Да ти кажа нещо, кукло, само не казвай на никого. Вече няма нужда да чакаш да се слеят стрелките на часовника. Познавам един нещастник, който мисли за теб, накъдето и да сочат тези стрелки…

Те можеха един без друг. Ден, два, месец, можеха и повече. Защото са тежки характери. Еднакъв нрав. Еднаква гордост. Еднакви чувства.

Не за всяка любов можеш да говориш. Има една, която пазиш в сърцето си, без да я споменаваш пред другите. Аз знам… и ти знаеш – за истинската любов не се говори никога и пред никого!

На раздяла тя ми каза:
– Ако е писано, ще се срещнем отново.
…Та нима съдбата няма пръст в това, че веднъж сме се намерили вече? Трябва ли да те изгубя и да те намеря отново, за да се убедиш, че си ми отредена?…

– От хиляди жени, пак тебе бих избрал.
– Защо?
– Защото вдигаш най-много шум около себе си, смееш се високо и се плашиш от най-малкото. И бих забелязал първо теб. Такава си ти – дете в тяло на жена.

Тя се омъжи – на 18-ти май 1980г. Ако се беше омъжила за мен, аз – като истински мъж – щях от време на време да забравям тази дата. Но така… така я запомних завинаги…

Беше луда и единствена. Непоправима и равнодушна до безобразие. Със смях скриваше страха си, а с гордост – слабостта си. Беше от онези, които не остават. И при мен не остана, никога. А я обичах. И тя мен също. Всички знаеха това, освен ние с нея.

До пепелта се достига единствено и само… през огъня.

Къде е твоето място? При този, от който никога не можеш да си тръгнеш, или при онзи, към който винаги се връщаш? В повечето случаи, Приятелю, това е един и същи човек!

Има любовни истории, на които винаги ще липсва последната страница.

Беше една от онези жени, които цял живот бленуват за една – единствена прегръдка и тъкмо нея, никога не получават!

Изпратих й дъжд. Не ми се сърдете вие, които сте близо до нея и сте се измокрили. Тя толкова обича дъжда… А аз обичам, когато тя е щастлива…