.

Но аз бях в Бриколаж. И защото хората няма къде другаде да осъществяват основното си и страстно обичано забавление – харченето на пари – те се бяха събрали там.

И аз, лайното му с лайно, и аз бях там, защото рисувам и ми трябват рамки и лакове. Смятам, че моето рисуване е жизненоважно, като всяко изкуство.

Но то всеки смята, че неговото си изкуство, примерно да пазарува тоалетна хартия, си е жизненоважно. Както и да е.

Говоря непрекъснато за свобода. И няма да спра. За тая остра чувствителност, която трябва да имаме – към всяка съмнителна проява на „свръхзагриженост“ от страна на властта (не българската, мамка му, ясно е, че вече не става въпрос за българската), която ни лишава от основните човешки права и свободи. Но.

Но но но.

Но в Бриколаж видях хора, които се суетят, побутват, мотаят и щъкат, като не спазват никаква дистанция.

Успокоили се, защото в България умрелите са само 12 – старци на по 60 (аз съм старец на 50) си се шматкаха без маски и си говореха по двойки и по тройки, разминаваки и побутвайки се с пазачи и служители.

Не ми хареса, никак не ми хареса видяното!

Именно страхливият човек, дявол да го вземе, е безотговорен. Именно той така лесно се успокоява и става небрежен – като усети, че на него може и да му се размине.

Не като усети, а като си въобрази, естествено.

И аз съм длъжен да кажа: Именно разхайтеността и неразумното неспазване на правилата за лична и обществена безопасност… дават основание на всяка власт да налага още и още репресии.

Репресии няма сред съзнателни и разумни хора, сред хора, които не се отдават на всякакви мимолетни паники и успокоявания – мятайки се от едната крайност в другата.

Моля, като лекар:

Пазете се един друг, излизайте само при нужда, бъдете разумни и съзнателни, бъдете господари на живота, а не слуги на властта. Защото все още по конституция Върховен суверен тук, у нас е Народът.

Картина: „Животът тече през прозореца“, Калин Терзийски