Андрю Соломон е писател и професор по клинична психология в Колумбийския университет. Той е редовен гост-лектор в университетите „Харвард“, „Дюк“, „Принстън“, „Йейл“, „Станфорд“. Още, президент на Американското сдружение на поети, есеисти и новелисти PEN American Centre.

Разпознаваме депресията чрез метафори. Емили Дикинсън ги предава чрез езика, Гоя – чрез изображения. Целта на изкуството е наполовина да опише тези емблематични състояния. Депресията е нещо, което е вплетено толкова дълбоко в същността ни, че няма как да бъде отделено от нашия характер и личност.

Депресията е недостатъкът на любовта. Ако сте женен за някого и си мислите: „Ако жена ми умре, ще си намеря друга“, тогава това няма да е любовта, каквато я познаваме. Няма такова нещо като любов без очакването на загуба и този спектър на отчаяние може да бъде двигателят на интимността.

Има три неща, които хората бъркат: депресията, скръбта и тъгата. Скръбта е изрично реагираща. Ако претърпиш загуба и се чувстваш изключително нещастен, и шест месеца по-късно все още си дълбоко разстроен, но функционираш малко по-добре, това вероятно е скръб и вероятно накрая ще се саморазреши до някаква степен.

Ако претърпиш катастрофална загуба и се чувстваш ужасно и след шест месеца едва успяваш да функционираш, тогава най-вероятно е депресия, породена от катастрофални обстоятелства.

Хората мислят депресията за тъга. Тя е много, прекалено много тъга, много, прекалено много скръб, в следствие на твърде минимална причина.

Депресията е семейна тайна, която всеки има.

Обратното на депресия нe е щастие, а жизненост. Мисля, че хората често предполагат, че депресията е състояние на дълбока тъга, а това не е вярно. Очевидно хората, които са депресирани, не са щастливи и има намесена много тъга, но основното е, че те са затворени и неактивни.

Проблемът с депресията се появява там, където по една или друга причина животът става труден и хората се чувстват безсилни да променят обстоятелствата около себе си.

Има разлика между любов и приемане. Когато бях дете, родителите ми не ме приемаха напълно и аз мислех, че те не ме обичат наистина. Погледнато от днешния ми опит, виждам, че са ме обичали, и то много, просто им отне време да ме приемат. Когато започнеш да мислиш за различието като идентичност, усещането, че си непоправимо дефектен, изчезва. Представата, че хората трябва да са супер-жени и супер-мъже, а всички, които не са, са дефектни, причинява огромно количество непродуктивна тъга.

Родителите се докарват до лудост в опитите си да поправят нещо, което може би не може да се поправи и всъщност няма нужда да се поправя, и развиват усещане за провал. Вярвам, че най-прекият път към удовлетворението, не само за децата, но и за родителите, е да не бъдат заслепени от това, което считат за дефектно, а да видят какво не е дефектно в децата. Тогава могат да разберат, че децата им имат отделна идентичност, която родителите може би нямат и няма да могат да разберат напълно, но тяхната роля е да помогнат тази идентичност да се изгради.

Почти всяка характеристика, която притежаваме, може да се превърне в недъг. От друга страна, срещал съм хора с множество тежки увреждания, които въпреки това имат усещане кои са. Важно е да се започне оттам, да признаем, че има определени трудности, свързани с нашите особености, но освен като дискомфорт, те могат да бъдат видени и като част от нашата идентичност и трябва да бъдат оценени положително. След като направим тази крачка, процесът на изграждане на идентичност е свързан основно с намирането на хора, с които имаме нещо общо.

Когато стигматизиращ начина, по който хората са устроени, особено що се касае до тяхната биологична и основополагаща същност, ти заличаваш удоволствието от света и създаващ нещастие, което не е от полза за никого.

Предубежденията тласкат хората към неморален живот.

Дълго време смятах, че смисълът е някъде там, някаква велика истина, която чака да бъде намерена. С времето обаче, започнах да осъзнавам че истината е без значение. Наричаме това намиране на смисъл, но по-добре да го наричаме изфабрикуване на смисъл.

Когато се чувстваме засрамени ние не можем да разкажем нашите истории, а те са основата на нашата идентичност. Намери смисъл, изгради идентичност, намери смисъл И изгради идентичност.

Намираме идентичността си в резултат на болезнени изживявания. Не можем да понесем безсмислено мъчение, но можем да поемем огромна болка, ако вярваме, че има смисъл. Лесното ни прави по-малко впечатление, отколкото усилията. Бихме могли да бъдем себе си и без изживените удоволствия, но не и без нашите страдания, които ни карат да търсим смисъл.

Идентичността сама по себе си не трябва да е самодоволен етикет или златен медал, а революция.

След като намериш смисъл, трябва да го въплътиш в нова идентичност. Трябва да вземеш травмите и да ги направиш част от това кой си станал. Трябва да обърнете най-лошите моменти от живота си в разказ за триумф, разкриващ една по-добра личност, в отговор на нещата, които са ви наранили.

Изграждането на идентичност, означава да промениш света.

Да създадеш смисъл и изградиш идентичност не поправя неправдите. Само ги превръща в ценности.

Намерете смисъл. Изградете идентичност. И след това поканете светът да сподели вашата радост.

редактор: Сияна Велева

Вижте още: Властта развращава. Абсолютната власт развращава абсолютно – ЧЪК ПАЛАНЮК

Когато си в някоя стая не е само да я красиш, а за да вдъхновяваш – ДИМИТЪР КАЛБУРОВ

Законът е един: тръгваш си. Захвърляш. Бягаш – МИХАИЛ ЖВАНЕЦКИ