Беше тиха и ясна неделна утрин като повечето по източното крайбрежие на Австралия. Може би дори малко по-тиха от обикновено. Слънцето бавно се издигаше над хоризонта и огряваше бялата крайбрежна къща на Джон. Бризът помръдваше нежно белите пердета на отворените прозорци, а вълните къпеха плажа на петнадесетина метра от къщата, връщаха се назад, а бялата пяна, оставаща след тях, тихо изчезваше в пясъка.

Днес сякаш и океанът бе по-тих, по-спокоен. Някъде от другата страна на екватора се водеше някаква война. Джон и прекрасната му съпруга Сара от няколко дни слушаха и гледаха за това по новините. Говореше се, че е нещо ужасно. Дори снабдиха всички с някакви джаджи, които издаваха писклив звук. Не че им трябваха – тук, на десетки хиляди мили от ставащото на другия край на света, тук, където спокойствието беше властелин. Това грозно нещо трябваше да стои в къщата им и да пищи. Сара го бе сложила на една масичка в ъгъла на всекидневната, но на втория ден му намали звука. Не им трябваше тук. Тук, на австралийското крайбрежие, на двеста мили от най-близкия град, където времето сякаш бе спряло и тишината бе навсякъде. Тук беше раят…

Джон и Сара повече се притесняваха за стомашните проблеми на семейството си, отколкото за войната в Европа. Прекрасната им деветгодишна дъщеря Мелани беше най-зле от всички, ходеше през час-два до тоалетната, дори малкият Тони, синът им, се държеше по добре. Всичко започна преди няколко дни, а докторът каза, че най-вероятно е от омарите и им предписа нещо за облекчаване на повръщането. Точно преди седмица Джон и Сара отпразнуваха десетата си годишнина в ресторант в Сидни. Омарите бяха чудесни, но явно не до там пресни.

Десет години брак – десет години щастие, хармония, спокойствие, две прекрасни деца със слънчеви усмивки, прекрасен дом на брега на океана, далеч от лудницата на големия град, десет години живот като в приказка, далеч от лудницата, наречена Европа, където Джон бе акционер в няколко големи компании и където сега се водеше война. А днес беше много тихо, сякаш дори албатросите бяха замлъкнали. Джон и Сара все още лежаха в леглото. Прегърнати както в първите дни преди години, когато заживяха заедно. Нейната бяла ръка беше нежно отпусната върху силните му гърди, а разпиляната ѝ златна коса нежно галеше лицето му.

Белият копринен чаршаф покриваше голите им тела сякаш да не се засрами слънцето, което надничаше през процепите на белите пердета, галени от нежния бриз. Бяха толкова красиви и спокойни, човек би казал, че дори не дишат. В другата спалня Мелани и Тони кротко и тихо лежаха на леглата си.

Слънцето продължаваше да се издига над хоризонта, а тишината продължаваше да властва над това райско кътче, което Джон и Сара наричаха дом.

А днес наистина беше много тихо, чуваше се само прибоят на вълните и едвам доловимото весело чуруликане на онази непотребна джаджа – гайгеровият брояч, в ъгъла на стаята…