Джордж Мартин е посочен от списание „Тайм“ като една от 100-те най-влиятелни личности за 2011 г.

И това е заради романите му от поредицата „Песен за огън и лед“, които всички познаваме като „Игра на тронове“.

Писателят, роден през 1948 година успява да роди във въображението си, да напише и да ни подари един свят, който пленява умовете и сърцата с невероятните си герои, приключения, взаимоотношения, битки и борби, истории за предателства и вярност, за почтеност и долнопробност.

Освен с великия си роман Мартин е известен и като сценарист в сериала „Зоната на здрача“ и на филма „Последният защитник на Камелот“ (1986), създаден по едноименния разказ на Роджър Зелазни, номиниран за WGA Award в категорията най-добър сценарий / антология, 1986 г.

Четящият човек живее хиляди животи преди да умре. Този, който не чете, живее само един.

Когато в едно изречение има „но“, няма голямо значение какво е съдържало началото.

Умът се нуждае от книги така, както мечът се нуждае от наточване, за да го поддържа остър.

Никога не забравяй какъв си всъщност, защото остатъка от света също няма да го направи. Направи същността си своя сила. Така тя никога няма да се окаже твоя слабост. Защитавай се с това, което си и то никога няма да бъде използвано за да те нарани.

Страхът реже по-дълбоко от меч.

Има само един бог и неговото име е „Смърт“. Има само една молитва, която можем да кажем на този бог: „Не днес!“

Смъртта е толкова ужасяващо крайна, докато животът е пълен с възможности.

Повечето хора по-скоро биха отрекли истината, отколкото да се изправят пред нея.

И когато снегът падне и белите ветрове задухат, единакът умира, а глутницата оцелява.

Защо се получава така, че когато един човек построи стена, винаги се намира друг, който иска да разбере какво се крие зад нея?

Едно нещо е да бъдеш умен, но съвсем друго да бъдеш мъдър.

Всички ние имаме нужда да ни се надсмиват от време на време. Иначе започваме да се приемаме твърде на сериозно.

Най-яркият пламък хвърля най-тъмната сянка.

Различните пътища понякога водят до един и същ замък.

Всеки полет започва с падане.

Най-доброто фентъзи е написано на езика на сънищата. Живо е, докато сънищата са живи, по-реално от реалното… поне за момент… онзи дълъг вълшебен миг, преди да се събудим. Фентъзито е сребристо и алено, индигово и небесносиньо, обсидиан, покрит със злато и лапислазули. Реалността е шперплат и пластмаса, обвити в калнокафеникаво и маслиненозелено. Фентъзито има вкус на хабанеро и мед, канела и карамфили, недопечено червено месо и вина, сладки като лятото. Реалността е бобови зърна и тофу с послевкус на пепел. Реалността са моловете на Бърбанк, промишлените комини на Кливлънд, покритият гараж в Нюарк. Фентъзи са кулите на МинасТирит, древните основи на Горменгаст, залите на Камелот. Фентъзито лети върху крилата на Икар, а реалността върху „Саутуест Еърлайнз“.

Защо нашите мечти стават толкова малки, когато се сбъднат? Мисля, че ние четем фентъзи, за да открием цветовете наново. Да вкусим от дъхави подправки и да чуем песните на сирените. Има нещо старо и истинско във фентъзито, което разговаря със заровено в нас нещо – с детето, което е мечтало, че един ден ще ловува в горите на нощта и ще пирува под кухия хълм; че ще открие вечна любов някъде южно от Оз и северно от Шангри-Ла.

Нека си задържат техния рай. Когато аз умра, предпочитам да ида в Средната земя.

със Стивън Кинг