нина Петровская. Техният живот е изпълнен с неминуема тъга. С такава тъга, която поражда безумието.

Хетерата е незавършено-страдащ тип, който води към Музата…

Самата Муза обаче не може да приемаме за завършен тип. В същата мяра, когато само подбужда Гения да твори и не твори самата, тя е отчуждена от Гения.

Музата сама трябва да стане Гений. Което не означава, че за това й е необходимо да се откъсне от Гения-мъж. Това не означава еманципация-борба за Гения-жена.

Не. Такава борба ще е безплодна и вместо еманципация означава робство под гнета на безполовата гордост. Това винаги води до израждане и на гениалността, и на женствеността.

Музата трябва да разгърне собствените си творчески възможности редом с Гения и във взаимодействие с него. На свой ред това ще доведе Гения към излаз отвъд границите на културното творчество и ще го съчетае с битието на Героя и Светеца.

Само с помощта на жената-Гений мъжът-Гений може така да извиси своята тъга, че да стане любов. Само с помощта на мъжа-Гений жената може да придобие гениалност и да претопи тъгата в свобода.

Мъжът на Скуката: Еснаф, Собственик, Властелин

Животът на мъжа на скуката е прикован от две воли. От една страна – това е волята за самосъхранение и продължаване на рода. От друга – волята за власт.

Еснафът

В най-обикновените си форми мъжът на скуката изпъква като Еснаф.

Еснафът е мъж на скуката, при когото волята за самосъхранение и продължаване на рода доминира еднозначно над волята за власт.

За Еснафа съществува само грижата за собственото съхранение и на собствения род-семейство. Всички явления на реалността, които са вън от това, се възприемат като второстепенни и несъществени, нещо повече, за недействителни.

Еснафите са сляп маса във всеки социум, която се подчинява на писани и неписани закони, но дълбинно им противостои. Волята за самосъхранение и продължаване на рода ги принуждава да бъдат заедно, изпълнявайки социалните забрани, обаче тези забрани са външни и твърде лесно се нарушават в екстремални ситуации – по време на война, революция и т.н.

Понеже възприемането на законите и табутата от Еснафа е резултат от изтласкване на асоциалното, а не от неговото извисяване. А социалното не се променя и не изчезва. Потъва навътре и очаква своето време.

Рано или късно то настъпва.

Безсъзнателната агресия и извънродовата социалност изплуват на повърхността. Тази агресия се стреми да унищожи преди всичко културата и онова, което поражда културата – личността.

Сред масата от еснафи не е възможна проявата на личностното начало. Личността замира там. Или я надхвърля.

Сексуалността на Еснафа е изпълнена с енергия и сила само в ранната му младост, когато е поддържана от непосредствеността на възприятията. По-късно я оплита скуката; превръща се в безкрайно повторение на едно и също. Движението по сексуалния кръг затваря живота на Еснафа в затвора на навика.

Еснафът търси нова пълнота на секса в измяната на собствената жена, но твърде скоро се убеждава, че измяната не го спасява от помръкването на желанието и от самотата.

Измяната само удвоява помръкването на желанието и самотата на Еснафа.

Еснафът страда дълбинно в собствените си граници. Да се измъкне от това страдание означава да се измъкне от пространството и времето, където властва скуката.

Но Еснафът може да се измъкне от границите си и като остане в границите на скуката. Той може да направи това, навлизайки в житейското пространство на Собственика.

Собственикът

Собственикът е мъж на скуката, у когото волята за самосъхранение и продължаване на рода е уравновесена от волята за власт.

Главната мистерия от живота на Собственика е оживяването на предметите.

Предметите са интимно близки на Собственика. Близки дотолкова, че човешките гласове той чува по-зле, отколкото гласовете на предметите.

Собственикът обича да затваря и отваря битието на предметите.

Често пъти можем да го срещнем с връзка ключове, уверено и заедно с това малко прекалено свободно вървящ по коридорите на някое ведомство. Ключове на халка, халката на пръст – създава се впечатлението, че той е сгоден за ключовете.

Собственикът обича звънтенето и хладината на ключовете. Харесва да ги усеща как се затоплят в ръцете му. Сякаш оживяват.

Повече от ключовете Собственикът може да обича само вратите. Вратите, които водят в затворено пространство. Затвореност на битието – ето кое сближава Собственика и Еснафа.

