Икономическото робство, или робството на заплатите, се отнася до тоталната и незабавна зависимост към заплатите за оцеляване.

Въпреки, че хората през историята е трябвало да работят за да живеят, разликата е, че сега живеем в култура, в която сме карани да вярваме, че имаме икономическа свобода. Повечето граждани всъщност не знаят, че сме закачени за сервилността, но както е казано: „най-поробен е гражданинът, който се счита за свободен“.

Без да се интересуваме по темата, ние автоматично се съгласяваме с 40-часовата работна седмица, дори и с оскъдното заплащане на час като нещо нормално, а и с извънредните часове. Въпреки тези часове и това къде ги работим – пак се борим за да оцеляваме. Има ги също и тези, които правят достатъчно за да живеят комфортно, но в повечето случаи и страни не са в състояние да поискат по-малко работни часове – в обобщение: или работите 40 ч. на седмица, или сте на временна работа за по-малко часове и заплащане, или не работите въобще.

Отстъпваме, когато ни се каже, какво да обличаме на работното място, кога да пристигаме, и кога можем да си тръгнем, кога ни е позволено да се храним, и дори кога ни е позволено да ползваме тоалетната. Как е станало, че да сме го позволили това?

40-часовата работна седмица се появява по време на индустриалната революция в Британия (да, пак от там), някъде през 19-ти век. На работниците им е било налагано да работят по 10 – 16 часа дневно, поради което са започнали да протестират. В САЩ работата със завишените часове също е започнала да се влошава и към 1836 г. публикациите на работническите движения също са призовавали за 40-те часа. И в двата случая работниците са били толкова преуморени, че са се съгласили лесно с тези условия. И кой не бил? Все пак, почти всеки един от вас ще си каже, че това е било за добро.

За първи път в света официално се въвежда 8-часовият работен ден в контролираната от болшевиките Русия през 1917 г. с декрет на Ленинското правителство. А за първи път е въведена 40-часовата работна седмица с държавен закон през 1934 г. в нацистка Германия под ръководството на Адолф Хитлер. След това се разпространява с годините и в целия свят. В България е въведена за всички работници през 1974 г. от Президиума на Народното събрание под ръководството на Тодор Живков, а в Гърция е въведен 8-часовият работен ден тепърва през 1983 г.

Както можете да видите, това е тема на по-задълбочен анализ, но за да се допълни картината трябва да се спомене, че в древен Египет по времето на фараоните-владетели са били набирани роби (днес биха се нарекли работници), на които е било заплащано за работата, която са били принуждавани да упражняват. В по-ранните периоди също има свидетелства за робство, но главното, което е било нужно за благоприятните условия за съществуването му е, че е трябвало да има икономически излишъци и висока гъстота на населението, което от своя страна да бъде жизнеспособно. С напредъка на „прогреса“ се е увеличавало и робството. Примерно преди 10 хил. години по времето на Неолитната революция са били намерени също доказателства за това, че е имало робство. Сега изяснява ли ви се картината?

Тази система днес продължава точно по същият начин, само й се променят изразите на тълкувание. Дали е била някога нужна, трябва да си отговори сам съвременният роб(…отник), но щом продължаваме да я приемаме все по-обширно поради ефектите върху нашите капиталистически общества, означава, че е неразривна част от цивилизацията. Основна задвижваща част дори. Всеки минимално интелигентен, в смисъл, че може да прочете от началото до края този текст, би трябвало да може да разбере написаното. Обаче за да го възприеме с трезво съзнание, е, там вече е силно индивидуално и е нужен естествен интелект, за който не се преподава в съвременните учебни заведения. Поне в повечето страни.

Съществуват много фактори допринасящи за настоящата икономическа система, които са довели до 40-часовата работна седмица, но трите основни са и най-големите: консуматорството, инфлацията и дълга.

Важно е да се разбере, какво точно е инфлацията и как работи тя водейки до дълговете.

За да се обясни просто, да кажем, че българското правителство се нуждае от пари, за каквото и да било, дали за личната сметка в чужбина на олигарси като Бойко Борисов или нещо друго, все тая. Та така, властите на смяна искат заем от международната банка (няма значение откъде, все същата е), а тя от своя страна се съгласява да купи от правителството облигации в размера на искания заем. Тогава банката печата купчина хартийки (известни ни като пари), или за да сте още по наясно – вече само виртуални цифри (само 3% от парите днес са с физическа форма) – и сделката е в ход. След това към този заем са наслагват и множество такси и лихви, както и промени в обмена на валута, и ето, че така са създадени парите от въздуха.

