4

Никой от нас не се ражда със съзнателното чувство за вина.

Често обаче тя се оказва основен инструмент за възпитание в семейството и то не защото родителят не обича детето си, а защото и той го прави несъзнателно, тъй като него самия са го възпитавали по този начин.

В този смисъл нямаме вина за това, че сме станали такива, каквито сме, но ако не се харесваме, а нищо не правим, за да се променим, можем да се смятаме за виновни.

За да изпитаме вина, е необходимо да различаваме себе си от другите. Съзнанието за Аз-отделно от другия се появява малко след прохождането и проговарянето. /В началото на проговарянето детето често говори за себе си в трето лице./ Следователно преди да навърши година, то не може да изпита вина, а ако плаче, когато му се караме, то е от страх заради повишения тон или оттеглената любов.

Колкото по-автономно става, колкото повече действия е в състояние да извършва само, толкова и по-вероятно е да бъде обвинявано.

Много родители дори не съзнават, че непрекъснато вменяват вина на детето си с множество реакции: „Внимавай де!“, „Ти ли го направи?“, карат се за много неволни грешки, като че ли са нарочни, парират опитите му да насочи агресията си навън, не поощряват успеха, но не пропускат да порицаят грешката или по незрял и много садистичен за детето начин се цупят и сърдят, като по този начин обременяват чедото си с непосилното бреме на вината.

Така детето расте с постоянното усещане, че е дефектно, че все то е виновно за всичко, защото подобни реакции не отхвърлят само грешното действие, а цялата детска личност.

Малчуганът търпи тази неосъзната от самия родител садистична форма на агресия и преживява себе си като постоянна жертва. Расте, закърмен с вина и ниско чувство за значимост. Така се „наливат“ основите на бъдещия садомазохистичен характер, който много по-често от останалите се чувства жертва, изпитва вини и желание за реванш и „наказателно-връщащо“ поведение.

Ако от дете се чувстваш виновен, вероятно някой от родителите ти е властен. 

Под властен не разбирай непременно тираничен. Агресия може да се упражнява по много заобиколни начини. Може и „с памук“ да ти вадят душата и да ти вменяват вина.

Изходната точка на промяната е умението ти да казваш „не“ и да отстояваш себе си.

Човекът с ниско самочувствие, на когото още от детството показват, че не е важен, след като не се съобразяват с мнението му, не се осмелява никога да поеме отговорността да атакува, защото дълбоко в себе си не смята, че заслужава.

Пък и не му е било позволено да тренира това важно за живота умение и му е вменявано, че това е невъзпитано, некултурно, че така няма да го обичат и че е по-важно да се съобразяваш с другите. В тези случаи мазохистичният характер избира несъзнателно дразнещо поведение, за да докара опонента си до нетърпимост и когато избухне, нашият герой получава картбланш да освободи и собствената си задържана агресия, само че вече не преживява себе си като нападащ, а като защитаващ се. 

Тоест предприема тази несъзнателна еквилибристика, за да си спести чувството за вина, защото и без това е препълнен до горе с вини, откакто се помни.

Затова той е и чест обвинител. Колкото се гризе сам отвътре, толкова е и готов да бъде безпощаден критикар от позицията на жертвата. Неумението да бъде честно и здраво егоистичен го кара да проявява в други ситуации прекомерен егоцентризъм. Неумението да бъде индивид го прави на моменти индивидуалист като компенсация.

Такъв човек по един абсурден начин обаче се нуждае от вините си.

Нали е закърмен с тях. Той просто не знае да живее по друг начин и да разчупи тоя стереотип. Нужни са му и поради това, че когато не може да атакува, губи основния повод да се самооцени. Тогава не му остава нищо друго, освен сам да си търси поводи за вини и болки, защото само в контекста на логично следващото самосъжаление може да се самооцени. Когато ни боли, всички се сещаме колко сме важни.

Защитният модел на поведение има две посоки: атака и отстъпление.

Когато човек не може да атакува, му остава единствено алтернативата на отстъплението. Тогава той започва да го намразва, защото не го преживява като свой избор, а по-скоро именно като липсата на такъв. /Приема го като слабост, а не като мъдър свободен избор между двете възможности./

Така сам се поставя в психологическо „менгеме“: не може да атакува, но и не иска вече да отстъпва.

Тогава липсва агресивен акт, тоест действието с посока отвътре-навън е блокирано и логично следва депресивно чувство /задържане, гълтане, потискане/, при което посоката е отвън-навътре. А най-често то се съпътства от чувство за вина, което е само един от симптомите на депресивната нагласа.

Не отричам, че вината е нормално човешко чувство.

Тя може да е основателна и тогава дори може да е двигател към промяната към по-добро. Тогава идва ред на изкуплението, поправянето на грешките и умението да простим на себе си след това. 

Истинската сила се мери чрез баланса между умението ни да търпим и да се съобразяваме, но и да отхвърляме и отстояваме себе си.

Изобщо човек е точно толкова силен, колкото смята, че заслужава да бъде щастлив! Това няма да се уморя да го повтарям, дори и на някой да му е втръснало вече да го чува от мен! Така че „виновен“ не е присъда, а избор!

из „Вяра имам