Стоянка Константинова Мутафова е може би най-смешната българска актриса. Истинското име на комедийната звезда е Стояна-Мария, но в първия афиш е записана Стоянка и тя решава да запази артистичното прозвище. По онова време се смята, че “к”-то в едно име носи късмет.

Стоянка Мутафова има 3 брака. През 1946 г. се жени за първия си съпруг, чешкия режисьор Роберт Роснер, когато е на 23 години, а той – на 51. Двамата отиват да живеят във Виена, а после заради неговата работа се преселват в Прага. Там Стоянка Мутафова завършва поредно висше образование към театралния отдел на Пражката консерватория.

Вторият ѝ съпруг е Леонид Грубешлиев, по професия журналист и преводач. От него е единствената дъщеря на актрисата – Мария. Третият съпруг на Мутафова е Нейчо Попов, велик български актьор. За него тя казва, че е любовта на живота ѝ.

След смъртта му преди повече от 30 години звездата никога повече не поглежда мъж. Утеха й е работата, като в нея любим партньор на актрисата е починалият през 1989 г. Георги Парцалев.

Официално тя е записана в Книгата на Гинес като най-възрастната все още играеща на сцена актриса в историята на света.

Хората ме питат щастлива ли съм, че съм доживяла – да, макар че, някой път ме е яд, че лошо ходя вече. Но виждам свят, хора, радвам се, че виждам и тогава се обръщам към Господ – и аз понякога вярвам, понякога – не, но казвам: Господи, благодаря ти, че ме има.

Висше щастие изпитах само в деня, в който родих дъщеря си. Иначе щастлива съм само на сцената.

Когато излизам на сцената, получавам особена сила, каквато в живота няма откъде от друго място да взема. Въпреки многото години аз съм си все така буйна, годините не могат да ме укротят… На сцената ми минават всички болежки. Дай ми на мен да съм стихийно бедствие и ми гледай сеира. Сцената ми е живецът и затова не се отказвам. Да стоя вкъщи, би значело духовна смърт за мен. Щом пълня салоните и ме аплодират, значи трябва да играя и публиката ме иска. Гледайте ми спектаклите, а не болестите!

Човек получава толкова много цветя два пъти в живота – когато идва и когато си отива. Аз идвам!

Или си енергичен, или не. Не можеш да си такъв нарочно или насила.

Понякога се чувствам много млада, много малка даже. Някои пъти като дете. Нещо детско си нося в себе си. Не се чувствам възрастна. Не, не, не. Не нося това, което много хора имат много рано – едно такова достолепие добиват в поведението си – така може, пък така не може. Както искам, така си живея.

Да запазиш детското в себе си е да запазиш вкуса си към живота…

От малка съм много енергична. Много е интересно, че като съм се родила, съм била много хилава. Щяла съм да мра.

Без компютри няма напредък, но без изкуство няма живот.

Всеки човек прави изкуство, а да обичаш родината си е най-голямото изкуство.

Никога не вървя по магистрала. Карам по странични пътеки, насам-натам, докато си изградя образа. При мен няма постоянство и не повтарям нещата.

Ако реша да лудувам, го правя толкова бясно, че събирам полицията. Не мога по друг начин.

Нямам проспани години. Нямам тихи любови.

Мечтая никога да не стана „нормална“.

Театърът, който ме направи „герой на мегдана” и позната даже и на кучетата, не беше само щедър. Той не е лесно място за живеене. В него има и много кал. И ако не се примириш с това, че и теб ще опръска, загиваш. Отдавна вече знам, че талантливият човек рядко е добър човек. В него разни сили се боричкат. И не мирясват. Това е истината за героите на мегдана. Другото са шашми и превземки.

Голяма беда за актьорското съсловие е простотията…

Българинът е завистлив. В това е най-добър. Виж, да се бори, да се бунтува – за това не го търси.

Аз работя мъчително. Като работя изпадам в едни особени състояния, отчайващи ме. Често пъти си казвам – „Боже, аз съм си сбъркала професията, за какво съм станала актриса, не съм никаква актриса“. Докато изградя една роля минавам през хиляди състояния на отчаяние, на нехаресваща себе си, на отричаща себе си. Но съм забелязала, че колкото по-мъчително работя, толкова нещата стават по-добре. Ако тръгне много гладко, имам чувството, че няма да е толкова интересно.

С мен не е лесно да се живее. Но пък не е скучно.

Шантавичка съм си малко, но в хубавия смъсъл.

Не мога да се прехласвам от благодарности към публиката. Артистите много обичат в интервютата да ръсят фрази като „Моят бог е моята публика“ или „За мен публиката е всичко“. Как могат да са всичко четиристотин души в салона, дето и лицата им не различаваш? Какъв е тоя бог, дето толкоз лесно му се кланяш? Я по-полека.

Голямото ми притеснение беше да не би да остана незабелязана. Трескаво измислях щуротии само и само да привлека вниманието върху себе си.

Да ви кажа, за мен няма значение колко още ще продължи всичко това, колко ще трае. По-важно е да съм на сцената, докато мога. Там се чувствам истински пълноценна, истински щастлива. И нищо не ми липсва. Имам всичко.

– Как искате да Ви запомнят?
– А, много ми е зор! Както искат, така да ме запомнят!

На вас, уважаеми зрители, които никога няма да ми напишете писмо, няма да ме дръпнете за палтото на улицата с думите „Кажи някой майтап“, няма да ми поискате автограф, няма да ми ръкопляскате за щяло и нещяло, благодаря ви. Не ви виждам, но то не е защото не съм много наред с очите, след като един капак ме фрасна яко по главата, докато играех във „Великолепния рогоносец“. Нито защото се правя на велика. Откак театърът светува, артиста много очи го гледат. Но за мен са ценни вашите. Още веднъж ви благодаря. Ваша Стояна.

редактор: Виктор Иванов

Вижте още: Тръгне ли човек с чисти подбуди към нещо, винаги успява – НЕВЕНА КОКАНОВА

„Тичащият“ човек не само трудно диша, но и трудно се смее – ГЕОРГИ КАЛОЯНЧЕВ

Не можеш сам да седиш и да се обичаш. Обичат се две насрещни същества – ТАТЯНА ЛОЛОВА