Не винаги е било така. Някога парите са били обезпечени със злато, но интернационалният глобализъм, под формата си на всевъзможни структури, няма морални цели да се придържа към някакви човешки стандарти. Заради това страните по целия свят стават все по-големи длъжници. Под страните разбирай – ти, той, тя, ние, вие, но не и Те. При тях всичко е винаги печалба, за нас са мечтите и розовите слончета, причинени ни от прекомерната употреба на я алкохол, я каквото и да било друго вредно за нас нещо.

Сега само се казва, че примерно няколко стотин процента годишна инфлация не било много. Да бе, направо било приятно, но не за теб драги/а. Натрупаните дългове ги плащаме ние, работещите все повече часове.

И понеже парите са създадени чрез заемите, това означава, че са създадени чрез дълговете. Това какво означава? Означава, че парите са дълг! Колкото повече пари има някъде, толкова е по-голям дългът там, и на обратно. Това означава, че ако правителството и всеки гражданин с дълг са в състояние да го изплатят обратно – няма да циркулират пари. Нито стотинка.

Интересите играят важна роля в тези сметки също. Когато вземете заем и банката ви даде пари, които технически не съществуват, те очакват от вас да им ги изплатите с прикачените им интереси. А щом парите идват от някаква международна, централна банка, откъде мислите, че идват интересите?

Отговорът е отникъде.

Няма значение, че страната никога няма да е в състояние да изплати дългът, и че точно това е целта на тази оркестрирана система. Винаги някой, някъде ще банкрутира за да се гримират интересите, че са платени с още повече дълг. И така народа се потапя повече в дупката, докато цената на живот се увеличава все повече. Нима не го усещаме в България? Оцеляването в икономиката става все по-трудно. Това отчаяние за оцеляване, съчетано с факта, че сме родени в тази система, в крайна е това, което ни кара да се съгласяваме с 40-часовата работна седмица + допълнителните часове = на онова време преди да намалят часовете. Дори не се замисляме повечето, трудно е, гледа се като поредна грешка в системата и до там. Конспирации. Притъпяване. Сервилност.

Сега, след като евентуално разбираме елементът, който ни принуждава да приемаме нещата такива, каквито са … как 40-часовата работна седмица се ползва от банките и корпорациите?

Проучвания показват, че средностатистическия работник започва да получава все по-малко заплащане за 8-часовия работен ден, а е принуден да работи все повече в рамките на тези часове, а и след тях (допълнителните часове). Тогава корпорациите отчитат продуктивност, значи всичко върви на добре. Не за вас, не се успокоявайте. Защо при условие, че корпорациите печелят все повече и имат все по-голяма продуктивност, не ни се увеличават заплатите и не ни се улеснява работата? Примерно давайки допълнителната работа на нови работници?

Това ни докарва да консуматорството.

Консуматорството е дефинирано в речника Merriam-Webster като: вярата, че е добре за хората да харчат много пари за стоки и услуги.

Някога това вярване може да е звучало вярно, но при настоящата капиталистическа система и разходи за живеене консуматорството започва да има отрицателни ефекти върху обществото ни, особено като се вземат предвид инфлацията и нарастващия дълг.

Колкото повече купуваме, толкова повече храним корпорациите и банките, които от своя страна ни тикат към икономическо робство.

От 19 век и Индустриалната революция „консуматорите” харчат нарастващи суми пари за лекомислени покупки.

Това прекалено угаждане се подхранва от корпорациите чрез комерсиализма (отношението или действията на хората, които са повлияни твърде силно от желанието да печелят пари или да купуват стоки, отколкото от други ценности – Merriam-Webster) като средство.

Втъкават се психологически внушения в подсъзнанието на обществото поколения наред посредством консуматорски реклами, които в крайна сметка довеждат до определени навици и вярвания. Няколко примера:

„Купи сега, плати по-късно” – General Motors Acceptance Corporation (GMAC) дава началото на тази нагласа, когато била основана през 1919 г. и започнала да насърчава отпускането на кредити на хора, които купували коли. В крайна сметка американците започнали да използват новите кредитни планове почти за всичко.

„Да не сме по-назад от съседите” – Масово се смятана за началото на американската консуматорска култура, тази нагласа започва, когато GM въвежда годишната смяна на модела автомобил. Хората искали да имат последния модел всяка година и скоро тази идея се разпространила.

