Някога ще разкажа историята на моя живот – и трогателна, и поучителна през тези десет години на моята младост. Мисля, че много други хора са изпитвали същото. Аз с цялата си душа желаех да съм добър; но бях млад, в мен бушуваха страсти, а бях сам, съвършено сам, когато търсех доброто. Всеки път, щом се опитвах да изкажа това, което беше в душата ми – това, че искам да съм нравствено добър, аз срещах презрение и присмех; а щом се отдавах на низши страсти, ме хвалеха и поощряваха. Честолюбие, властолюбие, корист, похот, гордост, гняв, мъст – всичко това се уважаваше. Отдавайки се на тези страсти, аз заприличвах на възрастен и чувствах, че от мен са доволни.

Без ужас, отвращение и болка в сърцето не мога да си спомням тези години. Аз убивах хора на война, предизвиквах на дуел, за да убия, губех на карти, разхищавах труда на селяните, съдех ги, прелюбодействах, лъжех. Лъжа, кражба, грехове от всякакъв вид, пиянство, насилие, убийство… Нямаше престъпление, което да не съм извършил и за всичко това ме хвалеха, моите връстници ме смятаха и смятат за сравнително нравствен човек.

Така живях десет години.

През това време започнах да пиша от самолюбие, корист и гордост. В писанията свои аз правех същото, каквото и в живота. За да имах слава и пари, заради които пишех, трябваше да крия хубавото и да показвам лошото. Аз така и правех. Колко пъти се изхитрявах да прикрия в писанията свои, под вида на равнодушие и даже с лека шега, тези мои стремежи към доброто, които съставляваха смисъла на моя живот. И аз постигах това: хвалеха ме.

На двадесет и шест години пристигнах след войната в Петербург и се сближих с писателите. Приеха ме като свой, угодничеха пред мен. Не успях дори да се обърна и съсловните писателски възгледи за живота на тези хора, с които се събрах, бяха усвоени от мен и напълно изгладиха в мен всички мои предишни опити да стана по-добър. Тези възгледи поставиха моя разпуснат живот в рамките на теория, която го оправдаваше.

Възгледите за живота на тези хора, мои другари по перо, се състояха в това, че животът си тече, развивайки се и че в това развитие главно участие вземаме ние, хората на мисълта, а от хората на мисълта основно влияние имаме ние – художниците и поетите. Нашето призвание е да учим хората. Обаче, за да не се прокрадне в ума ми този естествен въпрос пред самия себе си: какво аз знам и на какво да уча – в тази теория беше обяснено, че това не е нужно да се знае, а че художникът и поетът обучават несъзнателно. Аз се смятах за чудесен художник и поет и затова за мен беше естествено да усвоя тази теория. Аз – художник, поет – пишех, учех – сам не знаейки на какво. Заради това ми плащаха, имах превъзходна храна, дом, жени, общество, имах слава. Следователно това, на което учех, беше много хубаво.

Тази вяра в силата на поезията за развитието на живота беше като религия и аз бях един от нейните жреци. Да си неин жрец беше много изгодно и приятно. И аз доста дълго живях с тази вяра, без да се съмнявам в нейната истинност. Но на втората и особено на третата година от този живот започнах да се съмнявам в непогрешимостта на тази вяра и започнах да я изследвам.

Първият повод за съмнение беше в това, че започнах да забелязвам как жреците на тази вяра не всички бяха съгласни един с друг. Едни казваха: ние сме най-добрите и полезни учители, учим на това, което е нужно, а другите учат неправилно. А другите казваха: не, ние сме истинските, а вие учите неправилно. И те спореха, караха се, ругаеха, лъжеха, мошеничеха един срещу друг. Освен това, имаше много хора между тях, които не ги беше грижа кой е прав, кой крив, а просто постигаха свои користни цели с помощта на тази наша дейност. Всичко това ме накара де се усъмня в истинността на нашата вяра.

Освен това, след като се усъмних в истинността на самата писателска вяра, аз започнах по-внимателно да наблюдавам нейните жреци, и се убедих, че почти всички жреци на тази вяра – писателите, бяха хора безнравствени като цяло, хора лоши, нищожни като характер – много по-долу от онези хора, които бях срещал в моя предишен разгулен и военен живот – но самоуверени и доволни от себе си, така както могат да бъдат доволни хора светци или такива, които не знаят какво е святост. Хората ми опротивяха и самият аз си опротивях и разбрах, че тази вяра е лъжа.

От сближаването ми с тези хора аз придобих нов порок – болезнено развила се гордост и безумна увереност в това, че съм призван да уча хората, без сам да знам на какво.

Хиляди работници дни и нощи, с последни сили работеха, набираха, печатаха милиони думи и пощата ги разнасяше из цяла Русия, а ние още повече се палехме да учим и учим, и все не успявахме на всичко да научим и все се сърдехме, че нас не ни слушат.

Ужасно е странно, но сега разбирам. Истинското, съкровеното вътрешно наше желание беше това – ние искахме колкото се може повече да получаваме пари и похвали. За достигането на тази цел ние нищо друго не умеехме да правим, освен да пишем книжки и вестници. Ние това и правехме. Но за да можем да вършим тази толкова безполезна работа и да имаме увереността, че ние сме много важни хора, ни трябваше идея, която да оправдава нашата дейност. И ето, че беше измислено следното: всичко, което съществува е разумно. Всичко, което съществува се развива. Развива се с помощта на просветата.

Просветата се измерва с разпространението на книги, вестници. А на нас ни плащат и ни уважават за това, че пишем книги и вестници, и затова ние сме най-полезните и хубави хора. Тази идея би била много добра, ако ние всички бяхме съгласни с нея; но тъй като на всяка мисъл, изречена от един, се явява винаги друга, диаметрално противоположна, изказвана от друг, то това трябваше да ни накара да прогледнем. Но ние това не го забелязвахме. На нас ни плащаха и хората от нашата партия ни хвалеха – значи ние, всеки от нас, се считаше за прав.

Сега ми е ясно, че разлика с лудницата нямаше никаква; тогава обаче аз само смътно подозирах това и като всички луди наричах всички останали откачени, освен себе си.