.
Всичко, което се случва, стига да е съществено, е в категорията на противоречието.
Преди да се появи тази, за която това е написано, аз си представях, че някъде навън, в живота, както се казва, се намира разрешението на всичко.
Когато я срещнах, си мислех, че сграбчвам живота, че сграбчвам нещо, в което мога да впия зъби.
Вместо това обаче животът напълно се изплъзна от ръцете ми.
Протегнах ги, за да се уловя за нещо – и не намерих за какво.
Но протягайки ги, в самото усилие да сграбча, да се закрепя за нещо, както си бях изолиран и самотен, аз все пак открих нещо, което никога не бях търсил – себе си.
Открих, че цял живот съм желал не да живея – ако това, което другите правят, се нарича живеене, – а да изразявам себе си.
Осъзнах, че никога не съм имал и най-незначителен интерес към живеенето, а само и единствено към онова, което върша в момента, нещо, което е успоредно на живота, част от него и същевременно отвъд него.
Почти не ме интересува какво е вярно, какво е реално.
Единственото, което ме интересува, е това, което се представям, което всеки ден бях потискал, за да живея.
Дали ще умра днес, или утре, не е важно за мен, никога не е било, но дори и днес, след всичките си усилни години, не мога да кажа какво мисля или чувствам – какво ме тревожи или гнети.
От самото си детство съм тръгнал по дирите на този призрак – в нищо не намирам радост, нищо друго не желая освен тази сила, това умение.
Всичко друго е лъжа – всичко, което някога съм сторил или казал, което няма отношение към това.
А то е почти целият ми живот.
„Тропик на Козирога“