Живеем във време, когато хората със сериозни житейски проблеми са далеч по-многобройни от онези, които живеят добре. Може би трябва най-сетне да престанем да мислим, че причината е в самите хора и да съсредоточим вниманието си върху тяхното възпитание.

Светът е луд, защото лудост са наложените ни правила как да се държим, как да живеем и кое е от значение. Западната култура е възприела модела, който бихме могли да наречем „модел на действието“. Той може да се представи като права линия, тъй като е очевидно линеен, ясно очертан. Свързан е с работата и е ориентиран към постигане на цели и печелене на възнаграждения отвън.

Началото на правата линия е моментът на раждането и всяка следваща стъпка напред се отбелязва чрез постижения. А това означава някаква нова придобивка — степен, повишение, брак, по-обширен дом, повече коли, по-солидно състояние и така нататък. Всяка стъпка може да бъде сравнена с предшестващата, която е по-малка, и със следващата — по-голямата.

Винаги ще се намери още някоя цел за постигане, докато човек стигне до края, който не е смъртта, а оттеглянето от работа. Тогава този модел спира да действа, защото животът без работа е извън неговия обсег. Той изхожда от принципа, че животът е работа.

Самото естество на модела, предопределено от философията в основата му, предполага една житейска система, почиваща на конкуренцията, осъждането, ориентирана към преуспяване и получаване на възнаграждения отвън. Проблемът е там, че моделът е подходящ само за една страна от живота ни, личната кариера, но той е ужасен, ако се отнесе към всички аспекти. Изглежда, тъкмо това се е получило — генерализирали сме го и е обсебил целия ни живот. Станали сме целево ориентирани, конкуриращи се, осъждащи, фокусирани върху външното и бездействащи в душевната, емоционалната и физическата сфера, в областта на взаимоотношенията.

Нищо чудно, че светът изглежда толкова луд и ние се чувстваме толкова изгубени.

Това, което трябва да направим, е да спрем да се обвиняваме за неправилното си възпитание и да се насочим към друг стереотип на живот. От векове философиите и религиите на Изтока са изградили модел, който може да бъде наречен „модел на съществуването“. Представете си го като кръгова спирала без начало и без край, движеща се навътре. При него няма „по-добро“ място. Достатъчно е, че сте там. Всъщност самото съществуване е достатъчно.

Поради кръговата си форма моделът непрекъснато се повтаря, което означава, че непрестанно се връщате където вече сте били, но понеже става дума за спирала, никога не точно на същото място. Постоянно се променяте и – през променения си поглед възприемате света сякаш за пръв път. И тъй като няма обозрим край, не може да има и цел, за да се стигне до края. Тоест целта е самото пътуване. Онова, което е от значение, е да пътуваш, а не да стигнеш крайната цел. Няма конкуренция, защото вие сте там, където сте, което не подлежи на сравнение с ничия друга позиция. Не може да се говори за осъждане, понеже няма кой да съди. Следователно това е модел на приемането.

Западният модел на действието е парадоксален в смисъл, че повечето хора се надяват да постигат цели, непостижими чрез него. Вътрешен покой, равновесие и душевна сила се добиват посредством източния модел, който не е целево ориентиран.

Трябва да бъдете обучени да живеете според неговите канони, защото той е противоположен на познатия ни модел на действието. И все пак не би трябвало да е единственият в живота ви. В някои области може да използвате западния модел, например в образованието и изграждането на кариера, а в останалото да се придържате към модела на съществуването.

Едно предупреждение — прилагането му би могло да доведе до пристрастяване в положителен смисъл. За да се измъкнете от модела на действието и да опитате другия вариант, ще ви е необходимо упование и малко повече вяра.

Помнете, че винаги можете да се върнете обратно, към вече познатото. Но, моля ви, първо си задайте въпроса дали ще е във ваша полза. Бихте ли могли да кажете какво ви е нужно да знаете, за да спрете лудостта на този свят?

Ако отговорът е не, измъкнете се.

автор: Сузана Макмахън

Вижте още: СЪДБАТА