Сексуалността на Собственика е по-пълнокръвна от тази на Еснафа. Той по-уверено се запознава с жени и по-освободено общува с тях.

Обаче отношението към жената при Собственика е опосредено от предметите. Собственикът обгръща жената с предмети, като стражи. Подобно на планети, предметите обикалят около жената на Собственика. Внимателни и напрегнати, те гледат към нея.

И тези почти живи погледи поробват нейната женственост.

Собственикът не обича жената, а онези предмети, които е доставил на жената.

Може да е сигурен, че иска да притежава именно жената. Но това не е така. Предметите заслоняват жената.

На практика Собственикът иска да властва не над жената чрез предметите, а над предметите чрез жената.

Предметите тогава стават за него нещо повече от пикантни и живи. Странна отзивчивост пулсира в тях – те миришат на жена повече, отколкото жената мирише на тях. Те са по-покорни и съвсем сговорчиви. Собственикът е Абсолютен Фетишист, осъзнава ли това или не…

Собственикът обича предметите, но се опасява и с недоверие се отнася към парите. Всичките си пари се стреми да материализира – да ги превърне в земя, заводи, къщи…

Собственикът е дълбинно чужда на финансовия капитал. Операциите с чисти пари, с парите само по себе си, го плашат. Плаши го стремежът да получи от някаква сума още повече пари. Страхува са от отношението към парите като към информация. Собственикът усеща нещо надпредметно в парите.

Парите също са предмети, но специфични предмети. Това са демонични предмети, понеже от тях зависи свободата. Това са демонични предмети, понеже с тяхна помощ се властва над свободата.

При тях липсва рационалната подредба на обикновените предмети – парите винаги са съпроводени от някакъв безумен вихър.

Властово безумие е скрито в дълбочината на парите. На повърхността си остава рационалната информация за размера на труда, вложен в битието. Информацията за ценността на всички неща. Но дълбинното безумие изскача на повърхността, става бич, под удара на който битието изнемогва.

Собственикът желае подредба и спокойствие, които му носят обикновените предмети.

За да овладее парите, Собственикът трябва да излезе отвъд границите на битието си. Трябва да стане Властелин.

Властелинът

Властелинът е мъж на скуката , у когото волята за власт еднозначно доминира над волята за самосъхранение и продължаване на рода.

За разлика от Собственика, Властелинът е способен да управлява стихията на парите. Без страх и решително той навлиза в тази стихия.

И парите му се подчиняват.

Не означава ли това, че Властелин можем да наречем мъжът на парите – лихваря, банкера, бизнесмена?

Не. Лихварят, банкерът, бизнесменът са бледи подобия на Властелина. Не те властват над света чрез парите, а парите властват над света с тяхната помощ.

Действителният Властелин е толкова равнодушен към парите, колкото и към останалите предмети. За него парите са само средство за увеличаване на властта. Безумната и хищна сила на парите се смирява пред волята на Властелина.

Властелинът е Укротител на Парите. Парите смиряват гордостта си пред него. Понеже на Властелина е нужно нещо още по-демонично, отколкото парите. 

Необходимо му е да опредметява хората.

Властелинът опредметява хората. Неговата воля движи хората, сякаш са шахматни фигури. Това означава, че той иска да се възползва от тяхната свобода еднолично. Огромната маса от чужда свобода трябва да изтласка скуката от неговия живот.

Но тази свобода изтласка от неговия живот не скуката, а любовта.

Като поглъща еднолично свободата на много хора, Властелинът става дълбинно самотен – само любовта може да извежда отвъд границите на самотата. Властелинът е изпълнен с мъртва, пуста, отчуждена свобода и такава свобода го изяжда отвътре.

Сексуалността на Властелина винаги е садо-мазохистична. В нея се крие мощно разрушително начало. Това засяга и Властелина, и подвластната му жена.

Но Властелинът предпочита да не забелязва това. Сексуалността е твърде важна за него.

Тъй като един от главните обекти на властване са именно жените. Нещо повече, често пъти те са и главната цел на властването. Властелинът, издигнал се на Острова на Властта от Острова на Скуката, иска да отгледа на този остров тайна градина.

За тази градина са му необходими особени цветя. Трябват му говорещи предмети, които да овладее най-пълно и дълбоко.