Повечето от нас, независимо дали искаме да си го признаем, сме запознати с този начин на мислене. Вместо да задържим стария си тостер, който си работи перфектно, искаме новия ретро-стил модел от неръждавейка, понеже изглежда тузарски на кухненския ни плот.

„1929-1945 – Депресия и Война” – Малко след Депресията настъпила ВСВ, по време на която рекламодателите обещавали продуктите да са налични когато настанел мирът. В резултат на това клиентите (консуматорите) нямали търпение да започнат да харчат, щом свършела войната.

„Мир” – Когато войната приключила, консуматорският оптимизъм и икономическият растеж съпътствали победата.

„Зареди я!” – Кредитните карти най-напред били промотирани чрез Diners Club – компания за разплащателни карти, която обслужва богати и често пътуващи хора от целия свят.

Другите компании последвали примера и започнали да рекламират кредитните карти като „пестящо времето устройство”, вместо като начин за харчене на пари, които всъщност ги няма.

„Колкото по-голям, толкова по-добре” – През 70-те години на миналия век компаниите започнали масово да пращат кредитни карти на тези, които не били ги заявили. Докато американците вече били развили идеята, че „колкото по-голям, толкова по-добре”, бумът на кредитните карти завършил експлоатирането на тази идея.

Хората вече имали средство да се сдобият с екстравагантни артикули, каквито преди не можели да си позволят, макар и това да поставяло мнозина в колосален дълг. Скоро се наложило Конгресът да регулира бума на кредитните карти и да забрани изпращането им на тези, които не са ги били заявили.

Компаниите от всички индустрии имат огромна роля в склонността на обществото да е невнимателно с парите си и окуражават този навик на небрежно или маловажно харчене, когато могат.

Например, в документалния филм „Корпорацията” един маркетингов психолог обсъжда метод, който използвала, за да увеличи печалбите, който включвал окуражаване на децата да натякват на родителите си да им купуват играчки. Изследванията показват, че от 20 до 40 процента от покупките от този вид са се случили, след като децата натяквали на родителите си.

„Можете да манипулирате консуматорите да искат и следователно да купуват продукта ви. То е игра” – Луси Хъджис, съ-създател на „Натякващия фактор”.

40 часовата работна седмица е решителният инструмент на корпорациите да поддържат тази култура на угаждащо харчене. При настоящите ни работни условия хората са принудени да преживяват, работейки нощем и в почивните дни.

Оказваме се по-склонни да харчим много за забвления и удобства, понеже рядко имаме свободно време.

Когато наистина ни остане време за себе си, то обикновено е мимолетно и в крайна сметка се оказва, че пренебрегваме дейностите, които са безплатни – разхождане, трениране, четене, медитиране, спортуване, хобита и т.н. – понеже отнемат твърде много време.

Докато за някои имането на излишни пари е с цената на личното време, други не само са ограбени от личната си свобода, но и се борят да свържат двата края на всичкото отгоре.

„Перфектната“ работа им позволява да спечелят точно толкова, че да не изкарат дори до следващата заплата.

Само че дори тези, които не печелят сносни надници, понякога прахосват малки суми пари за ненужни вещи с погрешни подбуди – чаша Старбъкс тук, чийзбургер от Макдоналдс там и тези яки бухнали зарчета, висящи от огледалото за обратно виждане на вашата Хонда Сивик, модел 1993.

Както и да го погледнем, станали сме едно нещастно, нехайно и преуморено общество. Купуваме глупави вещи за няколко момента щастие, преди да ни омръзнат и да продължим напред. Усещаме нужда да си угаждаме на прищявките, или да изпълнят детската си представа за това какво е да си голям.

Крием тревогите си, бягаме от проблемите и заменяме психологичните нужди с материални вещи. Когато свободното време на обществото е оскъдно, хората ще плащат повече за удобства, удоволствия и всяко друго облекчение, което може да се купи.

Обществото ни е превърнато в индустрия, захранвана от икономическото робство, а консуматорството е ключовият фактор в тази порочна система – тази, върху която хората имат пряко влияние. Консуматорите са единствените, които могат да спрат да консумират.

редактор: Виктор Иванов

илюстрации: Павел Кузински

Вижте още: Това, което правите в периода от 18:00 часа до полунощ, е от огромно значение – ДЖАК МА

Британски учени с идея училището да започва в 10 часа

Започването на работа преди 10 сутринта е равносилно на изтезание

източник