Всеки човек през живота си е изпитал и тъга, и скука. Обаче на всекиго от нас е дадено предимството да преживява или тъга, или скука.

Ето защо именно така хората са дълбинно различни. Осъзнаването на разликата между хората на тъгата и хората на скуката означава да осъзнаем тайната на човешката съвместимост.

Тъгата е родена от загубата на смисъл. Скуката – от загубата на желание.

Скуката като преживяване на всекидневието не е обяснима сама по себе си. Скуката не е самостоятелна и може да бъде разбрана само от позицията на тъгата.

Скуката е само плитък залив на брега на Океана на Тъгата.

Поради това скуката не е зародиш на тъгата. Тя е някакво успоредно преживяване спрямо тъгата, но е паралелна на тъгата само както клонката на дървото може да бъде паралелна на дънера – само условно и само извито израснала от ствола.

Човекът на тъгата и човекът на скуката се различават по задълбочеността на собствената си личност. Човекът на тъгата вече се е докоснал до своята личност, човекът на скуката все още блуждае около нея.

Човекът на тъгата винаги се бунтува срещу всекидневието в търсене на отвъдното. В този бунт той намира себе си и своето страдание.

Човекът на тъгата винаги е странен човек. Странността му произлиза от желанието да странства отвъд границите на всекидневното. Движен от това желание да странства, той никога не се вмества в ситуацията на всекидневното. Всички всекидневни ситуации като повтарящи се и еднотипни го угнетяват…

Странният човек е наобратно на всекидневието. Иска да работи по празник и да почива в делник. Учрежденията го привличат вечер, когато ги напуска суетата на деня. Хората го интересуват без социалните им маски.

За странния човек е важно не да бъде в опозиция, а да бъде себе си въпреки всичко. И ако в резултат на това се появи опозиция, то тя е страничен резултат на странстванията из вътрешния космос, чужд на всички безлични и масови игри на собствената епоха.

Всяка тъга поражда странност, всяка странност води до тъга. Това е фундаментален закон на нашия свят.

Странността предполага самота – островче, окъпано от вълните на Океана на Тъгата. Възможен ли е такъв свят, където странният човек не ще бъде в тъгуваща самота?..

Много ми се иска да отговоря: „Да“. Обаче това „Да“ изисква уточнявания. Странността е предизвикателство на всяко човешко битие като социално битие. Ето защо странният човек не може да се избави от самотата докато човешкото битие е социално битие – битие, което се групира въз основа на отчуждаване от странността.

Човекът на скуката е човек, който се страхува да остане насаме със себе си. Това е човек, който е угнетен от собствената си компания.

Човекът на скуката, за разлика от човека на тъгата, неимоверно пази социалното си положение и социалната си маска. Социалната маска на човека на скуката прикрива от останалите хора и от него самия най-дълбокото му неинтегрирано битие.

Човекът на скуката постоянно заиграва със своята значимост. За него е важно да получи престижна роля в пространството и времето на семейството, колектива, в социума. Отхвърлянето от социума за него означава крах на живота.

Човекът на скуката живее в пустиня – скуката изпепелява вътрешния му свят. В тази пустиня той се опитва да отгледа гора.

Това почти му се удава.

Дърветата пускат корени и се извисяват нагоре. Короните им шумят със суетна отговорност и загриженост, а по клонките чуруликат множество практически дела. 

На човека на скуката му се струва, че е намерил спасение и смисъл. Обаче неговата отговорност и грижа така и не стават любов, а практическите дела – постъпки. Като резултат пълнотата на живота постоянно му се изплъзва. Дърветата се превръщат в призраци, а вятърът в листата – в собственото дишане.

И човекът на скуката отново се оказва в пустиня.

Принципно различната раздвоеност на човека на тъгата и човека на скуката води до там, че те пребивават в принципно различни светове.

Човекът на тъгата живее в културата – свят на духовното творчество, изпълнено от вдъхновението, и се стреми да излезе вън от границите на културата в нещо надкултурно.

Човекът на скуката се оказва в цивилизацията – свят на материално-икономическия живот, пронизан от потоците на волята за власт.

Безусловно, човекът на тъгата и човекът на скуката едновременно пребивават и в културата, и в цивилизацията – вече поради това, че са хора. Обаче става дума за дълбинно пребиваване, пребиваване във всепълнотата на битието. Тук е уместно да говорим за пребиваване или в културата, или в цивилизацията.

Тъгата и скуката са участ на свободния човек. Несвободният механично е загрижен, той действително няма време да тъгува и скучае. Означава ли това обаче, че е освободен от тъгата и скуката?

Не. Само временно се е прикрил от тях.

И трябва само някое действително Събитие да нанесе пробив в суетата, за да се стоварят върху човека тъгата или скуката.

Тъгата и скуката обземат човек, надскочил границите на обичайните грижи дотолкова, че да се почувства човек.

Те са показатели на човечността на човека. На тази човечност, която представлява свобода.

Бягството от тъгата и скуката е бягство от свободата.

Но именно тъгата и скуката са състояния, които разрушават свободата. За повечето хора обичайността на тъгата и скуката олицетворяват свободата. Поради това и бягството от тъгата и скуката е бягство от страданието и безизходицата, които носят със себе си тъгата и скуката.

Но заедно с водите се изхвърля и бебето. Суетящият се човек бяга от страданието и изпуска пълнотата на живота, чийто път минава през страданието.

Свободата може да живее само отвъд границите на тъгата и скуката. Излазът на свобода е опасен. Като два звяра, тъгата и скуката пазят всекидневието. Те могат да причинят болка, могат и да наранят. Но пътят към свободата преминава край тях. Нещо повече, преминава през тях.

Зверовете ръмжат и се зъбят.

Силният върви срещу им и побеждава. Слабият се страхува да ги приближи и целият му живот преминава встрани в скрит гнет, който от това става още по-мъчителен…

Смехът временно изтрива скуката и задълбочава тъгата.

Смехът на човека на скуката е гръмогласен. сред екстатичните му отгласи скуката се гърчи, сякаш пронизана от мълнии. После се надига ободрена и укрепнала…

Смехът на човека на тъгата е глътка въздух преди ново потапяне в атмосферата на тъгата.

Извисяването на скуката е възможно само чрез прехода й в тъга. Освобождаването от страданието на човека на скуката е реално само чрез неговото извисяване към страдание в тъга.

Тъгата и скуката са две различни маски на човешката самота. Те се надяват на различни лица, но понякога и на едно и също лице.

Такова лице може да бъде само лицето на човека на тъгата – само той е способен осъзнато да носи двете маски. Той ги сменя в опита си да се избави от самотата, но това само я задълбочава.

Обаче именно тъгуващият човек може да внесе любов в света. Като изцелява тъгата си чрез самоизменение, се превръща в действително интересна личност.

Човекът на скуката е онзи, който не е способен да извиси скуката до тъга.

Човекът на тъгата е онзи, който не може да извиси тъгата до любов.

Тъй като истинското извисяване на тъгата може да е само любовта.

автор: Назип Хамитов

из „Самотата на мъжа и на жената“

редактор: Виктор Иванов

Вижте още: Бягството от самотата е бягство от нас самите – НАЗИП ХАМИТОВ

Да се опиташ да опишеш любовта е като да затвориш вятър в клетка

В търсене на Любов: Воля за самота