Такива предмети за Властелина могат да бъдат само жените. При обладаването на жена Властелинът споява волята за власт с волята за самосъхранение и продължаване на рода. Това съединяване трябва да го спаси от другата свобода, която е в него, от мъртвата свобода, пораждаща скуката и самотата.

Властелинът безсъзнателно се надява да получи освобождаване от скуката и самотата да властва чрез душевността на жената.

Това му се удава много рядко.

Понеже Властелинът прониква в женската душа и тяло като потискащо и чуждо начало.

Властелинът възприема жената единствено като говорещ и стенещ предмет за наслада. Стихията на женската душевност, която може да отдаде на мъжа с нищо несравнима цялостност на битието, се оказва затворена за него.

За Властелина е затворено вътрешното естество на жената.

Властното отношение към жената, което толкова се нрави на много от тях, потиска душевността на жената. Душевността напуска жената през тунела ВЛАСТВАНЕ-ПОДЧИНЕНИЕ.

И жената се превръща в одушевен предмет.

Властелинът обожава жената за това.

Но и я презира за същото. Оттук нараства садистичното му отношение към жената и женското начало. Властелинът достига в ревността си към жената до крайно жестоки състояния. Но това садистично отношение е и мазохистично или, по-точно, авто-садистично.

В дълбината на душата си Властелинът преживява акта на потискане и унижаване на жената, отдала му страстната наслада, като самопотискане и самоунижение.

Властването над жената още повече засилва самотата на Властелина.

Той може да се опита да излезе извън тази самота по два начина – по пътя на Ерос и по пътя на Танатос.

Първият предполага промяна на самата същност на битието на Властелина – излаз отвъд границите на скуката и придобиване но нещо по-голямо, отколкото волята за власт над света. Това означава придобиване на воля за власт над самия себе си. Нещо повече, означава преход на волята във вдъхновение.

По този начин Властелинът може да се превърне най-вече в Герой. Обаче може ад стане и Гений, и Светец.

Възможно е, защото Властелинът за разлика от Еснафа и Собственика изначално пребивава не само в стихията на скуката, но и в стихията на тъгата.

Животът на Властелина е разпънат между тъгата и скуката. Това разпъване може да породи чудовищен, нечовешки начин на съществуване. То именно извежда Властелина от обичайното в онова пределно битие, от където може да му се открие любовта, която побеждава всяка самота.

Може да му се открие любовта като отвъдно битие, което позволява преодоляване на садистично властното отношение към жената, света и към самия себе си, придобивайки цялостност и пълнота на живота.

Вторият път предизвиква такова задълбочаване на волята за власт, когато става чужда на Ерос и се обръща към Танатос. Страстта към жената се превръща в страст към смъртта. Тази страст става демонично-отвъдна.

По този път Властелинът изобщо се отвръща от женското начало; за него престава да съществува разликата между половете. Хората окончателно се опредметяват. Като механични играчки те се движат по повърхността на битието. И за да постигне пълнота в света на хората-играчки, Властелинът трябва да ги разруши. Властелинът се превръща в Демоничен Властелин.

Демоничният Властелин

Общуването с бездната на Смъртта закрива от Демоничния Властелин бездната на скуката, вплетени с бездните на тъгата във Вселенска връзка. Укрил се от тази Връзка за миг, той дори получава сенчеста пълнота и цялостност.

Вместо с Жена Демоничният Властелин се съчетава със Смъртта. 

Денят на живота е сменен от Нощ. Изгрява луна. Талази от ледена светлина заливат него и Жената му.

Но като се оглежда, съзира собствената си самотна сянка. Сношението със Смъртта води Демоничния Властелин до абсолютната самота.

Самотата тласка Демоничния Властелин към лудост.

Властта, заслонила всичко и тържествуваща над Ероса, властта, превърнала Ероса в Смърт, винаги разрушава естественото отношение на съзнание и подсъзнание.

Понеже безумец е онзи, у когото е нарушено отношението между съзнанието и безсъзнателното.

При Демоничния Властелин съзнанието сменя мястото си с подсъзнанието. Всичко съзнателно се срива в подземието и става подсъзнателно, всичко подсъзнателно изригва на повърхността и заема горните етажи в Дома на Психиката.

В резултат Демоничния Властелин на практика съвсем изтласква свободата от собственото си битие. 

