Иван Карамазов – единият от братята в романа „Братя Карамазови“ на Достоевски, поставя въпроса за безсмислието на детското страдание – въпрос, измъчващ всеки, който търси смисъла на човешкото съществуване. Иван вярва в Бог, но измъчван от тежко противоречие, не го приема: „Е, представи си, че в крайна сметка аз не приемам този Божи свят, макар и да знам че съществува, ала по никакъв начин не мога да го допусна. Не Бога аз не приемам, а създадения от Него свят – Божия свят не приемам и не мога да се съглася да го приема“. 

Така Достоевски поставя теодицеята за детската сълза в своя велик роман, за който Кърт Вонегът е казал: „Всичко, което може да се научи за човешкия живот, се намира в „Братя Карамазови“.

В свое писмо от 1879 г. самият Достоевски признава: „Моят герой се заема с тема, която, според мен, е неоспорима – темата за безсмислието на детското страдание – и от нея той извежда абсурда на цялата историческа действителност”.

А ето и част от въпросните разсъждения на Иван Карамазов, като се надяваме да ни запознаете с вашите разсъждения по този тежък въпрос и начините, по които вие сте успели да го разрешите във вашата собствена съвест:

Ако всички са длъжни да страдат, за да купят със страдания вечната хармония, то какво общо имат с това децата, кажи ми, моля ти се! Съвсем непонятно е защо е трябвало да страдат и те и защо те ще купуват хармонията със страдания! Защо са попаднали и те в този материал и са станали тор за бъдещата хармония на някого си? Солидарност между хората в греха аз разбирам, разбирам солидарност и във възмездието, но не с дечицата солидарност в греха, и ако истината е действително в това, че те са солидарни с бащите си във всичките им злодейства, то, разбира се, тази истина за мен е непонятна.

Има едно особено свойство в човечеството – това е страст към измъчване на деца, но само на деца. Към всички други субекти на човешкия род същите тези мъчители се отнасят дори благосклонно и кротко като образовани и хуманни европейци, но много обичат да мъчат децата, обичат дори и самите деца в този смисъл.

Именно беззащитността на тези създания съблазнява мъчителите, ангелската доверчивост на детето, което няма къде да се дене и няма при кого да отиде – тъкмо това разпалва долната кръв на мъчителя.

Всеки човек, разбира се, таи звяр – звяра на гневливостта, звяра на сладострастното разпалване от виковете на изтезаваната жертва, звяра, изтърван от веригата, звяра от спечелени от разврат болести, подагри, болни черни дробове и пр.

Малко момиченце, петгодишно, го възненавидели бащата и майката, „най-почтени и чиновни хора, образовани и възпитани.“ Това клето петгодишно момиче тези образовани родители подлагали на всевъзможни изтезания. Те го биели, удряли, ритали го с нозе, без сами да знаят защо, покрили цялото му тяло със синини: най-накрая постигнали висока изтънченост: в студ, в мраз го затваряли цяла нощ в нужника и защото не обаждало през нощта /сякаш петгодишно дете, което спи своя ангелски здрав сън, може на тази възраст да се научи да обажда/ – му мажели лицето с неговите собствени нечистотии и го карали да яде тези нечистотии, и то майката, майката го карала! 

И тази майка е могла да спи, когато през нощта се чували стоновете на клетото дете, затворено на това гнусно място! Разбираш ли ти това, когато мъничкото същество, което не може дори да разбира какво се върши с него, в това гнусно място, в тъмнината и студа, се удря с мъничкото си юмруче по измъчените гърдички и плаче със своите кървави, незлобливи, кротки сълзици пред „боженцето“, за да го защити – разбираш ли ти тази безсмислица за какво е толкова потребна и създадена тази безсмислица!

Без нея, казват, не би могъл да преживее човекът на земята, защото не би познал доброто и злото. За какво да се познава това дяволско добро и зло, когато струва толкова скъпо? Та целият свят на познанието не заслужава тогава тези сълзици на детенцето към „боженцето“. Аз не говоря за страданията на големите, те са изяли ябълката и – по дяволите, всички тях дявол ги взел, но тези, тези!

Дорде е още време, бързам да защитя себе си и затова напълно се отказвам от висшата хармония. Не заслужава тя нито една сълзица дори само на онова измъчено дете, което се е удряло с юмруче в гърдите и се е молило в зловонната си дупка със своите неизкупени сълзици на „боженцето“! Не заслужава, защото неговите сълзици са останали неизкупени. Те трябва да бъдат изкупени, инак не може да има и хармония. 

Но с какво, с какво ще ги изкупиш? Мигар е възможно? С това ли, че те ще бъдат отмъстени? Но защо ми е отмъщението за тях, защо ми е ад за мъчителите, какво може тук адът да поправи, когато те са вече измъчени.

И каква е тази харомния, щом има ад: аз искам да простя и искам да прегърна, не искам повече да страдат. И ако страданията на децата са отишли за попълване на онази сума страдания, която е била необходима за купуване на истината, предварително заявявам, че цялата истина не заслужава тази цена. 

Има ли в целия свят същество, което би могло и би имало право да прости? Не искам аз хармония, от любов към човечеството не я искам. Предпочитам да остана с неотмъстени страдания. По-добре да си остана при неотмъстеното мое страдание и неутоленото мое негодувание, макар дори и да не съм прав.

Пък и твърде скъпо са оценили хармонията, не е никак по нашия джоб да плащаме толкова за вход. И затова бързам да върна обратно входния си билет. И ако наистина съм честен човек, длъжен съм да го върна колкото може по-рано. Не че не приемам бога, а само най-почтително му връщам билета.

из „Брята Карамазови“, 1879-1880 г.

редактор: Виктор Иванов

Вижте още: Каква свобода ще е послушание, купено с хляб? – ФЬОДОР ДОСТОЕВСКИ

Не сте длъжни цял живот да плащате заради нещастното си детство – МИХАИЛ ЛАБКОВСКИ

Историята на снимката на 10-годишното японско момче, носещо умрялото си братче до крематориума