.

ВЪЗМУЩЕНИЕТО НА РАЗОЧАРОВАНАТА АМБИЦИЯ

Сега ще се опитаме да разберем защо хората мразят капитализма.

В общество, основано на кастата и статуса, индивидът може да припише лошата си съдба на условия, които са извън неговия контрол.

Той е роб, защото свръхестествените сили, които предопределят всичко случващо се, са определили ранга му.

Това не е негово дело и няма причина да се срамува от принизеното си положение.

Съпругата му не вижда нищо нередно в позицията му. Ако тя би му казала: „Защо не си херцог? Ако ти бе херцог, аз щях да съм херцогиня.“, то той би отвърнал: „Ако бях роден като син на херцог, не бих се оженил за теб, една робиня, а за дъщерята на някой друг херцог; това, че ти не си херцогиня, си е лично твоя грешка; защо не си била по-умна при избора на родителите си?“

Съвсем различно е при капитализма.

Тук положението на всеки един в живота зависи от неговите постъпки.

Всеки, чиито амбиции не са били напълно удовлетворени, знае много добре, че е пропуснал шансове, които е опитвал и се е провалил пред околните.

Ако съпругата му го укори: „Защо печелиш само по 80 долара на седмица? Ако беше толкова умен като твоя някогашен приятел Пол, щеше да си началник и аз щях да живея по-добре“, то той ще осъзнае своята малоценност и ще се почувства унизен.

Основното, което се говори за суровите условия на капитализма, се корени във факта, че той се отнася към всеки според приноса му към благоденствието на съвременниците му.

Властването на принципа, всекиму според постиженията, не дава никакво извинение за лични пропуски.

Всеки знае отлично, че има хора като него, които са успели там, където той се е провалил.

Всеки знае, че мнозина от онези, на които завижда, са хора, издигнали се сами, стартирали от същата позиция, от която е започнал и той.

И още по-лошо, той знае, че всички останали знаят същото.

Чете в очите на съпругата си и на децата си мълчалив укор: „Защо не си по-умен?“.

Вижда как хората се възхищават на онези, които са били по-успешни от него и наблюдават с презрение или със съжаление неговия провал.

Това, което кара мнозина да се чувстват нещастни при капитализма, е фактът, че капитализмът дава всекиму възможността да постигне най-желаните позиции, които, разбира се, могат да бъдат да бъдат постигнати само от малцина.

Това, което даден човек е постигнал за себе си, най-често е частица от онова, което амбицията му го е подтиквала да спечели.

Пред очите му винаги са хората, които са успели там, където той се е провалил.

Налице са хора, които са го надминали и срещу които храни в подсъзнанието си комплекси за малоценност.

Такова е отношението на скитника към човека с постоянна работа, на работника срещу майстора, на изпълнителния директор към вицепрезидента, на вицепрезидента към президента на компанията, на човека, който печели 300 000 долара към милионера и т.н.

Самочувствието и моралното равновесие на всеки един са подкопани от гледката на онези, които са дали доказателства за по-големи възможности и способности.

Всеки е наясно със собственото си поражение и недостатъци.

Дългата редица от немски автори, които радикално отхвърлят „западните“ идеи на Просвещението и социалната философия на рационализма, утилитаризма и laissez-faire, както и политиките, издигнати от тези интелектуални кръгове, започва с Юстус Мьозер /“Не бива да има повишение по заслуги“, първо издание, 1772/.

Едно от нововъведенията, които предизвикват гнева на Мьозер, е искането повишението на офицерите в армията и на чиновниците да зависи от личните заслуги и способности, а не от задължителния произход и благородническа кръв, от възрастта и от продължителността на службата.

Живот в общество, в което успехът зависи изключително от личните заслуги, би бил, според Мьозер, просто нетърпим.

Човешката природа е такава, че всеки би се постарал да преувеличи собствената си цена и заслуги.

Ако положението на един човек в живота е обусловено от фактори, различни от „вътрешната“ му изключителност, то онези, които се намират на дъното на социалната стълбица, биха приели такъв резултат и като знаят собствената си цена, все пак ще запазят достойнството и самоуважението си.

Но би било различно, ако само заслугите имат значение.

Тогава неуспелите ще се чувстват обидени и унизени. Ще се появят като резултат омраза и неприязън срещу всички, които са ги надминали.

Ценово-пазарната система на капитализма е такова общество, в което заслугите и постиженията определят успеха или провала на даден човек.

Каквото и да си мислим за нагласата на Мьозер срещу принципа на заслугите, трябва да признаем, че е бил прав при описанието на едно от психологическите последствия от него.

Той е бил прав в описанието на чувствата на онези, които са опитали и не са успели.

За да се утеши и да възстанови самочувствието си, човек търси изкупителна жертва.

Той се опитва да убеди себе си, че се е провали не по своя вина.

Той е поне толкова добър, ефективен и изобретателен, колкото и онези, които го засенчват.

Но за съжаление този наш нечестив социален ред не награждава най-заслужилите хора, а коронясва безчестния, безскрупулния негодник, мошеника, експлоататора, „грубия индивидуалист“.

Това, което го е провалило, е неговата честност.

Той е бил твърде почтен, за да си служи с елементарните трикове, на които неговите преуспели противници дължат възхода си.

При създадените от капитализма условия човек е принуден да избира между доблест и бедност, от една страна, и порок и богатство, от друга. Той, слава Богу, е избрал първата възможност и е отхвърлил втората.

Това търсене на изкупителна жертва е отношение на хора, които живеят при социален ред, който третира всекиго съобразно неговия принос към благоденствието на околните и където всеки е господар на съдбата си.

В такова общество всеки член, чиито амбиции не са били напълно задоволени, негодува срещу благосъстоянието на онези, които са се справили по-добре.

Глупаците изразяват тези чувства чрез клевети и хули.

По-изтънчените не се отдават на персонални злословия. Те сублимират омразата си във философия, философията на антикапитализма, за да заглушат вътрешния глас, който им казва, че техният провал си е изцяло тяхна грешка.

Фанатизмът им при критиката на капитализма е именно в резултат на обстоятелството, че те всъщност се борят със собственото си убеждение за погрешността на тази критика.

Страданието от попарените амбиции е присъщо на хора, които живеят в общество на равенство пред закона.

То не е предизвикано от равенството пред закона, а от факта, че в обществото на равенство пред закона неравенството на хората с оглед на интелектуалните способности, силата на волята и реализацията става видимо.

Бездната между това, което даден човек представлява и постига, и онова, което той мисли за собствените си възможности и постижения, се разкрива безмилостно.

Мечтите за „справедлив“ свят, който би го третирал съобразно „реалната му стойност“, са убежище за всички, заразени от липсата на самопреценка.

автор: Лудвиг фон Мизес
„Антикапиталистическото мислене“, 1956

Лудвиг фон Мизес (29 септември 1881 – 10 октомври 1973) е австрийски, а по-късно и американски икономист, философ, писател и либерал, оказал силно влияние върху развитето на съвременното либерално и либертарианско движение.

Първоначално учи във Виена, а по-късно, до 1940 – в Женева. Произхождащ от еврейско семейство в Галиция (Украйна), той попада в черния списък на нацистите и избягва в САЩ.

През периода 1945-1969 е преподавател в Нюйоркския университет. Получава американско гражданство през 1946; умира в Ню Йорк през 1973.