Така се е случило с Осмонд от „Талисманът“ на Стивън Кинг; това е станало с Ханибал Лектър от „Мълчанието на агнетата“ на Томас Харис; Така е било с Улф Ларсен от „Морският вълк“ на Джек Лондон…

Така е било и с Фридрих Ницше, който се е венчал с властта единствено във фантазията си, но това се е оказало достатъчно за безумието…

Така ще е с всеки, който извърви докрай пътя на Демоничния Властелин.

Жената на скуката и нейната власт: Самка и Проститутка

Жената на скуката много прилича на мъжа на скуката. Но у нея има нещо специфично различно: това е външната пасивност на битието. За разлика от мъжа, жената на скучае по-неподвижно и заедно с това по-агресивно.

В скуката си жената прилича на хищна актиния, която очаква преминаващата рибка-мъж. Другояче казано: женската скука е примамка, където е скрита сексуалната въдица.

Мъжът на скуката търси сам развлечения, жената на скуката очаква кога ще я развлекат. Поради това именно социумът допуска естетиката на женската скука и отрича възможността на такава при мъжа.

„Мъже, скучно ми е!“, „Уф, колко си муден!“ – възкликва превзетата красавица и всички мъжки индивиди наблизо задължително трябва да реагират – да скокнат с комплиментите и забавленията си.

Правилата на добрия тон за хората на скуката предполагат женската скука като някакво еротично предизвикателство, което на практика си е сексуално предизвикателство. Неговият отговор от страна на мъжа означава ухажване.

Жената се вкопчва чрез скуката си в мъжа. Понеже нейната скука е особено украсена скука. В повечето случаи това не е скука, а игра на скука. Това е игрова или по-точно игрива скука.

Безспорно, жената може действително да скучае, но тази истинска, а не на игра скука обзема повечето жени, когато наблизо няма мъж. Липсата на мъж придава на женската скука истинност.

Ако скуката в самота обхваща жената до самата дълбина нейното битие, може да заключим: пред нас е жена на скуката, а не на тъгата.

Понеже игривата скука може да е характерна както за жената на скуката, така и за жената на тъгата.

В подобна ситуация обаче при всички случаи се запазва тяхната разлика. Жената на тъгата по-трудно се поддава на игрива скука, тя винаги е асексуална при нея. За нея игривата скука става заиграна скука и винаги причинява страдание както на жената, така и на мъжа.

Жената на скуката, обратно, е способна да превърне скуката в сексуалност. Тя действително е привлекателна в своята игрива скука. Естествена е в нея. За нея това е начин на заиграване с битието.

Жена, чиято игрива скука е уловила мъж, се стреми колкото се може по-бързо да излезе извън границите й. Мъжът я развлича и от скучаеща жена тя се превръща в развличаща се жена. При това тя никога не става развличана жена – скуката е ненаситна и иска все повече захранване.

При първото запознаване обаче все пак възниква илюзията за завършеност. Жената се просветлява; вътрешното й лице се усмихва под социалната маска. Сякаш слънчев лъч прониква в нейното битие. Струва й се, че скуката е отминала и отстъпила. 

Но скуката временно се притаява. Скоро надига отново глава, безжалостна и многолика. Докато жената пребивава в състояние на освобождаване на скуката.

Това състояние предизвиква еуфория и у мъжа. Той се изживява като рицар, който убива звяра, Орфей, който извежда Евридика от мрачното царство. успял да развлече жената на първата среща, той се утвърждава като мъж. Нараства самооценката му. По странен начин силите му се удвояват.

И това наистина е така. Обаче жената на скуката може да бъде развличана от мъжа само в случай, ако има симпатия към него. Когато това увлечение отслабва, намалява и реакцията на развлечението. Едновременно загасва способността на мъжа да развлича – дотолкова силно това е свързано с женската симпатия.

При мъжа на скуката се оголва несъстоятелността му. Оголва се онова, което преди го е правело да изглежда интересен, а не е бил интересен. И стереотипните развлекателни прийоми, които в миналото са запалвали светлина у жената, сега предизвикват не игрова, а действителна скука….

По принцип жената на скуката е по-цялостна и завършена, отколкото жената на тъгата; съвсем друго нещо е, че тази цялостност и завършеност са подчинени на времето и времето ги разрушава. Те съществуват до първите бръчки. После настъпва усещането за изпадане от тяхното битие. Тъй като от определена възраст игривата скука може да предизвика само присмех.

