Не можеш да пораснеш, в смисъл да направиш промяна, да започнеш да помъдряваш, да гледаш на света с „други“ очи, докато не те настигне нещо голямо.

Голямо и тъжно, нещо твърде лично, ужасно самотно и дори страшно.

Нещо, което да наруши статуквото, да те изведе до ръба, от който да видиш колко чуплив е всъщност животът.

Но пък как удря само! И тогава, докато стоиш на този ръб, разбираш, че да предизвикваш живота е най-нелепата идея, която може да ти хрумне.

Оттам се виждат само две посоки – едната към бездната, другата – назад. Е, можеш да вървиш и по ръба на бръснача, но за колко време?

Така започва всичко. Не със стоене пред огледалото и с повтаряне на: „Аз съм велик! Аз мога да превзема света!“ Не можеш. Аз не можах. Докато не „превзех“ себе си.

Всъщност – докато не започнах да превземам себе си, защото това е невъзможно да бъде доведено до край. Не мога да застана като ловец с единия крак върху разстреляното животно, защото и животното съм аз.

Каквото и въоръжение от позитивни мисли да съм нарамила на гърба си, все се намира някое ръбато камъче, неподатливо на разрушаване, инатесто и по-силно от всичките ми оръжия.

Да не говорим за дебелите стени и непревземаемите крепости. Защото има такива. Има невъзможни неща.

Много битки водих (и всичките ги изгубих), преди да приема това и да мога да кажа – има невъзможни неща. И вече не ме е страх от невъзможните неща.

Страх ме е от високомерието, с което съм гледала на света и от самозаблудата, че мога да контролирам всичко.

Аз съм добър човек, но ми се случват лоши моменти. И… никой не е виновен за това. Аз не съм виновна! Просто не съм недосегаема.

Преместих огледалото, обърнах го да гледа навътре в мен, и очите ми сами се пренастроиха. Вече не ми е нужно да виждам надалече, защото виждам навътре.

Това е странно преживяване, но е истинското начало. Така, без да си обещавам, че от утре съм нов човек, без да се насилвам и да се преструвам, започнах. Не е лесно, но е просто.

Промяната не е война. Всъщност е процес на влюбване в самата мен. Затова, ако този процес не е препълнен с нежност…, просто няма смисъл.

Войната със себе си води все до ръба на света.

Нека да съм слаба, нека да съм се предала, да съм се изгубила, нека дори примирена да съм, но повече не искам да воювам.

Признавам си, че понякога някоя битка ме повлича. Но когато се усетя, че греба срещу течението, защото поне това усещане вече го умея, спирам.

Предавам се.

Връщам се.

Скривам се, за да събера изгубената енергия и с още повече сили се давам на любовта. Само така раните зарастват бързо. Само така има утре и има надежда.

автор: Сашка Александрова

редактор: Сияна Велева

Вижте още: Не е лесно да си оптимист в депресия

Там, където е сложена маската на безразличието, има много разочарования

В моята глава има отделно място, където погребвам хората