Ето тук са парите за погребението ни, казва дядо с най- неподвижното
си лице, и се придвижва
отвътре – навътре
и си знае, че ще е едно, че ще са двамата, вярва на смъртта така както
е вярвал на живота. После затяга колана на
панталона си и тръгва да снове
из двора, намира си работа, тя, вика, край няма. Аз се отърсвам като
мокро куче от прегорялата си тъга, излягам се върху
покрива на бездомното лято, затварям очи и приканвам земята под
краката ми да ме усети. И съм си измислила песен за
онова,
което никой друг не даде,
онова, което никой друг не взе…
А уж излязох от пещерата, уж открих огъня, а забравих да прогледна.
Ядът разтреперва земята под краката ми,
никой друг не даде, никой друг не взе…
А любовта остана толкова голяма, че мога да я свия само в шепите на
баба ми, които чупят хляба.