Жената на скуката може да съществува в диаметрално противоположни форми. Може да бъде Самка и Проститутка.

Самката

Самката е жена на скуката, при която волята за продължаване на рода доминира еротичните и сексуални изяви, а отношението към децата потиска отношението към мъжа.

Заедно с това Самката се открива само в присъствието на мъжа и в лъчите на неговата воля. Спрямо нея съвсем справедливи са думите на Шопенхауер:

Мъжът във всичко се стреми към непосредствена власт над нещата или чрез тяхното разбиране, преодоляване и усвояване. Жената винаги и във всичко е обречена на опосредено господство, именно чрез мъжа, когото може само да притежава непосредствено. Ето защо по природата си жената на всичко гледа съвсем като на средство за придобиване на мъж…

Самката потребява мъжа като средство за себеутвърждаване в битието в качеството си на раждащо начало. Главната й задача е продължаването на рода и тази задача говори чрез нея с мощния глас на инстинкта.

Мъжът е необходим на Самката дотолкова, че да зачене и подсигури съществуването на детето.

Самката дели всички мъже на Самци и Помощници. Самците са същества, изпълнени единствено с егоистично сексуално желание и избягващи грижите на семейния живот. Помощниците са семейни мъже, за които сексуалността е вторична или в по-малка степен равноценна на ценностите за възпитаване на децата и да се стопанисва.

За Самката жената изпъква като истинска глава на семейството – именно на нея трябва да помага мъжът, а не тя на него.

Страстта необратимо влече жената-Самка към мъжа-Самец /когото тя възприема като Властелин, без да осъзнава/, но рационалността й е насочена към Помощника. В живота често пъти се случва така: жената-Самка започва своя живот с мъж-Самец, но го завършва с Помощник. Типичен е и сюжетът: Самецът в качеството на любовник, Помощникът – на съпруг.

Любопитно е това, че Самката на практика изобщо не изпива морална отговорност пред мъжа и всяка измама, която не засяга благополучието на децата, й изглежда оправдана. Предателството спрямо мъжа за Самката е твърде естествено. Поради това е естествено, че мъжът отговаря със същото на Самката…

Разбираемо е, че такова положение на нещата създава вътрешна нестабилност в семейството на Самката. Сляпата привързаност към децата, привързаност въпреки собствената индивидуалност и личност, нравствено заслепява децата. Когато децата пораснат, тя се оказва често пъти дълбинно самотна. Природата, която е обвързала Самката с децата зад границите на Духа, разтрогва отношенията им.

Проститутката

Проститутката е жена на скуката, при която волята за независимост доминира волята за продължаване на рода и е дори над сексуалността.

Обаче Проститутката е също толкова несамостоятелна в битието си, както и Самката. Също толкова е зависима от мъжа. За разлика от Самката, тя е много по-егоцентрична. Тя преживява значимостта на собствената си индивидуалност – това, от което е лишена Самката.

Тя се задавя в собствената си значимост. Аз-ът й заслонява от нея всички други Аз-ове. Сърцето й тупти така силно, че не чува ритъма на другите сърца.

Преживяването на собствената значимост на индивидуалността не довежда Проститутката до преживяването на значимостта на личността. Личността й се измъчва под похлупака на индивидуалността. Духовните и душевните ценности – всичко, което придава дълбинна пълнота на живота й се изплъзват.

Проститутката е изпълнена от желанието да се харесва на мъжете, но както и при Самката, за нея мъжете са само средство. Само че ако Самката използва мъжете като средство за забременяване – зачатие на деца и защита на децата – то Проститутката употребява мъжете като средство за постигане на независимост.

Проститутката органично не е способна да трупа пари заедно с мъж. Тя е изпълнена с желанието да разорява мъжете, които са до нея, но на практика постоянно се стреми да трупа пари за себе си. Постоянно иска да създаде фонд за бъдещата си независимост.

При тази независимост за любовта има толкова малко място, както и за свободата.

В живота на Проститутката свободата и любовта се поглъщат от самотата. От онази самота, породена от изгодата и волята за независимост, които израстват върху неверието в любовта и свободата…

Какво се случва, когато Жена на тъгата се влюби в Мъж на скуката

Жената на тъгата твърде трудно се освобождава от любовта-страст към мъжа на скуката, понеже жената като цяло по-тежко преживява самотата, в сравнение с мъжа. Жената в много по-голяма степен носи мисията за просветляване на света от плът, кръв и инстинкти, отколкото мъжа, който по-леко преминава в духовно-идеалните сфери.

Класически пример за любов-страст между жената на тъгата и мъжа на скуката е примерът с Ана Каренина и Вронски. Ана Каренина твърде много залага на тази любов и когато става ясно, че не е възможно любовта-страст да премине в любов-цялост, тя се самоубива…

Любовта-страст между жената на тъгата и мъж на скуката не се среща често в човешкото битие. Това е така, защото жената като такава много по-малко е склонна да идеализира мъж. Това още повече е валидно за жената на тъгата.

Жената на тъгата – Хетера или Муза – забелязва всички недостатъци на мъжа на скуката твърде релефно и детайлно. Необходима е много силна страст, за да идеализира такъв мъж. Силата на страстта води по-скоро не до идеализация, а до заслепение.

Сражението между жената на тъгата и мъжа на скуката се провежда при заслепението на жената и с трезвата яснота на мъжа. В това сражение жената се бори за единение, мъжът – за власт. Жената желае извисяване към съвместни ценности, мъжът – поробване на жената чрез потапянето й в стихията на секса, раждането и грижите за децата. Така му се иска да заглади и най-малките странности по повърхността на „нормалното битие“.

Заслепението на жената на тъгата по мъжа на скуката продължава докато съществува нейната страст. Когато страстта отшуми, от очите й сякаш пада пелена. Някакъв чужд и дребен човек е до нея. И ако тъгата е достатъчно силна у нея, тя отблъсква този човек, разрушава своята и съдбата на децата си с него.

Само при този разрив тя получава възможността да уважава и обича себе си и децата си. Ако състраданието победи самоуважението и любовта към себе си, жената на тъгата ще направи своя род много по-нещастен…

Нещо повече, състраданието може да унищожи жената на тъгата и да разруши рода й.

Подобна ситуация се разиграва в романа на Джек Лондон „Малката стопанка на големия дом“. Паола като жена на тъгата е привързана и благодарна на своя съпруг Дик Форест – мъж на скуката, който й е подарил материална и душевно-игрова наситеност на битието. Когато обаче на хоризонта се появява мъж на тъгата, тя разбира разликата между привързаност и любов.

Това трагично познание я разрушава. В нейната привързаност към съпруга, сякаш изтучен риф, се оголва състраданието и това състрадание, влязло в противоречие с любовта, тласка Паола към самоубийство.

Мъжете на тъгата и мъжете на скуката изпитват помежду си инстинктивна вражда; отчитайки факта, че мъжете на тъгата са малцинство, ни остава само да се учудваме как преживяват в света на хората. Едно от обясненията е, че Властелинът винаги се нуждае от Героя, Гения и Светеца. Нуждае се от тяхната просветленост, от митологията им, от религиозните и философските учения, които Властелинът се стреми да превърне в идеологии, които да подсилят властта му. 

Жената на тъгата и жената на скуката влизат в още по-непримирима война, отколкото мъжете. Тази война не е толкова забележима отвън но вътрешното й напрежение не може да не поразява.

Проститутката гледа с презрително недоумение Хетерата, Самката – Музата. Те отговарят със същото, прибавяйки тъга.

Жената на скуката бърза да назове Жената на тъгата луда. Нейният живот действително е вън от границите на онова, което жената на скуката възприема за нормално. За Самката и Проститутката изглежда ненормална способността на Хетерата и най-вече на Музата да пребивава в самота и да избира достойното – достойното извън границите на настоящата полза за себе си и за рода. За Самката и Проститутката с ненормални отслабените инстинкти у жената на тъгата, сравнено със Самката и Проститутката, и желанието за саможертва на нещо в името на любим мъж.

Обаче в битието на жената на скуката е притаена вътрешна завист към жената на тъгата. Понеже макар че жените на тъгата се съчетават по-трагично с мъжете, те се съчетават с тях по-дълбоко и неделимо.

автор: Назип Хамитов

из „Самотата на мъжа и на жената“

редактор: Виктор Иванов

Вижте още: Дълбинната разлика между Човекът на тъгата и Човекът на скуката

 Бягството от самотата е бягство от нас самите – НАЗИП ХАМИТОВ

В търсене на Любов: Воля за самота